Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Between Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Кристин Хана. Между сестри

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2012

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Техн.редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

История

  1. — Добавяне

Глава 9

На пътническата седалка на осемнайсетколесния влекач, Джо седеше свит до прозореца. Климатикът в камиона беше спрял преди четирийсет мили и в кабината беше горещо като в ада.

Шофьорът на влекача, на име Ърв, натисна съединителя и смени скоростите. Камионът изрева, разтресе се и започна да намалява скорост.

— Ето го изхода за Хейдън.

Джо видя познатия надпис и не знаеше какво да мисли. Толкова отдавна не беше си идвал…

Вкъщи.

Не. Само беше отраснал тук; домът е нещо друго — или по-точно някой друг — а тя не би го чакала да се върне.

Рампата направи лупинг на магистралата и легна на шосето, обградено с дървета от двете страни. Отляво се намираше малка, покрита с плочки, бензиностанция над минимаркет.

Ърв отби към една от помпите и натисна спирачки. Те изсвистяха високо и после утихнаха.

— Тук, в магазина, правят страхотни салати с яйца, ако си гладен.

Ърв отвори вратата си и излезе.

Джо натисна дръжката и бутна силно вратата. Тя изскърца и бавно се отвори. За пръв път от три години той стъпи на територията на Западен Вашингтон. Обля го студена пот — дали от треската, или от пристигането вкъщи, не знаеше.

Погледна към Ърв, който пълнеше бензин до колонката.

— Благодаря за возенето.

Ърв кимна:

— Не говориш много, но си добра компания. Пътят може да те накара да се чувстваш самотен.

— Да — каза Джо. — Може.

— Сигурен ли си, че не искаш да отидеш в Сиатъл? Само на час и половина път е. Тук няма много интересни неща.

Джо погледна към дългия път с дървета от двете страни. Въпреки че не познаваше града, той пазеше някои други спомени:

— Ще се изненадаш — каза той тихо.

Сестра му живееше надолу по улицата и го чакаше, независимо от всичко, надявайки се той да почука на вратата. Ако почукаше, ако събереше смелост, тя щеше да го прегърне силно, толкова силно, че щеше да си спомни какво е да си обичан.

Тази мисъл го оживи.

— Чао, Ърв.

Той метна раницата си на рамо и тръгна. След малко стигна до малката зелена табела, на която пишеше: Хейдън, население 872. Родно място на Лори Адамс, 1974 щатски шампион по правопис.

Градът, в който бе роден, в който израсна и от който тръгна, не беше се променил изобщо. Беше точно такъв, какъвто го помнеше: малка група къщички в стил уестърн, дремещи спокойно под топлото юнско слънце. Всички сгради имаха изкуствени фасади, имаше места за стопаджии тук-там по дървения тротоар. Магазините си приличаха като две капки вода — ресторантът „Уайтуотър“, цветарският магазин „Баскет Кейс“, таверната на Мо и магазинът за хранителни стоки. Всяка табела извикваше някакви спомени, беше приеман във всеки дом, беше влизал във всеки магазин. Едно лято беше опаковал стока при стария Бил Търман в хранителния магазин, а при Мо си беше поръчал първата легална бира.

Навсякъде го посрещаха добре в града, по-рано. Сега… кой знае?

Въздъхна дълбоко и се опита да разбере как точно се чувства в момента. От три години мечтаеше за това завръщане и се страхуваше от него, а сега, когато се завърна вече, се усещаше странно скован. Може да е от грипа. Или от глада. Наистина, завръщането вкъщи трябва да е по-емоционално. Завръщане у дома след дълго отсъствие, след всичко, което беше натворил…

Положи огромно усилие да чувства.

Но нищо не го трогна и той отново тръгна, мина покрай стопа на кръстовището, който сочеше и началото на града, покрай железарския магазин и хлебарницата — нечия фамилна собственост.

Усещаше, че хората го гледаха; това го притесняваше, защото погледите преминаваха в гримаси, щом го познаеха. Чуваше шушукане зад гърба си, то го преследваше:

Господи, това Уайът ли е?

Видя ли това, Миртъл? Това беше Джо Уайът.

