Джефри Арчър
Греховете на бащата (10)

10.

— Добре дошла в Съединените щати, мис Барингтън.

— Благодаря — отвърна Ема.

— Колко дълго смятате да останете в страната? — поинтересува се имиграционният служител, докато проверяваше паспорта й.

— Седмица, най-много две — отговори Ема. — Идвам на гости при една възрастна роднина и след това ще се връщам в Англия.

Ема наистина имаше роднина в Ню Йорк, сестра на лорд Харви, но нямаше намерение да я посещава, най-малкото защото не искаше останалите от семейството да разберат какво си е наумила.

— Бихте ли ми казали адреса на роднината ви?

— Шестдесет и четвърта и Парк авеню. Имиграционният служител си записа, подпечата паспорта на Ема и й го подаде.

— Приятно прекарване в Голямата ябълка, мис Барингтън.

След като мина през имиграционните, Ема се нареди на дългата опашка бивши пътници от „Канзас Стар“. Минаха още двайсет минути, преди да се качи на задната седалка на жълто такси.

— Търся малък хотел на разумна цена, разположен недалеч от Мъртън стрийт в Манхатън — каза тя на шофьора.

— Айде да ми го кажете още веднъж, лейди? — отвърна шофьорът. От ъгълчето на устата му стърчеше угасена пура.

На самата Ема й беше трудно да разбира всяка негова дума и затова реши, че човекът има същия проблем.

— Търся малък, евтин хотел близо до Мъртън стрийт на остров Манхатън — повтори тя бавно, като внимателно изричаше всяка дума.

— Мъртън стрийт — повтори шофьорът, сякаш това бе единственото, което е разбрал.

— Точно така — рече Ема.

— Що не го казахте още първия път?

Шофьорът потегли и не каза нито дума, докато не спря пред червена тухлена сграда с флаг, на който пишеше „Хотел Мейфлауър“.

— Дотук четирийсет цента — каза той, без да вади пурата от устата си.

Ема плати от пачката, която беше изкарала от работата на кораба. След като се регистрира, взе асансьора до четвъртия етаж и отиде направо в стаята си. Първата й работа беше да се съблече и да се потопи в горещата вана.

Когато излезе с неохота, се подсуши с голяма пухкава хавлия, облече се в скромна според преценките й рокля и слезе на партера. Вече се чувстваше почти човек.

Намери си спокойна маса в ъгъла в хотелското кафене и си поръча чай (тук не бяха и чували за „Ърл Грей“) и хамбургер — нещо, за което не беше чувала. Докато чакаше да я обслужат, започна да пише върху салфетката дълъг списък въпроси с надеждата, че на Мъртън стрийт 46 ще се намери някой, който ще се съгласи да им отговори.

След като подписа сметката (поредната новост), попита на рецепцията как да стигне до Мъртън стрийт. Казаха й, че се намирала на три преки на север и на две на запад. Не беше подозирала, че всеки нюйоркчанин си има вграден компас.

Разходи се с удоволствие, като на няколко пъти спря да разгледа възхитителните витрини, пълни със стоки, каквито не беше виждала в Бристол. Накрая се озова пред висок жилищен блок. Беше малко след дванайсет и не знаеше какво да прави, ако мисис Тибет не си е в къщи.

Елегантно облечен портиер й отдаде чест и отвори вратата.

— С какво мога да ви помогна?

— Дойдох да се видя с мисис Тибет — каза Ема, като се мъчеше да покаже с тона си, че я очакват.

— Апартамент трийсет и първи, на третия етаж — упъти я портиерът и докосна козирката на фуражката си.

Май беше вярно. Английският акцент като че ли наистина отваряше врати.

Докато асансьорът пълзеше бавно нагоре, Ема повтори няколкото думи, които евентуално биха отворили още една врата. След като кабината спря, тя дръпна решетката, излезе в коридора и тръгна да търси номер 31. В средата на вратата на семейство Тибет имаше малка дупка със стъкло, която й напомни за окото на циклоп. Ема не можеше да види вътре, но вероятно обитателите на апартамента можеха да гледат навън. На стената до вратата имаше нещо по-познато — звънец. Ема го натисна и зачака. Мина известно време, преди вратата да се отвори, но само на няколко сантиметра. Отвътре беше сложена верига. Две очи я погледнаха.

— Какво искате? — попита глас, който поне беше разбираем.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мисис Тибет — каза Ема, — но вие може би сте последната ми възможност.

Очите я погледнаха с подозрение.

— Разбирате ли, отчаяно се опитвам да открия Том — продължи Ема.

— Том? — повтори гласът.

— Том Брадшоу. Той е бащата на детето ми — каза Ема, изигравайки последния си коз за отваряне на врати.

Вратата се затвори, верижката беше свалена, след което вратата се отвори отново и Ема видя млада жена с бебе на ръце.

— Извинявайте — рече тя. — Ричард не обича да отварям на непознати. Моля, заповядайте. — Поведе Ема през дневната. — Настанете се, аз ще сложа Джейк в леглото му.

Ема седна и се огледа. В стаята имаше няколко фотографии на Кристин с млад флотски офицер, който по всяка вероятност беше съпругът й Ричард.

След малко Кристин се върна с поднос и каничка кафе.

— Черно или бяло?

— Бяло, ако обичате — отвърна Ема, която никога не беше пила кафе в Англия, но бързо бе научила, че американците не пият чай дори на закуска.

— Захар? — попита Кристин, след като наля кафето.

— Не, благодаря.

— Е, значи Том ви е съпруг? — попита Кристин, след като седна срещу Ема.

— Не, аз съм негова годеница. Честно казано, той нямаше представа, че съм бременна.

— Как ме открихте? — попита Кристин малко подозрително.

— Домакинът на „Канзас Стар“ каза, че с Ричард сте били сред последните хора, които са видели Том.

— Така е. Бяхме с него, когато го арестуваха малко след слизането ни на брега.

— Арестували са го? — смая се Ема. — Какво е направил, че да го арестуват?

— Беше обвинен в убийството на брат си — отвърна Кристин. — Нима не знаете?

Ема избухна в сълзи. Надеждите й се пръснаха, когато осъзна, че оцелелият е Брадшоу, а не Хари. Ако Хари беше обвинен в убийството на брата на Брадшоу, нямаше да му е трудно да докаже, че са арестували погрешния човек.

Ако беше отворила писмото над камината на Мейзи, щеше да знае истината и нямаше да й се налага да търпи това изпитание. Плачеше горчиво, приела чак сега, че Хари наистина е мъртъв.