Джефри Арчър
Греховете на бащата (28)

28.

На следващата сутрин не можеше да си спомни кой я е докарал до вкъщи и как се е качила до стаята си.

— Аз те сложих да си легнеш — каза майка й, докато й наливаше чай. — Докара те един приятен млад ефрейтор. Дори ми помогна да те качим по стълбите.

Мейзи седна и започна да разказва на майка си за вечерта, като ясно даде да се разбере, че харесва Майк.

— Сигурна ли си, че не е женен? — попита майка й.

— Стига, мамо! Това беше първата ни среща.

— Настоятелен ли е?

— Мисля, че ме покани на театър следващата седмица, но не съм сигурна нито за деня, нито за театъра — каза тя.

В този момент влезе брат й Стан, седна и зачака да му поднесат каша. Изгълта я лакомо, а после си отвори една бира и я изпи на един дъх.

— Ще пия още една. Защото е неделя — заяви и се оригна оглушително.

Мейзи никога не говореше по време на сутрешния ритуал на Стан и обикновено тръгваше на работа преди той да успее да изкаже мнението си за всичко, което му мине през главата. Стана да тръгне за сутрешната служба в „Сейнт Мери“, но той изрева:

— Сядай! Искам да говоря с теб!

На Мейзи й се искаше да излезе, без да му отговаря, но Стан като нищо можеше да я удари, ако се ядоса. Така че седна.

— Какво ще правиш с ония двеста лири, които се каниш да гушнеш? — попита той.

— Откъде знаеш?

— Мама ми разказа всичко снощи, докато ти беше в града да се въргаляш с онзи твой префърцунен американец.

Мейзи се намръщи на майка си, която изглеждаше смутена, но не каза нищо.

— За твоя информация, Стан, майор Мълхоланд е джентълмен и онова, което правя в свободното си време, не е твоя работа.

— Щом е американец, значи ти си тъпа кучка, от мен да го знаеш. Те не питат, мислят си, че всичко им се полага.

— Казваш го от личен опит, не се и съмнявам — отбеляза Мейзи хапливо.

— Янките са си янки — заяви Стан. — Искат само едно и когато го получат, се омитат у дома и оставят нас да довършваме работата. Както направиха през първата война.

Мейзи си даде сметка, че няма смисъл да продължава разговора, така че продължи да седи мълчаливо с надеждата, че на брат й ще му мине бързо.

— Та какво ще правиш с парите? — попита Стан.

— Още не съм решила — отвърна Мейзи. — Във всеки случай това как харча парите си не ти влиза в работата.

— Влиза ми, и още как. Защото половината са мои — заяви Стан.

— И защо да са твои?

— Най-малкото защото живееш в къщата ми, така че ми се полагат. И да те предупредя, момиче, ако си мислиш да ми въртиш номера и ако не си получа дяла, така ще те посиня и почерня, че дори някое американско негро няма да те погледне.

— Гади ми се от теб, Стан — каза Мейзи.

— Ти само гледай как ще ти се догади, ако не снесеш парите, защото…

Мейзи стана, изтича по коридора, грабна палтото си и изхвърча навън, преди Стан да е успял да завърши тирадата си.

 

 

Щом погледна резервациите за обяд, Мейзи осъзна, че трябва да се погрижи двама от клиентите й да бъдат настанени колкото се може по-далеч един от друг. Постави Майк Мълхоланд на обичайната му маса, а Патрик Кейси — чак в другия край на салона.

Не беше виждала Патрик от близо три години и се питаше дали се е променил. Още ли беше така неустоимо красив и беше ли запазил ирландския си чар, който така я бе запленил при първата им среща?

Единият от въпросите намери отговора си веднага щом той влезе в заведението.

— Много се радвам да ви видя след толкова време, мистър Кейси — каза тя и го поведе към масата му. Няколко жени на средна възраст се загледаха в красивия ирландец. — Този път дълго ли ще останете при нас? — попита, докато му подаваше менюто.

— Зависи от вас — отвърна Патрик, отвори менюто, но така и не го погледна.

Мейзи се надяваше, че никой не е забелязал как се изчервява. Обърна се и видя Майк Мълхоланд при рецепцията; никога не би позволил някой друг освен Мейзи да го отведе до масата му. Тя забърза към него и прошепна:

— Здравей, Майк. Запазила съм ти обичайната маса. Заповядай.

