Джефри Арчър
Греховете на бащата (40)

40.

На следващата сутрин Ема се събуди рано и по време на закуската оживено бъбреше на Филис за това с какво нетърпение очаква да се прибере при Себастиан и семейството си. Филис кимаше, но почти не говореше.

Паркър взе багажа на Ема от стаята й, свали го с асансьора и го остави в преддверието. Куфарите се бяха увеличили с два през престоя й в Ню Йорк. Ема се запита дали на човек изобщо му се случва да се прибере с по-малко багаж, отколкото е имал на тръгване.

— Няма да слизам долу — каза Филис след няколко опита да се сбогува. — Само ще се покажа като глупачка. По-добре просто да си спомняш за старата баба Филис, която не обича да я прекъсват по време на бридж. Когато ни посетиш следващия път, скъпа, доведи Хари и Себастиан. Искам да видя мъжа, който е пленил сърцето ти.

От улицата пред къщата се чу клаксон на такси.

— Време е да вървиш — рече Филис. — Побързай.

Ема я прегърна за последен път и тръгна, без да поглежда назад.

Паркър я чакаше на входа. Куфарите вече бяха натоварени. Веднага щом я видя, той й отвори вратата и побърза да отвори и задната врата на колата.

— Довиждане, Паркър — каза Ема. — И благодаря за всичко.

— За мен беше удоволствие — отвърна той. Тя тъкмо се канеше да се качи в таксито, когато Паркър добави: — Ако позволите дързостта ми, бихте ли ми позволили да направя едно наблюдение?

Ема го погледна малко изненадано.

— Разбира се.

— Толкова много ми хареса дневникът на мистър Клифтън, че се надявам скоро да се върнете в Ню Йорк заедно със съпруга си — каза Паркър.

 

 

Не след дълго влакът се носеше към столицата, а Ню Йорк остана далеч назад. Ема откри, че не може да чете или спи за повече от няколко минути. В мислите й непрекъснато нахлуваха Филис, мистър Гинзбърг, Алистър, мистър Джелкс, детектив Коловски и Паркър.

Помисли си какво трябва да свърши, след като пристигне във Вашингтон. Първо трябваше да иде в посолството на Великобритания и да подпише някакви формуляри, които ще й позволят да пътува с посланика до Лондон благодарение на низвергнатия Рупърт Харви. „Не се подигравай, дете“ — чу укорителния глас на Филис, след което заспа. В сънищата й се появи Хари, този път с униформа, усмихваше се. Ема се събуди със стряскане, очакваше да го види в купето.

След пет часа влакът влезе в Юнион Стейшън. Ема, естествено, имаше трудности с разтоварването на куфарите на перона. Притече й се на помощ един носач, бивш военен с една ръка. Той й намери такси, благодари за бакшиша и й отдаде чест с лявата ръка. Още един от хората, чиято съдба бе решена от война, която не бе обявявал.

— До британското посолство — каза Ема, след като се настани в таксито.

Шофьорът я остави на Масачузетс авеню пред железен портал с флага на Великобритания. Двама млади войници забързаха да й помогнат с багажа.

— При кого отивате, мадам? — Английски акцент с американски подбор на думите.

— При мистър Рупърт Харви — отвърна тя.

— Командир Харви. Разбира се — каза ефрейторът, взе нещата й и я поведе към един кабинет в задната част на сградата.

Ема влезе в голямо помещение. Много хора, повечето с униформи, сновяха забързано във всички посоки. Никой не вървеше спокойно. От множеството се появи висок мъж и я поздрави с огромна усмивка.

— Аз съм Рупърт Харви — каза той. — Съжалявам за организирания хаос, но така е винаги, когато посланикът се връща в Англия. Този път е дори по-лошо, защото през последната седмица имахме и посетител, министър от кабинета. Всички документи са готови — добави той и се върна при бюрото си. — Само трябва да видя паспорта ви.

След като прелисти документите, я помоли да се подпише на три места.

— В шест вечерта от посолството ще тръгне автобус до летището. Гледайте да дойдете навреме, тъй като всички трябва да са на борда на самолета преди пристигането на посланика.

— Ще дойда навреме — отвърна Ема. — Мога ли да оставя нещата си тук, за да разгледам града?

— Няма проблем — каза Рупърт. — Ще поръчам някой да натовари багажа ви в автобуса.

— Благодаря — каза Ема.

Тя се канеше да тръгне, когато той добави:

— Между другото, книгата страшно ми хареса. И едно предупреждение от мен — министърът иска да поговори с вас в самолета. Мисля, че е бил издател, преди да влезе в политиката.

— Как се казва? — попита Ема.

— Харолд Макмилан.

Ема си спомни един от мъдрите съвети на мистър Гинзбърг. Всички ще искат тази книга — беше й казал той. — Няма издател, който да не отвори вратите си пред вас, така че не се ласкайте лесно. Опитайте се да се свържете с Били Колинс и Алън Лейн от „Пенгуин“. Не беше споменал нищо за Харолд Макмилан.

— Е, значи ще се видим в автобуса към шест — каза Рупърт Харви и изчезна в навалицата.

Ема излезе от посолството, стигна до Масачузетс авеню и си погледна часовника. Имаше малко повече от два часа преди срещата с полковник Клевърдън. Спря едно такси.

— Накъде, мис?

— Искам да видя всичко, което има за виждане в този град — отвърна тя.

— С колко време разполагате? Две години?

— Не, само с два часа — отвърна Ема. — Затова да побързаме.