Той има смелост…

Колко време мина?

Всичко това го караше да се прегърбва все повече и повече. Заби брадичка в гърдите си, пъхна ръце в джобовете и продължи да върви.

На улица „Азалия“ свърна наляво, после тръгна по „Каскада“ и зави надясно.

Най-после успя да поеме дъх. Тук, само на няколко пресечки от главната улица, беше тихо и спокойно. Необикновени къщи с дървени рамки бяха разположени сред безупречно окосени ливади, една до друга на протежение на няколко пресечки, и после оредяваха.

Докато стигна до уличка „Рододендрон“, улиците опустяха. Мина покрай фермата „Крейвън“, притихнала по това време на годината преди есенното прибиране на реколтата, и сви към алеята. На пощенската кутия пишеше Трейнър. Години наред на нея пишеше Уайът.

Къщата представляваше дълга постройка във формата на буквата „А“ и беше разположена сред прекрасен двор. Покрита с мъх метална ограда ограждаше имота. Навсякъде имаше цветя, ярки и пъстри, лъскав зелен чемшир беше оформен като заоблен плет, разположен успоредно с оградата. Баща му беше построил къщата на ръка, греда по греда. Едно от последните неща, които баща му им каза на смъртното си легло в болницата, беше: „Грижете се за къщата. Майка ви толкова я обичаше…“

Джо усети как нещо заседна в гърлото му — тъга, прекалено голяма, за да я преглътне. Сестра му изпълни заръката. Беше запазила къщата в същия вид. Мама и татко биха били доволни.

Нещо привлече погледа му. Той погледна нагоре и съзря млада жена на верандата, облечена в ефирна бяла рокля. Тя се изсмя и избяга. Образът й беше неясен, мъгляв и вълнуващ. Даяна.

Това беше спомен. Само спомен.

Хелуин. 1997 година. Бяха дошли тук да вземат племенницата си за първата й обиколка на къщите за сладкиши. В своя костюм на Галадриел, Даяна изглеждаше на двайсет и пет години.

„Един ден, съвсем скоро, беше прошепнала тя същата нощ, залепила се за ръката му, ще заведем собственото си дете да обикаля на Хелуин.“

Само след няколко месеца разбраха защо не можеха да имат дете…

Той се олюля, после спря до стъпалата на верандата, погледна назад към пътя и си помисли: „Може би трябва да се върна“.

Спомените тук могат да разрушат и онова крехко спокойствие, което си извоюва напоследък… Не. Не беше намерил никакво спокойствие.

Тръгна по стъпалата и чу познатото скърцане на дъските под краката. Постоя доста пред вратата, заслушан в бързите удари на сърцето си, и чак тогава почука.

За известно време отвътре не се чуваше нищо, после долови тропота на обувки с твърди подметки и глас, викащ: Идвам.

Вратата се отвори. Джина стоеше там, облечена в широк черен пуловер и зелен панталон, и дишаше тежко. Бузите й бяха яркорозови, кестенявата й коса беше разбъркана като птиче гнездо. Погледна го, промълви:

— О-о — и се обля в сълзи: — Джоуи…

Тя го прегърна силно. За момент той стоеше замаян, прекалено объркан да проговори. Отдавна никой не го беше докосвал и се чувстваше неловко.

— Джоуи — каза тя отново и зарови лицето си във врата му.

Усети топлите й сълзи по кожата си и нещо в него се пречупи. Той я прегърна и задържа в ръцете си. Цялото му детство изплува пред очите му, понесе се с мириса на печен хляб откъм къщата и сладкия цитрусов аромат на шампоана й. Спомни си как й построи крепост от пръчки до езерото с рибките, след като беше поизраснал, как се грижеше за нея всяка събота сутрин, как я вземаше от училище. Имаха седем години разлика, но се разбираха чудесно.

Тя се отдръпна, като хлипаше, избърса зачервените си очи:

— Не вярвах, че наистина ще се върнеш — каза тя и пипна косата си, после направи физиономия. — О, мамка му, приличам на зомби. Садях цветя в задния двор.

— Красива си — каза той, защото наистина го мислеше.