— Благодаря.

След като Майк насочи вниманието си към менюто (макар че всяка неделя винаги си поръчваше едно и също — супата на деня, варено телешко и йоркширски пудинг), тя мина през салона, за да вземе поръчката на Патрик.

През следващите два часа следеше внимателно двамата мъже, като в същото време се опитваше да наглежда и стотината други клиенти. Когато часовникът в салона удари три, бяха останали само двама души — Джон Уейн и Гари Купър, помисли си Мейзи, дебнещи кой ще посегне пръв към револвера като в каубойските филми. Тя сгъна сметката на Майк, постави я на поднос и му я занесе. Той плати, без да я поглежда, и каза:

— Великолепна храна, както винаги. Надявам се, че уговорката за театъра във вторник вечерта си остава?

— Великолепна уговорка, както винаги — подразни го Мейзи.

— Значи ще се видим в осем — каза той, стана, усмихна й се и тръгна към изхода.

След като Майк излезе, Мейзи занесе сметката на Патрик. Той провери всичко и остави голям бакшиш.

— Заета ли си утре вечер? — попита и й отправи онази усмивка, която тя помнеше така добре.

— Да. Ще ходя на вечерно училище.

— Майтапиш се — не повярва Патрик.

— Ни най-малко. И не бива да закъснявам, защото е първият урок. — Мейзи не му каза, че все още не е решила окончателно дали да се захваща с вечерното училище, или не.

— В такъв случай ще трябва да го отложим за вторник — рече Патрик.

— Вече имам уговорка за вторник.

— Наистина ли? Или го казваш само за да се отървеш от мен?

— Не, ще ходя на театър.

— Тогава сряда? Или това е вечерта за решаване на уравнения?

— Не, тогава се учи писане на съчинение и се чете на глас.

— Четвъртък? — почти отчаяно попита Патрик.

— Да, в четвъртък съм свободна — каза Мейзи.

— Олекна ми — рече Патрик. — Вече бях започнал да си мисля, че ще трябва да остана втора седмица само за да си уредя среща.

Мейзи се разсмя.

— И какво си намислил?

— Мислех си като за начало да идем…

— Мисис Клифтън.

Мейзи се обърна и видя управителя на хотела, мистър Хърст, да стои зад нея.

— Когато приключите с клиента — каза той, — ще бъдете ли така добра да се отбиете в кабинета ми?

Мейзи си мислеше, че е действала дискретно, но сега се уплаши, че може я изхвърлят. Политиката на компанията стриктно забраняваше хората от персонала да фамилиарничат с клиентите. Именно по този начин беше изгубила предишната си работа и тогава въпросният клиент бе не друг, а Пат Кейси.

Беше благодарна, че Патрик се измъкна от ресторанта без нито дума повече, и след като провери касата, се яви в кабинета на мистър Хърст.

— Седнете, мисис Клифтън. Трябва да обсъдя с вас един наистина сериозен въпрос.

Мейзи седна и впи пръсти в облегалките на стола.

— Виждам, че сте имали още един натоварен ден.

— Сто четирийсет и двама клиенти — отвърна Мейзи. — Почти рекорд.

— Не зная как ще ви намеря заместник — рече той, след което добави: — Но тези решения се вземат от управата, а не от мен, нали разбирате. В случая съм безсилен.

— Но на мен работата ми харесва — каза Мейзи.

— Не се и съмнявам, но трябва да ви кажа, че в това отношение съм съгласен с управата.

Мейзи се отпусна, готова да приеме участта си.

— Оттам ясно дадоха да се разбере — продължи мистър Хърст, — че вече не искат да работите в ресторанта, и ми заръчаха да ви сменя колкото се може по-бързо.

— Но защо?

— Защото искат час по-скоро да постъпите в управата. Честно казано, Мейзи, ако беше мъж, вече щеше да управляваш някой от хотелите ни. Поздравления!

— Благодаря — отвърна Мейзи и веднага започна да си мисли за последствията.

— А сега да приключим с формалностите, става ли? — каза мистър Хърст, отвори чекмеджето на бюрото си и извади някакво писмо. — Ще трябва да го прочетеш внимателно. Вътре са подробностите около новата ти работа. След като го прочетеш, го подпиши, дай ми го и ще го върна в централата.

Именно тогава тя взе решението.