Джефри Арчър
Греховете на бащата (31)

31.

— Шестдесет и четвърта и Парк — каза Ема, докато се качваше в таксито пред кантората на Сефтън Джелкс на Уолстрийт.

Седна на задната седалка и се опита да измисли какво да каже на баба Филис, когато — или ако — прекрачи прага й, но радиото в колата гърмеше толкова силно, че не й позволяваше да се съсредоточи. Понечи да помоли шофьора да намали звука, но вече беше научила, че нюйоркските таксиметрови шофьори страдат от избирателна глухота, макар рядко да бяха тъпи и никога — неми.

Докато слушаше коментатора, който с развълнуван тон описваше какво се е случило на някакво място на име Пърл Харбър, Ема се примири с мисълта, че първият въпрос на Филис ще е „какво те води в Ню Йорк“, последван от „откога си тук“ и „защо идваш да ме видиш чак сега“. Нямаше приемлив отговор за никой от въпросите, освен ако не беше готова да разкаже всичко — нещо, което искаше да избегне, защото не беше казала всичко дори на майка си.

А възможно ли бе да съществува някаква дългогодишна фамилна вражда, за която тя да не знае? Ами ако Филис беше саможива, разведена, омъжена отново или побъркана?

Спомняше си само, че беше виждала веднъж някаква коледна картичка, подписана от Филис, Гордън и Алистър. Дали единият беше съпруг, а другият син? На всичкото отгоре Ема не разполагаше с абсолютно никакво доказателство, че наистина е нейна внучка.

Когато таксито спря пред предната врата и Ема подаде четвърт долар на шофьора, увереността й се беше стопила още повече.

Слезе от колата, погледна импозантната четириетажна сграда и на няколко пъти промени решението си дали да почука. Накрая реши да обиколи близките преки с надеждата, че ще успее да събере кураж. Докато вървеше по 64-та, неволно забеляза, че нюйоркчани бързат с обичайното си трескаво темпо, но че на лицата им е изписано безпокойство и шок. Някои поглеждаха към небето. Да не би да си мислеха, че следващото японско въздушно нападение може да е срещу Манхатън?

На ъгъла на Парк стоеше вестникарче и крещеше с пълно гърло: „Америка обявява война! Четете последните новини!“.

Реши, че едва ли би могла да избере по-лош ден за посещение при баба Филис. Може би щеше да е по-разумно да се върне в хотела и да го остави за утре? Но с какво утрешният ден можеше да е по-различен от днешния? Парите й почти бяха свършили, а щом Америка вече беше във война, как можеше да се върне в Англия и най-вече при Себастиан, от когото изобщо не бе имала намерение да се отделя за повече от две седмици?

Изкачи петте стъпала към блестящата черна врата с голямо излъскано месингово чукче. Може би баба Филис бе излязла. Може би се беше преместила. Тъкмо се канеше да почука, когато забеляза на стената звънец с надпис „Доставки“. Натисна го и отстъпи крачка назад. Определено предпочиташе да се срещне с човека, който се занимаваше с доставките.

След секунди вратата се отвори и на прага застана висок, елегантно облечен мъж с черно сако, панталони на райе, бяла риза и сива вратовръзка.

— С какво мога да ви помогна, мадам? — попита той. Явно беше преценил, че Ема няма нищо общо с никакви доставки.

— Казвам се Ема Барингтън — каза тя. — Внучка съм на госпожа Филис Стюарт. Тя дали си е вкъщи?

— Вкъщи е, мис Барингтън. Понеделник следобед е времето, когато играе бридж. Ако бъдете така добра да влезете, ще уведомя мисис Стюарт, че сте тук.

— Мога да дойда и утре, ако не е удобно… — почна Ема, но той вече беше затворил вратата зад нея и се отдалечаваше по коридора.

Докато чакаше, Ема нямаше как да не забележи от коя страна са дошли Стюарт — в отсрещния край на коридора висеше портрет на принц Чарли Хубавеца, а до него имаше кръстосани мечове и герб на клана Стюарт. Тя закрачи бавно, възхищавайки се на картините на Пеплоу, Фъргюсън, Мактагарт и Рейбърн. Спомни си, че дядо й лорд Харви има картина на Лорънс — висеше в кабинета на замъка Мългелри.