— Преструвай се, че не съм наследила задника на баба Хестер. — Тя се пресегна, хвана го за ръка и го помъкна към обляната в слънце стая.

— Трябва да си взема един душ, преди да…

— Забрави. — Джина седна на красиво жълтеникаво диванче и го дръпна да седне до нея.

Той внезапно се почувства неудобно, не на място. Усещаше собствената си миризма, лепкавата влага на кожата си.

— Не изглеждаш добре.

— И не съм. Главата ми ще се пръсне.

Джина подскочи и бързо излезе от стаята. През цялото време, докато беше в другата стая, му говореше. Няма съмнение, страхуваше се да не би той да изчезне отново.

— … малко вода — извика тя — и аспирин.

Той понечи да каже нещо — не помнеше точно какво — когато забеляза снимката на полицата над камината. Изправи се бавно и се приближи. На снимката имаше пет жени, сгушени една в друга; четири от тях бяха облечени в розови рокли. Всички се усмихваха широко и държаха чаши с вино, повечето от тях, както забеляза, празни. Джина беше отпред в средата, единствената жена в бяло. До нея беше застанала Даяна и се смееше.

— Здравей, Ди — прошепна той. — Аз се върнах.

— Това е една от любимите ми снимки — каза Джина, внезапно появила се зад гърба му.

— Накрая — каза той тихо — тя говореше за вас — Блусарките. Трябва да ми е разказала сто истории от езерото Чилън.

Джина сви рамене:

— Тя липсва на всички ни.

— Знам.

— Намери ли това, което търсеше… каквото и да е то?

Той се замисли:

— Не — каза накрая. — Но след като съм тук, искам пак да тръгна нанякъде. Накъдето и да погледна, все нея виждам.

— Кажи ми, че там беше по-различно.

Той въздъхна. Сестра му беше права. Нямаше значение къде е. Даяна изпълваше мислите му, сънищата му. Накрая той се обърна и погледна сестра си:

— А сега какво?

— Ти си си у дома. Това е най-важното.

— Аз съм свършен човек, Джини. Имам чувството, че съм скован в леден блок. Не мога да се движа. Не знам и как да започна всичко отначало.

Тя докосна бузата му:

— Не разбираш ли? Ти вече си започнал. Ти си тук.

Той сложи ръка върху нейната и я погледна продължително, като се чудеше какво да й отговори. И понеже нищо не му дойде наум, реши да се усмихне:

— Къде е красивата ми племенница? И зет ми?

— Бони е на „Речния бряг“ и си играе с Али.

Джо се намръщи и отстъпи назад.

— А Рекс? Той не работи в неделите.

— Той ме напусна, Джоуи. Разведохме се.

Тя не каза „Докато те нямаше“, но би могла. Малката му сестричка се е нуждаела от него, а той не е бил тук. Прегърна я. Тя избухна в плач. Джо я погали по главата и й каза, че сега е тук и няма намерение да ходи никъде.

Казваше истината за първи път от три години.

 

 

Бюрото на Меган беше чисто за първи път от повече от десет години. Всичките й висящи дела бяха разделени между другите адвокати. Беше обещала на Джули да си вземе поне три седмици отпуска, но вече беше започнала да размисля. Какво, по дяволите, ще прави през всичките тези часове на обикновените, неработни дни.

Снощи и по-миналата вечер беше излизала на вечеря с колеги адвокати. За съжаление, личеше им, че са разтревожени за нея. Никой не споменаваше драмата с пистолета и когато Меган се пошегува със своето „почти убийство“, се получи неловко. Тези две вечери само я накараха да се почувства по-самотна.

Тя си помисли дали да не се обади на Хариет, но после отхвърли идеята. Упорито избягваше психотерапевта си през последните няколко дни; и отиде дотам, че отмени редовния им час. Среднощният им разговор оня ден беше депресиращ и притесняващ, а, честно казано, Меган и сама се депресираше твърде успешно. Не й трябваше професионалист за това, още повече, срещу заплащане.