Таксито се понесе по улицата. Първа спирка: Белият дом, 15 минути. Капитолият — 20 минути. Обиколка на мемориалите Вашингтон, Джеферсън и Линкълн — 25 минути. Препускане през Националната галерия — още 25 минути. Накрая стигнаха до Смитсъновия институт, но до срещата оставаха само 30 минути, така че Ема успя да обиколи само първия етаж.

— А сега накъде, мис? — попита шофьорът, когато тя скочи обратно в таксито.

Ема погледна адреса върху писмото на полковник Клевърдън.

— Адамс стрийт три хиляди двайсет и две — отвърна тя. — Точно навреме.

Когато таксито спря пред голямата сграда от бял мрамор, която заемаше цял блок между две пресечки. Ема даде на шофьора последната си петдоларова банкнота. След срещата щеше да й се наложи да се връща пеша до посолството.

— Струваше си до последния цент — каза му тя.

Шофьорът докосна козирката на фуражката си и се ухили:

— Мислех си, че само американците правим такива обиколки.

Ема се качи по стъпалата, мина покрай двамата стражи, които гледаха право през нея, и влезе в сградата. Забеляза, че почти всички са облечени в различни оттенъци на жълто-кафявото, макар че малцина имаха бойни нашивки. Младата жена на рецепцията я насочи към стая 9197. Ема се присъедини към униформената маса, която вървеше към асансьорите. Когато излезе на деветия етаж, секретарката на полковник Клевърдън вече я чакаше.

— Полковникът в момента е на съвещание, но след няколко минути ще се срещне с вас — каза тя, докато вървяха по коридора.

Въведоха я в кабинета на полковника. След като седна, Ема се загледа в дебелата папка на бюрото. Запита се колко ли време ще трябва да чака, докато съдържанието й бъде разкрито, също като писмото на Мейзи върху камината и тетрадките на бюрото на Джелкс.

Отговорът бе двайсет минути. Когато вратата най-сетне се отвори, в стаята нахълта висок атлетичен мъж на годините на баща й, с пура в устата.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той, докато се ръкуваше с нея. — Просто часовете в денонощието май не стигат. — Седна зад бюрото и й се усмихна. — Джон Клевърдън. А вас бих ви познал навсякъде.

Ема го погледна изненадано.

— Вие сте точно такава, каквато ви е описал Хари в книгата си — обясни той. — Желаете ли кафе?

— Не, благодаря — отвърна Ема, като се мъчеше да не прозвучи нетърпеливо, докато поглеждаше към папката на бюрото на полковника.

— Дори не се налага да я отварям — каза той и започуква папката с пръст. — Повечето неща са написани от мен, така че мога да ви кажа всичко за Хари след излизането му от Лейвънхам. А сега, благодарение на дневниците му, всички знаем, че изобщо не е трябвало да влиза там. С нетърпение очаквам следващата книга, за да разбера какво е станало, преди да се озове в затвора.

— А аз с нетърпение очаквам да разбера какво се е случило с него, след като е излязъл от затвора — каза Ема с надеждата, че не е прекалено нетърпелива.

— Тогава да започваме по същество — рече полковникът и все пак отвори папката, за да си припомни. — Хари доброволно се включи в специалните части, които имам привилегията да командвам, в замяна на излежаването на присъдата си. Започна живота си във Въоръжените сили на САЩ като редови пехотинец, но неотдавна бе повишен и в момента е лейтенант. От няколко месеца действа в тила на противника. Работи с групи на съпротивата в окупирани страни и помага за предстоящия ни десант в Европа.

Чутото не се хареса на Ема.

— Какво всъщност означава в тила на противника?

— Не мога да ви кажа точно, защото невинаги е лесно да бъде открит, когато е на мисия. Често му се случва да прекъсне връзките с външния свят за дни наред. Мога обаче да ви кажа, че той и шофьорът му, ефрейтор Пат Куин, също питомец на Лейвънхам, се оказаха двама от най-ефективните агенти в групата ми. Приличат на ученици, на които им е даден гигантски химически набор и им е позволено да експериментират върху съобщителната мрежа на врага. Прекарват по-голямата част от времето си във взривяване на мостове, повреждане на железопътни релси и изваждане от строя на електропроводи. Специалността на Хари е предизвикването на разнобой в движението на германските части. На няколко пъти швабите едва не го спипаха, но засега успява да бъде поне на една крачка пред тях. Всъщност той се оказа такъв трън в петата им, че са обявили награда за главата му, която като че ли расте всеки месец. Последния път, когато проверих, възлизаше на трийсет хиляди франка.

Полковникът забеляза, че Ема е пребледняла като платно, и каза:

— Ужасно съжалявам. Не исках да ви тревожа, но понякога забравям зад това бюро на какви опасности се излагат момчетата ми всеки ден.

— Кога Хари ще бъде освободен? — тихо попита Ема.

— Боя се, че трябва да изтърпи наказанието си.

— Но след като знаете, че е невинен, не можете ли поне да го пратите в Англия?

— Не мисля, че това ще промени особено нещата, мис Барингтън. Доколкото познавам Хари, той просто ще смени една униформа с друга веднага щом стъпи в родината си.

— Не и ако аз имам думата.

Полковникът се усмихна.

— Ще видя с какво мога да помогна — обеща й, докато ставаше. Отвори вратата и й отдаде чест. — Лек път до дома, мис Барингтън. Надявам се скоро и двамата да се озовете на едно и също място по едно и също време.