Джефри Арчър
Греховете на бащата (8)

8.

Когато „Канзас Стар“ влезе в пристанището, Ема стоеше вече повече от час на кея. Мина още час преди корабът най-сетне да пристане.

През цялото това време Ема си мислеше за взетото решение и вече започваше да се пита дали има куража да го изпълни. Помъчи се да пропъди от мислите си потопяването на „Атиния“ няколко месеца по-рано и възможността никога да не стигне до Ню Йорк.

Беше написала на майка си дълго писмо, в което се опитваше да обясни защо ще отсъства за две, най-много три седмици, и можеше само да се надява, че тя ще я разбере. Не можеше да пише на Себастиан и да му каже, че е тръгнала да търси баща му, а той вече й липсваше. Продължаваше да се опитва да убеди самата себе си, че прави всичко това колкото за себе си, толкова и за сина си.

Сър Уолтър отново беше предложил да я запознае с капитана на „Канзас Стар“, но Ема любезно бе отклонила поканата, тъй като анонимността не влизаше в плановете й. Освен това дядо й бе описал повърхностно д-р Уолас, но тази сутрин от кораба не слезе никой, който дори смътно да напомня за него. Сър Уолтър обаче беше успял да намери две други ценни сведения. „Канзас Стар“ щеше да отплава с вечерния отлив. И че домакинът обикновено може да бъде открит в кабинета си между два и пет следобед, когато попълва формулярите за отплаване. Важното в случая бе, че той бе отговорен за наемането на обслужващия персонал без моряците.

Предишния ден Ема писа на дядо си да му благодари за помощта, но не му разкри какво е намислила, макар да имаше чувството, че старецът се е досетил.

След като часовникът на Барингтън Хаус удари два пъти и от д-р Уолас още нямаше нито следа, Ема взе малкия си куфар и реши, че е дошло време да се качи по мостчето. Стъпи нервно на палубата и помоли първия униформен да я упъти към домакина. Беше й обяснено, че кабинетът му се намира на долната задна палуба.

Забеляза някаква пътничка да се спуска по широко стълбище и я последва, но тъй като нямаше представа къде точно е долната задна палуба, се нареди на опашка пред информацията.

От другата страна стояха две момичета с тъмносини униформи и бели блузи. Опитваха се да отговарят на всеки въпрос на пътниците, без да престават да се усмихват.

— С какво мога да ви помогна? — попита едното, когато дойде редът на Ема. Явно я бе взело за пътничка. Ема беше мислила дали да не си плати пътуването до Ню Йорк, но реши, че е по-вероятно да открие онова, което търси, ако се качи на кораба като една от персонала.

— Къде мога да намеря кабинета на домакина? — попита тя.

— Втората врата отдясно надолу по тази стълба — отвърна момичето. — Няма начин да я пропуснете.

Ема проследи сочещия й пръст и когато стигна вратата с надпис „Домакин“, пое дълбоко дъх и почука.

— Влез.

Ема отвори вратата и се озова пред елегантен офицер, седнал зад покрито с формуляри бюро. Беше с безупречно бяла риза с разкопчана яка и златни еполети на раменете.

— Какво има? — попита той с акцент, какъвто Ема никога не бе чувала и който трудно можеше да се определи.

— Търся работа като сервитьорка, сър — каза Ема с надеждата, че говори като някоя от прислужниците в Имението.

— Съжалявам — рече той. — Нямаме нужда от повече сервитьорки. Единственото свободно място е на информационното бюро.

— Нямам нищо против да работя и там — каза Ема, този път с нормалния си тон.

Домакинът се вгледа в нея по-внимателно и я предупреди:

— Заплащането не е добро. И работното време е ужасно.

— Свикнала съм — отвърна Ема.

— Освен това не мога да ви предложа постоянна работа — продължи домакинът. — Едно от момичетата ми е в отпуск в Ню Йорк и ще се качи на кораба след този курс.

— Няма проблем — каза Ема, без да се впуска в обяснения.

Домакинът не изглеждаше убеден.

— Можете ли да четете и пишете?

Ема с удоволствие би му казала, че е спечелила стипендия в Оксфорд, но премълча.

— Да, сър.

Без да каже нито дума повече, домакинът отвори чекмедже, извади дълъг формуляр и й го подаде заедно с писалка.