Тя измъкна куфарчето и ръчната си чанта от долното чекмедже на бюрото и се отправи към вратата. Позволи си да хвърли последен поглед на стаята, която й беше повече дом от апартамента й, и затвори леко вратата.

Докато минаваше през широкото мраморно фоайе, забеляза, че колегите й я избягват. Успехът беше вирус, който всички мечтаеха да пипнат. Виж, с провалите не беше така. През последните седмици избуяха хладните шушукания зад гърба й. „Донтес ще го загуби… проваля се… само показва какво се получава, като нямаш собствен живот.“

Коментарите се правеха тихо, разбира се, съскащо и набързо. Тя беше старши партньор, в края на краищата, второто име на вратата на един бизнес, където обществената йерархия беше всичко. И въпреки това, за първи път в кариерата й те я одумваха, чудеха се дали „кучката от Белтаун“ губи силата си. Усещаше същото любопитство и от приятелите си — адвокати.

Тя се спря пред затворената врата на офиса на Джулия и леко почука.

— Влезте.

Меган отвори вратата и влезе в просторния, залят от слънце, офис.

— Здравей, Джули.

Джули вдигна глава от бюрото:

— Здрасти, Мег. Искаш ли да излезем и да пийнем нещо? Може би ще отпразнуваме първата ти отпуска от едно десетилетие насам.

— А какво ще кажеш да празнуваме решението ми да се навъртам наоколо, в случай че имат нужда от мен.

— Съжалявам, Чарли. През последните десетина години аз съм излизала в отпуск по за месец веднъж в годината. Твоята почивка основно идва с новокаина. — Тя се изправи. — Уморена си, Мег, но си прекалено упорита, за да си го признаеш. Това, което се случи миналата седмица, би объркало всеки. Не се самообвинявай. Просто се нуждаеш от почивка. Препоръчвам ти да е поне един месец.

— Някога виждала ли си ме да почивам?

— Не. Това потвърждава моето становище, не твоето, съветник. Къде смяташ да отидеш?

— В Бангладеш, вероятно. Чувала съм, че хотелите са невероятно евтини.

— Много смешно. Защо не използваш моята къща на Хаваите? Една седмица край басейна е лекарството, което лекарите препоръчват.

— Не, благодаря. Не мога да пия нищо, сервирано с чадърче. Може би само ще гледам „Съдебна телевизия“ по CNN и ще слушам гласа си по „Лари Кинг на живо“.

— Няма да променя мнението си, независимо колко трогателно звучиш. Сега, тръгвай. Отпуската ти не може да започне, ако не си тръгнеш.

— Случаят О’Конър…

— Продължаваш да…

— Джил Самървил…

— Конференция в петък. Аз лично ще отговарям за нея и ще водя даването на показания следващата сряда. Всичко е под контрол, Мег. Тръгвай.

— Къде? — попита тя тихо; мразеше плахостта на гласа си.

Джули се приближи до нея и сложи ръка на рамото й:

— Ти си на четирийсет и две години, Мег. Ако нямаш къде да отидеш, ако няма при кого да отидеш, крайно време е да направиш преоценка на живота си. Това е работа. Дяволски добра работа, но само работа. Превърнала си я в свой живот — признавам, че аз съм ти го позволила — но е време да промениш живота си. Върви и намери нещо.

Меган прегърна Джули и силно я притисна. След това, притеснена от необичайната проява на чувства, тя отстъпи назад, обърна се и излезе от офиса.

Навън падаше нощ, която носеше приятна топлина след необикновено горещия ден. Колкото повече приближаваше обществения пазар, толкова по-голяма ставаше навалицата от хора. Туристите стояха пред цветарските магазини и витрините на хлебарниците. Тя тръгна напряко през Поуст Али към своето жилище. Това не беше обичайният й маршрут, но днес не й се искаше да минава покрай „Атиняните“. Не и сега, когато беше толкова уязвима. Нощта беше от ония нощи, когато е много лесно да тръгнеш по наклонената плоскост, а, откровено казано, тя се бе уморила да пада. Толкова болеше, като се приземяваше.

Във фоайето на сградата тя помаха на портиера и се качи в апартамента си.

Беше забравила да остави радиото да свири и мястото беше шокиращо тихо.