Икономът се върна със същата безстрастна физиономия. Може би не беше чул новината за Пърл Харбър.

— Мадам ще ви приеме в кабинета.

Колко много приличаше на Дженкинс — никакви излишни думи, същата отмерена походка, умение да показва почит, без да се подмазва. На Ема й се прииска да го попита от коя част на Англия е, но знаеше, че той ще приеме това за вмешателство в личния му живот, така че го последва мълчаливо по коридора.

Канеше се да започне да се изкачва по стълбището, но икономът спря, дръпна решетката на асансьор и направи крачка настрани. Асансьор в частна къща? Ема се запита дали баба Филис не е инвалид. Асансьорът спря на третия етаж и Ема се озова в прекрасно обзаведен просторен кабинет. Ако не бяха уличният шум, клаксоните и полицейските сирени, човек можеше да си помисли, че е в Единбург.

— Моля изчакайте тук, мадам.

Ема остана до вратата, а икономът прекоси кабинета и застана до четири възрастни дами, които седяха около запалена камина и се наслаждаваха на чай и бисквити, докато слушаха внимателно радиото, което не трещеше.

Когато икономът обяви: „Мис Ема Барингтън“, всички се обърнаха към нея. Ема позна сестрата на лорд Харви много преди тя да стане да я посрещне — огненочервена коса, дяволита усмивка и неподправената атмосфера на човек с дълго родословие.

— Това не може да е малката Ема — заяви тя с едва доловим мелодичен шотландски акцент, докато бързаше към гостенката си. — Последния път, когато те видях, мило мое момиче, беше облечена в гимнастически екип, с къси бели чорапи и стик за хокей. Бях много загрижена за малките момчета от другия отбор.

Ема се усмихна — баба Филис имаше същото чувство за хумор като дядо й.

— А виж се сега. Разцъфнала си и си се превърнала в такова прелестно създание!

Ема се изчерви.

— Какво те води в Ню Йорк, скъпа?

— Съжалявам, че се натрапвам по такъв начин, бабо Филис — започна Ема и погледна неспокойно към другите три дами.

— Не се безпокой за тях — отвърна Филис Стюарт. — След декларацията на президента си имат предостатъчно занимавки. Е, къде са ти куфарите?

— Куфарът ми е в хотел „Мейфлауър“ — отвърна Ема.

— Паркър — обърна се Филис към иконома, — прати някой да вземе нещата на мис Ема от „Мейфлауър“ и после приготви главната стая за гости, защото след днешните новини имам чувството, че, хм… внучка ми ще остане известно време с нас.

Икономът сякаш се разтвори във въздуха.

— Но, бабо Филис…

— Никакво но — прекъсна я тя с вдигната ръка. — И няма да ме наричаш „бабо“. Е, всъщност наистина съм ти баба, но не искам това да ми се напомня, така че ще ти бъда благодарна, ако ме наричаш само Филис.

— Благодаря, бабо Филис — рече Ема.

Филис се разсмя.

— Ох! Ела сега да кажеш здрасти на приятелките ми. Ще бъдат очаровани да се запознаят с такава независима млада дама. Толкова плашещо модерна.

„Известно време“ се оказа повече от година и с всеки ден Ема все по-отчаяно копнееше да се върне при Себастиан, но можеше да следи порастването на сина си единствено от писмата, изпращани от майка й и понякога от Грейс. Плака, когато научи за смъртта на дядо си — бе смятала, че той ще живее вечно. Опита се да не мисли за това кой ще поеме компанията и прие, че баща й няма да има куража да се покаже отново в Бристол.

Филис едва ли щеше да успее да я накара да се почувства повече у дома си дори да беше собствената й майка. Ема бързо откри, че тя е типична Харви, щедра до безобразие, и че думите „невъзможно“, „неприемливо“ и „непрактично“ като че ли са били заличени от речника й още в ранна възраст. Главната стая за гости, както я наричаше Филис, представляваше цял апартамент с изглед към Сентръл Парк и се оказа приятна изненада за Ема след малката й стаичка в „Мейфлауър“.

