Кристин Хана
Между сестри (4)

Глава 4

Интеркомът иззвъня:

— Джил Самървил е тук.

— Пусни я да влезе.

Меган взе новия си жълт адвокатски бележник и един химикал от секцията над главата й. Докато секретарката въведе Джил в конферентната зала, Меган се беше върнала на стола си и вече се усмихваше учтиво. Тя стана:

— Здравей, Джил. Аз съм Меган Донтес.

Джил стоеше до вратата и изглеждаше притеснена. Тя беше хубава жена, слаба; на около петдесет години. Носеше скъп сив костюм с кремава копринена блузка.

— Ела, седни тук — каза Меган и посочи празния стол от лявата й страна.

— Не съм сигурна дали искам развод.

Меган чуваше това през цялото време.

— Можем да поговорим за това, ако искаш. Би ли ми разказала какво става с брака ти?

Джил седна вдървено на празния стол. Постави ръцете си на масата, разпери пръсти, като че ли се боеше, че плота ще полети нагоре.

— Не върви — каза тя тихо. — Женена съм от двайсет и шест години, но не мога повече. Ние въобще не си говорим. Превърнали сме се в една от ония двойки, които излизат на вечеря и седят мълчаливо един до друг през цялото време. Виждала съм моите родители да го правят. Заклех се никога да не стигам дотам. Следващата година ще стана на петдесет. Време е да живея както искам.

Ето една често срещана причина за развод — искам втори шанс в живота. Тази беше номер две, превъзхождана каза Мег, чувство честота само от постоянното и любимо на повечето: Той ме мами.

— Всеки заслужава да бъде щастлив — каза Мег, чувствайки се странно далеч от разговора. Като на автопилот, тя изстреля на един дъх серия въпроси и изказвания, за да извлече информация, а също така и да провокира доверие. Мег би казала, че се справя добре и на двата фронта. Джил беше започнала да се отпуска. От време на време тя дори се усмихваше.

— А активите ти? Имаш ли представа на колко възлиза нетният ти доход?

— Беатрис ДеМил ми каза, че ще ме питаш за това. — Тя отвори куфарчето си „Фенди“, извади пакет документи, прикрепени с телбод, и ги побутна към Меган през масата. — Аз и съпругът ми основахме Интернет компанията Имблейзън. Продадохме я на AOL, когато беше на най-висока цена. Това, заедно с по-малките компании и домове, прави нетен доход от около седемдесет и два милиона.

Седемдесет и два милиона!

Меган запази дежурната си усмивка с усилие на волята, страхувайки се, че може неволно да зяпне от изненада. Това е най-големият случай, на който бе попадала досега. Цял живот беше се надявала на такъв случай. Това ще е отплата за всичките безсънни нощи, които беше прекарала в тревога за клиенти, които не можеха да си платят сметките. Любимият й професор по право обичаше да казва, че законът е един и същ, независимо от нулите. Мег обаче знаеше по-добре, че законът беше по-благосклонен към жени като Джил. Ще трябва да наемат и медиен консултант. Случай като този, сигурно ще има голяма публичност.

Тя би трябвало да е въодушевена от тези перспективи, да се изпълни с енергия. Но, учудващо, усещаше се незаинтересована. Дори малко тъжна.

Виждаше, че въпреки всичките си милиони, Джил беше жена на ръба на отчаянието.

Мег се пресегна за телефона и натисна бутона на интеркома:

— Рона, донеси ми списъците с адвокатите от Сиатъл, Лос Анджелис, Сан Франциско, Ню Йорк и Чикаго.

Джил се намръщи:

— Но… — Тя млъкна, когато секретарката влезе в стаята с лист хартия в ръка.

— Благодаря. — Меган подаде листа на Джил. — Това са двайсет най-добри адвокати в страната.

— Не разбирам.

— Ако говориш с всеки от тях, те няма да могат да представляват съпруга ти. Това се нарича конфликт на интереси.