Хвърли ключовете на масичката в антрето. Те издрънчаха, удряйки се в инкрустираната с цветя купа.

Апартаментът й беше красив и подреден, всичко беше на мястото си. Чистачката беше идвала днес и беше премахнала всякакви доказателства за естествения безпорядък на Меган. Без книгите, папките, документите, накупчени навсякъде, той приличаше на скъпа хотелска стая. Място, което хората посещават, а не където живеят. Две синьо-черни канапета, тапицирани с брокат, бяха разположени едно срещу друго, а помежду им имаше черна масичка. Стените от западната страна бяха стъклени. През тях се разкриваше прекрасна синя гледка към небето и река Саунд.

Меган отвори античния черно-златист лакиран шкаф с телевизора и грабна дистанционното. Когато се появи звук, тя се настани в любимото си кресло и вдигна крака на дивана. Отне й по-малко от пет секунди да разпознае музиката. О, мамка му.

Това беше повторение на старото телевизионно шоу на майка й — „Звездна база 4“.

Позна и епизода. Наричаше се „Хаос-Бъркотия“ в него екипаж от биодоми случайно се превръщаше в буболечки. Мъжете комари завземаха лабораториите.

Майка й се носеше по екрана в смешен лимоненозелен костюм от стреч и високи черни ботуши. Тя изглеждаше жизнена и енергична. Красива. Дори и Мег трудно откъсваше поглед от нея.

— Капитан Уед — каза майка й; прекалено оскубаните й вежди се свъсиха, за да покажат емоция, но не толкова, че да образуват бръчки. — Получихме спешно съобщение от момчетата в отсека за дехидратирание. Пишат нещу за комари.

Дехидратирание.

Сякаш един микроботаник на Марсианска космическа станция трябва да е от Алабама. Мег ненавиждаше фалшивия акцент. А майка й го използваше непрекъснато след това. Казваше, че феновете й очакват от нея да говори по този начин. За съжаление, те сигурно го очакваха.

— Не мисли за това — каза на глас Меган.

Но, разбира се, беше невъзможно. Когато се чувстваше силна, Мег се опитваше да забрави миналото, да се дистанцира от него. Но когато беше слаба, спомените я завладяваха. Тя затвори очи и си припомни живота преди много време. Живееха в Бейкърсфийлд тогава…

— „Здравейте, момичета, мама е вкъщи…

Меган се притискаше до Клеър, като държеше сестричката си здраво за ръка. Мама влизаше в малката, задръстена с мебели, всекидневна на караваната, облечена в прилепнала червена рокля с пайети със сребърни ресни и прозрачни обувки от изкуствена кожа.

— Доведох и мистър Мейзън. Срещнах го в «Дивия бобър». Момичета, бъдете мили с него — казваше тя с оня пиянски, весел глас, който означаваше, че ще се събуди зла.

Меган знаеше, че трябва да действа много бързо. След като имаше мъж в караваната, мама нямаше да мисли за нищо друго, а наемът трябваше отдавна да се плати. Тя се пресегна към смачкан брой на списание «Варайъти», което беше откраднала от местната библиотека:

— Мамо?

Майка й запали ментолова цигара и дръпна дълбоко.

— Какво е това?

Меган хвърли списанието. Тя беше подчертала една обява с червен химикал: «Търси се зряла актриса за малка роля в сериен филм — научна фантастика. Чакаме телефонни обаждания.» После следваше и адрес в Лос Анджелис.

Майка й прочете обявата на глас. Усмивката й замръзна на думите зряла актриса. След един дълъг, мъчителен момент тя се засмя и побутна мистър Мейзън към спалнята. Когато той влезе в стаята и затвори вратата зад себе си, майка й коленичи и разтвори ръце:

— Прегърнете мама.

Меган и Клеър потънаха в прегръдките й. Те чакаха дни наред такъв момент, понякога чакаха седмици. Мама можеше да бъде студена и разсеяна, но когато обръщаше топлата страница от своята любов, тя можеше да ги изгори от обич.

