Джефри Арчър
Греховете на бащата (9)

9.

На следващата сутрин, когато Ема се събуди, Пеги вече беше будна и облечена.

— Отивам да закуся — заяви тя. — Ще се видим на информацията. Между другото, смяната ни започва в осем.

Веднага щом вратата се затвори, Ема скочи от леглото и след бавното миене и бързото обличане осъзна, че няма да има време за закуска, ако иска да е навреме на информацията.

Когато се яви на работното си място, бързо откри, че Пеги се отнася към работата си много сериозно и е готова да помогне на всеки пътник, който се нуждае от нещо.

— Един от пътниците ме попита за приемните часове на доктора — каза Ема по време на сутрешната почивка.

— От седем до единайсет сутринта и от четири до шест следобед — отвърна Пеги. — При спешни случаи се звъни на сто и единайсет от най-близкия телефон.

— А как се казва докторът?

— Паркинсън. Доктор Паркинсън. Всички момичета на борда са му хвърлили око.

— О… един пътник каза, че се казвал Уолас.

— Не, Уоли се пенсионира преди половин година. Сладко старче.

През остатъка от почивката Ема не каза нищо, само пиеше мълчаливо кафето си.

— Защо не се поразходиш, за да знаеш къде пращаш хората? — предложи Пеги, след като се върнаха на местата си, и подаде на Ема пътеводител на кораба. — Ще се видим през обедната почивка.

С отворен пътеводител в ръка Ема започна обиколката си на горната палуба — трапезарии, барове, салон за карти, библиотека, дори бална зала с постоянен джазов оркестър. Спря само веднъж, когато стигна до лечебницата на втора палуба, предпазливо отвори двойната врата и надникна вътре. При отсрещната стена имаше две безупречно оправени свободни легла. Дали Хари е бил в едното, а лейтенант Брадшоу — в другото?

— Да? — чу се глас.

Ема се обърна и видя висок мъж с дълга бяла престилка. Моментално разбра защо Пеги му е хвърлила око.

— Тъкмо започнах работа на информацията — отвърна тя. — Трябва да разбера кое къде се намира.

— Саймън Паркинсън — представи се мъжът с дружелюбна усмивка. — След като вече знаете къде съм, можете да се отбивате по всяко време. За мен ще бъде удоволствие.

— Благодаря — отвърна Ема.

Бързо излезе в коридора, затвори вратата и забърза нататък. Не си спомняше кога за последно някой е флиртувал с нея, но й се искаше докторът в лечебницата да беше Уолас. През остатъка от сутринта продължи да изучава всяка палуба, докато не реши, че е опознала кораба и ще може уверено да обясни на всеки пътник кое къде се намира.

Очакваше с нетърпение следобеда, за да провери новите си умения, но Пеги я помоли да прегледа списъка на пътниците по същия начин, по който бе изучила и кораба. Ема седна сама в помещението отзад и се зае да чете за хора, които нямаше да види отново през живота си.

След края на работния ден се опита да изяде вечерята си — фасул с препечен хляб и лимонада — но скоро се върна в каютата с надеждата да поспи малко, в случай че машинистът се появи отново.

Когато вратата се отвори, светлината от коридора я събуди. Ема не успя да различи кой влиза в каютата, но със сигурност не беше машинистът, тъй като краката му не достигаха стената. Лежа будна четирийсет минути и успя да заспи едва след като вратата се отвори и затвори отново.

Ема бързо свикна с темпото на дневната работа, следвана от нощните посещения, които се различаваха единствено по мъжете. Все пак имаше случай, когато посетителят се насочи не към койката на Пеги, а към нейната.

— Грешна посока — твърдо рече Ема.

— Извинете — смотолеви онзи и се коригира.

Пеги явно беше решила, че съквартирантката й е заспала, защото след края на акта Ема чу всяка дума от проведения шепнешком разговор.

— Приятелката ти свободна ли е?

— Защо, да не би да си й хвърлил око? — изкиска се Пеги.

— Не аз, но познавам човек, който с удоволствие би приел да е първият, разкопчал униформата на Дана.

— Никакъв шанс. Има си приятел в Бристол, а и чух, че дори доктор Паркинсън не й е направил впечатление.

— Жалко — отбеляза гласът.

Пеги и Труди често говореха за онази сутрин, когато бяха погребали в морето девет моряци от „Девониън“. С няколко умели подкани Ема успя да получи информация, която не можеше да знае нито дядо й, нито Мейзи. Въпреки всичко до пристигането им в Ню Йорк оставаха само три дни, а тя още не беше на път да открие дали оцелелият е Хари, или лейтенант Брадшоу.

На петия ден Ема за първи път пое информацията. Нямаше изненади. Изненадата дойде вечерта.

Когато вратата на каютата се отвори, мъжът отново се насочи към койката на Ема, но този път, когато тя каза: „Грешна посока“, незабавно си излезе. Ема остана да лежи будна и да се пита кой ли е бил.

На шестия ден не научи нищо ново за Хари или Том Брадшоу и започваше да се страхува, че може да пристигне в Ню Йорк без никаква представа какво да прави. На вечеря реши да попита Пеги за „онзи, дето е оцелял“.

— Видях Том Брадшоу само веднъж, докато се мотаеше по палубата със сестрата — рече Пеги. — Е, всъщност не беше точно мотаене, защото нещастникът бе с патерици.

— Разговаря ли с него? — попита Ема.

— Не, изглеждаше много стеснителен. Пък и Кристин не го оставяше нито за миг.

— Кристин?

— Тя беше сестра в лечебницата по онова време, работеше с доктор Уолас. Именно благодарение на тях двамата Том Брадшоу остана жив.

— Значи не си го виждала никога повече?

— Само когато акостирахме в Ню Йорк. Забелязах го да слиза на брега с Кристин.

— Слязъл е от кораба с Кристин? — с безпокойство попита Ема. — Доктор Уолас с тях ли беше?

— Не, само Кристин и приятелят й Ричард.

— Ричард? — с облекчение повтори Ема.

— Да, Ричард… не му помня фамилията. Беше трети офицер. Малко по-късно двамата с Кристин се ожениха и повече не ги видяхме.

— Добре ли изглеждаше? — попита Ема.

— Том или Ричард? — уточняващо попита Пеги.

— Да те почерпя едно питие, Пег? — попита млад мъж, когото Ема не бе виждала, но имаше чувството, че ще го види в профил през нощта.

Оказа се права и не заспа преди, по време на и след визитата. Беше си наумила нещо.

На следващата сутрин, за първи път от началото на пътуването, Ема стоеше на информацията и очакваше появата на Пеги.

— Да подготвя ли списъка на пътниците за слизане от кораба? — попита тя, когато Пеги най-сетне се появи.

— Ти си първият човек, който доброволно се нагърбва с тази работа, но нямам нищо против — отвърна Пеги. — Някой трябва да се погрижи списъкът да е актуален, ако имиграционните решат да направят двойна проверка.

Ема веднага отиде в задното помещение. Остави списъка на сегашните пътници и насочи вниманието си към досиетата на предишните членове на екипажа, които бе открила в отделно шкафче, което сякаш не беше отваряно от доста време.

Започна бавно и педантично да търси имената Кристин и Ричард. С Кристин се оказа лесно — имаше само една жена с това име, работила като старша сестра на „Канзас Стар“ от 1936 до 1939 г. Имаше обаче няколко души на име Ричард, Дик или Дики, но адресът на един от тях, лейтенант Ричард Тибет, беше в същата жилищна сграда в Манхатън, в която живееше и мис Кристин Крейвън.

Ема си записа адреса.