Джил хвърли бърз поглед на листа и после го взе.

— Разбирам. Това е стратегия, прилагана при разводи.

— Просто планиране за в бъдеще. За всеки случай.

— Етично ли е?

— Разбира се. Като клиент, имаш право и на второ мнение. Ще имам нужда от аванс — да кажем двайсет и пет хиляди долара — и аз ще използвам около десет хиляди от тях, за да наема най-добрите съдебни счетоводители в Сиатъл.

Джил я изгледа продължително и не каза нищо. Накрая тя кимна и се изправи.

— Ще се срещна с всеки от твоя списък, но допускам, че ако избера теб, ти ще ме представляваш.

— Разбира се — каза Мег и си спомни в последната минута да добави, — но се надявам, че няма да имаш нужда от мен.

— Да — каза Джил. — Виждам, че си оптимистично настроен човек.

Меган въздъхна:

— Знам, че хората в тази страна са все щастливо женени. Те просто не идват при мен; и аз се надявам, честно, че няма да се срещнем отново.

Джил я погледна тъжно, разбиращо, и Меган знаеше: решението може и да е деликатно и изпълнено със съжаление, но вече е взето.

— Тогава давай смело напред и се надявай — каза Джил тихо — заради нас.

 

 

— Не изглеждаш добре.

Излегнала се в черния кожен стол, Меган не се помръдна.

— Значи затова ти плащам двеста долара на час. За да ме обиждаш. Кажи ми и, че воня. Тогава ще разбера наистина за какво точно си давам парите.

— За какво ми плащаш?

— Считам, че е вид благотворителност.

Доктор Блум не се усмихна. Тя седеше — както винаги неподвижна като хамелеон — и наблюдаваше. Ако не беше съчувствието, което се четеше в тъмните й кафяви очи, тя можеше лесно да бъде объркана със статуя. Точно това съчувствие — емоция, граничеща със съжаление — укротяваше Меган. През последните двайсет години Мег беше видяла непрекъснат поток от психиатри. Винаги — психиатри, никога — съветници или психолози. Първо, тя вярваше в по-голямото образование. Второ, и по-важно, искаше да разговаря с някого, който може да приготвя и предписва лекарства.

До трийсетгодишна възраст Мег беше имала нов психиатър на всеки две години. Тя никога не им беше казвала нещо съществено и те винаги й връщаха услугата. После се натъкна на Хариет Блум, каменната кралица, която можеше да седи тихо в продължение на цял час, да вземе чека и да каже на Меган, че парите й са си нейни и тя може или да ги харчи разумно, или да ги хвърли.

Хариет, която беше открила няколко артефакта от миналото с висока стойност и имаше предположения за някои от останалите. Много пъти миналата година Меган беше решавала да прекрати взаимоотношенията им, но всеки път, когато започваше да прави постъпки в това отношение, се паникьосваше и променяше мнението си.

Тишината започваше да тежи.

— Добре, приличам на парцал. Признавам си. Не спя добре напоследък. Имам нужда от още хапчета впрочем.

— Лекарствата от онази рецепта трябваше да ти стигнат за още две седмици.

Меган не можеше да я погледне в очите:

— Няколко пъти тази седмица се нуждаех от две таблетки. Безсънието… наистина ме омаломощава. Понякога не мога да издържам.

— Защо не можеш да спиш, как мислиш?

— Защо не мога, ти как мислиш? Това е относително, нали?

Доктор Блум я изучаваше. Тя беше толкова тиха, сякаш белите й дробове не функционираха.

— Така ли мислиш?

— Понякога имам проблеми със съня. Това е всичко. Голяма работа.

— И ти използваш лекарства и непознати, за да ти помогнат да изкараш нощта.

— Вече не сменям толкова често мъжете както по-рано. Но понякога… — Тя вдигна поглед и забеляза тъжно разбиране в очите на Хариет. Вече й писна. — Не ме гледай по този начин.