— Благодаря ти, мис Меги. Не знам какво бих правила без теб. Аз, със сигурност, ще се пробвам за ролята. Сега, вие двете бягайте да полудувате и не правете бели. Аз ще се позабавлявам.“

Майка й се беше подготвила чудесно за прослушването. За нейно и на останалите удоволствие, тя беше завладяла журито. И вместо да спечели малката роля, беше грабнала звездната роля на Тара Зин, микроботаник на космическа станция.

Това беше началото на края.

Меган въздъхна. Не искаше да си спомня за седмицата, когато мама беше заминала за Лос Анджелис и бе оставила дъщерите си сами в онази мръсна каравана… нито за промените, настъпили след това. Оттогава Меган и Клеър сякаш не бяха вече сестри.

Телефонът до нея звънна. Прозвуча пронизително силно в тишината. Меган се хвърли към него, жадна да поговори с някого.

— Ало?

— Здравей, Меги. Аз съм, майка ти. Как си, мила?

Мег завъртя очи, като чу акцента. Трябваше да остави телефонния секретар да се включи.

— Добре съм, мамо. А ти?

— Не може да съм по-добре. Тази седмица имахме среща с фенове. Останаха ми няколко снимки. Мислех, чи можи да искъш да ти подпиша една за колекцията ти.

— Не, благодаря, мамо.

— Ще накарам прислужника си да ти прати една. Господи, дадъх толкоз многу автографи, чи чак ръцете мъ болят.

Меган беше ходила на една пресконференция с фенове на „Звездна база“. И това й беше достатъчно. Стотици опулени фенове в евтини полиестерни костюми, които напираха на ята за снимки от били и никога не били звезди. Майка й беше единственият член на екипа, който имаше кариера, след като шоуто беше отменено, а това не беше много. Няколко слаби филма, снимани по поръчка на телевизията през 80-те и класически филм на ужасите в края на 90-те. Повторението на шоуто я направи богата и известна. Цяло поколение поклонници се лепна за старото шоу.

— Добре, твоите фенове те обичат.

— Благодаря на господ за малките чудеса. Наистина е приятно да се говори с теб, Меги. Трябва по-често да го правим. Всички тряба да ми додете на гости.

Мама винаги казваше това. То си беше част от сценария. Начин да се престори, че са нещо, което в действителност не са — семейство.

Ясно беше, че не го мислеше сериозно. Освен…

Меган пое дълбоко дъх. Не го прави. Не си чак толкова отчаяна.

Но не би могла да седи сама в този апартамент цели три седмици:

— Взех си отпуска — каза тя бързо. — Може и да дойда да те видя.

— О, това ще е… чудесно. — Мама издиша шумно; Меган можеше да се закълне, че усеща мириса на пушек в телефонната слушалка. — Може би по Коледа…

— Утре.

— Утре? — Мама се засмя. — Миличка, фотограф от „Пийпъл“ ще идва към три часа да ме снима, а на тази възраст, когато се събуждам, приличам на онези неокосмени кучита. Десет жени се грижат цял ден да изглеждам красива.

Акцентът й се усили. Винаги ставаше така, когато емоциите вземаха връх. Меган искаше да затвори, да й каже да забрави, но когато се огледа в празния си апартамент, без снимки по стените и шкафовете, се почувства зле.

— Какво ще кажеш за понеделник, тогава? Само за няколко дни. Може да отидем до някакъв спа център.

— Не гледаш ли канал Е? В понеделник тръгвам за Кливланд. Ще снимъм Шекспир в някакъв парк с Памела Андерсън и Чарли Шийн. „Хамлет“.

— Ти? Ти ще се снимаш в Шекспир?

Последва нова драматична пауза:

— Ша забравя тона, който долових в гласа ти.

— Остави този акцент, мамо. Това съм аз. Знам, че си родена в Детройт. На акта ти за раждане пише Джоан Джоджович.

— Много си груба. Винаги си била едно докачливо дете.

Меган не знаеше какво да каже. Последното място, където искаше да отиде, беше домът на майка й, а това, че беше упорито неканена, я обиждаше неимоверно.

— Добре, желая ти късмет.

— Това е една голяма ваканция за мен.