Втората изненада дойде, когато Ема слезе за вечеря в първия си ден тук и откри баба Филис облечена в огненочервена рокля, с чаша уиски и цигара в дълго цигаре. Усмихна се при мисълта, че тази жена бе нарекла нея модерна.

— Синът ми Алистър ще вечеря с нас — заяви тя, преди Паркър да има шанса да налее на Ема чаша „Харвис Бристол Крийм“. — Той е юрист и ерген — добави. — Два недостатъка, от които е малко вероятно да се възстанови. Но понякога може да е доста забавен, макар чувството му за хумор да е донякъде сухо.

Братовчедът Алистър пристигна няколко минути по-късно, облечен в официално сако за вечерята с майка си — типичен представител на англичани в чужбина.

Ема предположи, че е на около петдесет. Добрият му шивач беше успял умело да замаскира факта, че носи няколко излишни килограма. Чувството му за хумор може наистина да бе малко сухо, но иначе бе безспорно умен, забавен и добре информиран, макар че се разприказва малко повече за делото, върху което работеше в момента. Нямаше нищо чудно, когато гордата му майка сподели с Ема, че Алистър е станал младши съдружник в кантората след смъртта на съпруга й. Ема предположи, че Филис е наясно защо синът й не е женен.

Не беше сигурна дали превъзходната храна, отличното вино или просто американското гостоприемство й помогнаха да се отпусне дотолкова, че накрая им разказа всичко, което й се беше случило от последния път, когато Филис я бе виждала на хокейното поле в училище „Ред Мейдс“.

Когато стигна до причината да прекоси Атлантика въпреки всички рискове, двамата я зяпаха, сякаш виждаха пришълец от друга планета.

След като се справи с последната хапка плодова торта и насочи вниманието си към щедрата порция бренди, Алистър се зае да разпитва неочакваната гостенка, сякаш тя беше свидетел на противниковата страна в съдебната зала.

— Трябва да кажа, майко — рече накрая, докато сгъваше салфетката си, — че този случай изглежда далеч по-обещаващ от „Амелгамейтид Уайър“ срещу „Ню Йорк Илектрик“. С нетърпение очаквам да кръстосам шпага със Сефтън Джелкс.

— Защо ви е да си губите времето с Джелкс, след като е много по-важно да открием Хари и да изчистим името му? — попита Ема.

— Напълно съм съгласен — каза Алистър. — Но имам чувството, че едното ще доведе до другото.

Взе нейното копие на „Дневникът на един осъден“, но не го отвори, а само заразглежда гръбчето.

— Кой е издателят? — попита Филис.

— „Вайкинг Прес“ — отвърна Алистър, докато вадеше очилата си.

— Не друг, а Харолд Гинзбърг.

— Мислиш ли, че той и Макс Лойд са съучастници в тази измама? — обърна се Алистър към майка си.

— Определено не — отвърна тя. — Баща ти навремето ми каза, че се е срещал с Гинзбърг в съда. Помня, че го описа като сериозен противник, но и човек, който никога не би помислил да заобиколи закона, още по-малко да го наруши.

— В такъв случай имаме известен шанс, защото ако наистина е така, той няма да се зарадва да научи какво е скалъпено от негово име. Все пак ще се наложи да прочета книгата, преди да си уговоря среща с издателя. — Усмихна се на Ема. — Ще съм много любопитен да открия как ще реагира мистър Гинзбърг, като те види, Ема.

— А аз — обади се Филис — ще съм не по-малко любопитна да открия какво мисли Ема за Харолд Гинзбърг.

— Туш, майко — предаде се Алистър.

След като Паркър наля на Алистър второ бренди и запали пурата му, Ема се осмели да попита братовчед си какви според него са шансовете й да й позволят да посети Хари в Лейвънхам.

— Утре ще подготвя молба от твое име — обеща той, докато подръпваше енергично от пурата. — Да видим дали няма да се справя малко по-добре от твоя услужлив детектив.

— Моят услужлив детектив ли?

— Необичайно услужлив — потвърди Алистър. — Изумен съм, че след като е разбрал, че е замесен Джелкс, детектив Коловски изобщо се е съгласил да се срещне с теб.

— Аз пък изобщо не се изненадвам, че е бил услужлив — обади се Филис и намигна на Ема.