Хариет се наведе напред, облегна лакти на масата. Острите й пръсти търкаха долната част на брадичката.

— Ти използваш секса, за да разпръснеш самотата. Но има ли нещо по-самотно от анонимния секс?

— Поне когато мъжете напускат леглото ми не ми пука.

— Пак за Ерик.

— Ерик.

Хариет се облегна назад отново.

— Беше женена по-малко от година.

— Не омаловажавай нещата, Хариет. Той ми разби сърцето.

— Да, разбира се. И ти смучеш тази бонбона всеки ден в работата си, докато жените ти разказват своите тъжни, подобни на твоята, истории. Но ароматът отдавна е свършил. Вече не се тревожиш дали някой ще разбие сърцето ти отново. Тревожиш се, че нямаш сърце за разбиване. Основното тук е, че се страхуваш, а страхът не е емоция, която пасва на желанието ти да контролираш.

Това беше вярно. Мег се беше уморила да бъде сама и се страхуваше, че животът й ще си остане едно празно шосе. Част от нея искаше тя да кимне с глава, да каже „Да“ и да помоли за съвет как да покори страха си. Но това беше слаб, несигурен глас, който потъна в крещящия изблик на самосъхранение. Най-важният урок, който животът й беше преподал досега, беше, че няма вечна любов. По-добре е да си самотен и силен, отколкото с разбито сърце и слаб.

При това откритие гласът й зазвуча равно и напрегнато:

— Имах тежка седмица в офиса. Започвам да губя търпение, когато съм с клиенти. Не мога да се поставям на тяхно място, както правех по-рано.

Хариет беше твърде добър професионалист, за да покаже разочарованието си чрез нещо явно като въздишка или гримаса. Единствената й реакция беше да събере пръсти.

Впрочем в очите й отново проблесна онова неприятно състрадание. Оня поглед, който казваше. „Горката Меган, толкова се бои от интимност“.

— Твоите емоции изглеждат толкова далечни и недостижими. Защо така?

— Като адвокат, аз съм свикнала да гледам безпристрастно на нещата.

— Обаче и двете знаем, че най-добрите адвокати са състрадателни. А ти, Меган, си изключително добър адвокат.

Те стъпиха на твърда земя отново, въпреки че след секунда тя пак можеше да стане хлъзгава.

— Това се опитвам да ти обясня — не съм толкова добра както преди. По-рано помагах на хората. Беше ме грижа за тях.

— А сега?

— Сега съм машина за балансови отчети, чийто ден минава сред звън на пари и бълване на сметки. Виждам се как повтарям и преповтарям едни и същи изтъркани неща на жени, чийто живот се разпада. По-рано съпрузите им ме вбесяваха. Сега просто съм уморена. Това не е игра — приемам нещата твърде навътре, затова… но това не е… истинският живот. Не и за мен.

— Може да си помислиш за отпуска.

— За какво? — Меган се усмихна. И на двете им беше ясно, че няма да е лесно да си почине напълно.

— За отпуска. Нормалните хора прекарват седмица-две на Хаваите или в Аспен.

— Неудовлетвореността не е нещо, от което може да избягаш. Това не е ли Психология 101?

— Не ти предлагам да бягаш. Предлагам ти да си починеш за малко. Да направиш малко тен, евентуално. Може да отидеш за няколко дни при сестра си в планината.

— Клеър и аз не обичаме да почиваме заедно.

— Страхуваш се да разговаряш с нея.

— Не се страхувам от нищо. Клеър е управител на къмпинг в Подънк. Ние нямаме нищо общо.

— Имате общо минало.

— Лошо минало. Повярвай ми, шофьорът на автобуса на живота на Клеър ще натисне газта и ще отпраши, когато стигне до детството ни.

— Но ти обичаш Клеър. Това сигурно има значение.

— Да — каза Мег бавно. — Аз я обичам. Затова стоя настрана. — Тя погледна часовника си — О, по дяволите, времето изтече. Ще се видим другата седмица.