За мен. Любимите думи на мама.

— Наспи се добре преди снимките за списанието.

— Да, дяволски си права. — Мама изпусна дим отново. — Можи всички вий да додете по-нататък таз година. Като не съм толкоз заета. И Клеър, също.

— Добре. Чао, мамо.

Меган затвори телефона и остана да седи в тихата стая. Обади се на Елизабет, попадна на телефонния секретар и остави кратко съобщение. После затвори.

А сега какво? Нямаше си идея. В следващия един час тя обикаляше апартамента и се опитваше да състави смислен план.

Тогава телефонът звънна. Тя се хвърли към него с надеждата, че е Елизабет.

— Ало?

— Здрасти, Мег.

— Клеър? Това е голяма изненада — каза тя и това си беше чистата истина; после седна на дивана. — Говорих с мама днес. Няма да повярваш. Тя ще…

— Аз ще се женя.

— … снима Шекспир… жениш?

— Никога не съм била толкова щастлива, Мег. Знам, че е лудост, но това е любов, предполагам.

За кого се жениш?

— За Боби Джак Остин.

— Дори не съм чувала това име преди.

— Срещнах го преди десет дена на Чилън. Знам какво ще кажеш, но…

— Преди десет дена. Знам, че спиш с мъже, с които току-що си се запознала, Клеър. Понякога просто се изплъзваш за един див уикенд. Но ти не се жениш за тях.

— Влюбена съм, Мег. Моля те, не ми разваляй удоволствието.

На Мег така й се искаше да й даде съвет, че чак сви ръце в юмруци:

— Какво работи?

— Певец и автор на песни. Трябва да го чуеш, Мег. Пее като ангел. Пееше в заведението „Каубоя Боб“, когато го видях за пръв път. Сърцето ми спря за миг. Чувствала ли си се така някога?

Преди Меган да отговори, Клеър продължи:

— Той е ски инструктор в Аспен през зимата и пътува през лятото, свири и пее. С две години е по-голям от мен и е толкова хубав, чак няма да повярваш. По-хубав е от Брад Пит, не се майтапя. Ще стане звезда.

Мег я остави да си излее душата. Сестра й щеше да се жени за трийсет и седем годишен ски — нехранимайко, който мечтае да стане кънтри и уестърн певец. И най-големият ангажимент, който можеше да има, е в заведението на Боб в Наухиърсвил.

— Не се дръж както обикновено, Мег — каза Клеър накрая, защото паузата се проточи твърде дълго.

— Знае ли колко струва къмпингът? Ще подпише ли предбрачен договор?

— По дяволите, Мег. Не можеш ли да се радваш за мен?

— Искам и мога — каза Меган и това беше самата истина. — Ти заслужаваш най-доброто, Клеър.

— Боби е най-добрият. Не ме попита за сватбата.

— И кога е?

— В събота. Двайсет и трети.

— Този месец?

— Помислихме си: защо да чакаме? Няма да стана по-млада. И така, вече запазихме час в църквата.

— Църква? — Това е много набързо. Лудост. — Искам да се запозная с него.

— Разбира се. На вечерята — репетиция…

— В никакъв случай. Искам да го видя веднага. Утре вечер съм у вас. Ще ви изведа на вечеря.

— Наистина, Мег, не си длъжна да го правиш.

Меган се престори, че не чува нежеланието на Клеър да се видят веднага.

— Трябва. Длъжна съм да видя мъжа, откраднал сърцето на сестра ми, нали?

— Добре. Ще се видим утре. — Клеър замълча и после каза: — Ще се радвам да те видя.

— Добре. Чао. — Мег затвори, после набра номера на офиса си и остави съобщение за секретарката:

— Намери ми всичко, което имаме за предбрачните споразумения. Формуляри, дела, дори и споразумението Ортега. Изпрати ми го у дома утре до десет сутринта. — И като помисли, добави: — Благодаря.

После тръгна към компютъра си, за да провери няма ли нещо за Боби Джак Остин.

Ето какво щеше да прави през идиотската си ваканция. Щеше да пази Клеър да не направи най-голямата грешка в живота си.