— Попълнете това. — И когато Ема започна да отговаря на въпросите, добави: — Освен това ще ми е нужна някаква препоръка.

След като попълни формуляра, Ема отвори чантата си и му подаде препоръката на Мейзи.

— Впечатляващо — каза той. — Но сигурна ли сте, че ставате за рецепционистка?

— Това щеше да е следващата ми работа в „Гранд“ — отвърна Ема. — Като част от обучението ми за управителка.

— Тогава защо се отказвате от такава възможност и идвате тук?

— Имам възрастна роднина, която живее в Ню Йорк. Майка ми иска да остана при нея до края на войната.

Този път домакинът като че ли прие думите й — не за първи път му се случваше някой да иска да постъпи на работа на кораба, за да се махне от Англия.

— Тогава да започваме.

Домакинът се изправи енергично. Излязоха от кабинета и той я поведе по краткия път обратно до информацията.

— Пеги, намерих заместничка на Дана за плаването, така че по-добре започни да я въвеждаш още сега.

— Слава богу — отвърна Пеги и вдигна преградата, за да може Ема да мине от другата страна. — Как се казваш? — попита със същия почти неразбираем акцент.

Ема за първи път разбра какво е имал предвид Бърнард Шоу с твърдението си, че англичаните и американците са разделени от общия език.

— Ема Барингтън.

— Е, Ема, това е помощничката ми Труди. В момента сме много заети, така че може би е най-добре засега просто да гледаш, а ние ще се опитваме да ти обясняваме в крачка.

Ема отстъпи назад и загледа как двете момичета се справят с всичко, което им стоварват, като в същото време успяват да запазят усмивките на лицата си.

Час по-късно Ема знаеше кога и къде трябва да се явят пътниците за тренировки със спасителните лодки, на коя палуба е грил ресторантът, колко навътре в морето трябва да излязат, преди пътниците да могат да си поръчат питиета, къде биха могли да намерят партньор за партия бридж след вечеря и как да стигнат до горната палуба, ако искат да гледат залеза.

През следващия час слушаше почти същите въпроси да се задават отново и отново, а през третия излезе напред и започна да отговаря сама на пътниците, като само понякога й налагаше да се обърне за помощ към другите две момичета.

Пеги беше впечатлена.

— Време е да ти покажем каютата и да хапнем нещо, докато пътниците са заети с аперитива — каза тя, когато опашката се сведе само до неколцина закъснели. Обърна се към Труди и обеща, че ще я смени към седем, след което излезе от информацията.

Труди кимна на поредния пътник, дошъл да пита нещо.

— Можете ли да ми кажете дали трябва да се обличаме официално за вечеря?

— Не и първата вечер, сър — последва твърдият отговор. — Но по-нататък официалното облекло е задължително.

Без да спира да бъбри нито за миг, Пеги поведе Ема по дълъг коридор и стигна до преградена с въже стълба, до която имаше знак САМО ЗА ПЕРСОНАЛА, изписан с големи червени букви.

— Оттук се стига до спалните помещения — обясни Пеги, докато махаше въжето. — Ще се наложи да делим каютата — добави тя, докато слизаха. — В момента единствената свободна койка е тази на Дана.

— Нямам нищо против — отвърна Ема.

Спускаха се все по-надолу и по-надолу, а с всяка следваща палуба стълбите ставаха все по-тесни.

Пеги млъкваше само когато някой член от екипажа се дърпаше настрана, за да им направи път. От време на време награждаваше колегите си с топла усмивка. Ема никога досега не бе попадала на момиче като Пеги: тя бе яростно независима, но в същото време някак успяваше да запази женствеността си с буйната светла коса, достигаща малко под коленете пола и тясна куртка, която ясно показваше колко добра фигура има.

— Това е нашата каюта — най-сетне рече тя. — Тук ще спиш през следващата седмица. Надявам се, че не си очаквала палат.

Ема влезе в каютата, която се оказа по-малка и от най-малкия килер в Имението.

— Гадно, нали? — рече Пеги. — И изобщо няма място за гости, между другото.

На Ема не й се наложи да пита какви точно, защото Пеги с радост отговаряше на собствените си въпроси, както и на нейните.

— Отношението мъже към жени тук е по-добро от всяко друго място на света — със смях каза Пеги. — Това е койката на Дана, а тази е моята. Както виждаш, няма място за двама души едновременно, освен ако единият не си е легнал. Ще те оставя да се настаниш и ще се върна след половин час, за да те заведа долу в столовата за вечеря.

Ема се зачуди как е възможно да слязат още по-надолу, но Пеги беше изчезнала още преди да успее да попита. Седна замаяно на койката. Как можеше да накара Пеги да отговори на всичките й въпроси, щом тя не млъкваше нито за миг? Или може би това щеше да се окаже предимство? Дали след време нямаше да й разкрие сама всичко, което искаше да научи? Имаше на разположение цяла седмица, така че можеше да си позволи да е търпелива. Започна да пъха малкото си неща в шкафчето, което Дана не си беше направила труда да изпразни.

Корабната сирена изсвири протяжно два пъти и секунди по-късно Ема усети лек тласък. Макар каютата да нямаше илюминатор, Ема усети, че се движат. Седна на койката и се опита да се убеди, че е взела правилното решение. Макар да планираше да се върне в Бристол в рамките на един месец, Себастиан вече й липсваше.

Започна да оглежда по-внимателно помещението, в което щеше да живее през следващата седмица. От двете страни на каютата имаше тесни легла, закрепени за стената; размерите им предполагаха, че заемащият ги трябва да е под среден ръст. Ема легна и опита дюшека, който не се огъна, тъй като койката нямаше пружина. Положи глава на възглавница, пълна с дунапрен вместо с пух. Имаше малък умивалник с две кранчета, от които едва струеше хладка вода.

Облече униформата на Дана и се помъчи да не се разсмее. Пеги обаче се разсмя, когато се върна. Дана явно беше най-малко десетина сантиметра по-ниска, а дрехите й бяха с три размера по-големи от тези на Ема.

— Бъди благодарна, че е само за седмица — каза Пеги. — Хайде сега на вечеря.

Спуснаха се още по-дълбоко в недрата на кораба и се присъединиха към други членове на екипажа. Неколцина млади мъже и един-двама по-възрастни поканиха Пеги да вечеря с тях. Тя предпочете един висок младеж — машинист, както обясни на Ема. Може би това обясняваше защо само косата му не е изцапана с машинно масло. Тримата се наредиха на опашката за храна. Машинистът напълни подноса си с почти всичко, което се предлагаше. Пеги си взе два пъти по-малко, а Ема, на която леко й бе прилошало, се задоволи със сухар и ябълка.

След вечерята се върнаха на информацията да сменят Труди. Вечерята за пътниците се сервираше в осем, така че се появиха само неколцина, за да бъдат упътени към трапезарията.

През следващия час Ема научи много повече за Пеги, отколкото за „Канзас Стар“. Когато в десет вечерта смяната им приключи, двете спуснаха решетката и Пеги поведе новата си колежка към стълбището за долната палуба.

— Искаш ли да пийнем в столовата за персонала?

— Не, благодаря — отвърна Ема. — Ужасно съм уморена.

— Сигурна ли си, че ще намериш пътя до каютата?

— Седма палуба, стая сто и тринайсет. Ако не съм в леглото, когато се прибереш, организирай издирване.

Щом влезе в каютата, Ема бързо се съблече, изми се и се пъхна под единствения чаршаф и одеяло. Легна и се опита да се настани удобно; коленете едва не опираха в брадичката й, а неравномерното поклащане на кораба означаваше, че не може да остане в една и съща позиция за повече от няколко минути. Последната й мисъл, преди да потъне в неспокойна дрямка, бе за Себастиан.

Събуди се със стряскане. Беше толкова тъмно, че нямаше как да види часовника си. Отначало си помисли, че люлеенето се дължи на движението на кораба, но после очите й се фокусираха и успя да различи двете тела на койката отсреща: движеха се ритмично. Мъжът несъмнено бе машинистът. На Ема й идеше да се разсмее, но остана да лежи абсолютно неподвижно, докато Пеги не издаде дълъг стон и движението не спря. След малко дългите крака на мъжа се отлепиха от стената и стъпиха на пода. Минута по-късно вратата на каютата се отвори и затвори съвсем тихо. Ема потъна в дълбок сън.