Кристин Хана
Между сестри (31)

Глава 31

Клеър се събуди, чувствайки се отпаднала и объркана. Усещаше силна болка в слепоочието си. Тъкмо щеше да натисне спешния бутон и да поиска адвил, когато осъзна: тя беше жива. Пробва паметта си, като преброи до сто и направи мислен списък на всички градове, където беше живяла като дете, но стигна само до Барстоу, когато първата сестра влезе. След това я преглеждаха, докато спря да мисли.

Близките й се изредиха да седят до нея. Най-живите й спомени след операцията бяха как Боби седи до леглото й, държи ледена торбичка на челото й часове наред и как баща й й дава да смуче ледени парченца, когато ожаднееше. Меган беше донесла последната рисунка на Али, изобразяваща три ярко оцветени фигури до река. С несигурен почерк пишеше: „Обичам те, мамо.“

След операцията Клеър беше станала раздразнителна. Тя страдаше; цялото тяло я болеше; синините на челото от металната шапка започнаха да пулсират. Не й даваха много лекарства, за да не замъглят след операционните ефекти.

— Чувствам се като парцал — каза тя на Меган, която седеше на стол до прозореца.

— Ти изглеждаш като парцал.

Клеър опита да се усмихне:

— Отново с маниера на болногледачка. Мислиш ли, че ще дойдат скоро?

Меган вдигна глава от книгата, която, както Клеър забеляза, беше обърната обратно.

— Ще проверя пак. — Меган остави книгата и се изправи, когато вратата се отвори.

Дневната сестра на Клеър, Долорес, влезе усмихната в стаята. Тя буташе празна инвалидна количка.

— Време е за магнитния резонанс.

Клеър се паникьоса. Изведнъж, тя реши, че не иска да ходи, че не иска да знае. Чувстваше се по-добре. Смяташе, че състоянието й е достатъчно стабилно. Меган се приближи и стисна ръката й. Докосването беше достатъчно да успокои Клеър.

— Добре, Долорес, води ме.

Когато излязоха в коридора, Боби беше там и ги чакаше.

— Време ли е?

Меган отговори:

— Да, време е.

Боби държеше ръката на Клеър по целия път до Отделението по нуклеева медицина. Нужна й беше силна воля да ги остави и да продължи по познатия бял коридор сама.

След няколко минути, докато лежеше в скенера, тя видя чистата, ясна картина на мозъка си, видя я толкова ясно, че докато я наблюдаваше, по слепоочията й избиха ситни капчици пот.

Боби, Меган и Долорес я чакаха. Долорес помогна на Клеър да седне на инвалидния стол. Постави краката й, обути в чехли, на степенките и тръгнаха обратно към стаята.

Оттук нататък чакането стана непоносимо. Меган крачеше в малката болнична стая; Боби стискаше ръката на Клеър толкова здраво, че тя загуби чувствителността на пръстите си. Сам влизаше на всеки пет-шест минути.

Накрая Долорес се върна.

— Лекарите са готови да говорят с теб, Клеър.

Само някои дребни жестове пречеха на Клеър да се разпищи — топлата ръка на Боби върху рамото й, безгрижното бъбрене на Долорес, близостта на Меган.

— Е, пристигнахме. — Долорес спря до вратата на кабинета и почука.

— Влезте — извика някой отвътре.

— Молим се за теб, скъпа. — Долорес потупа Клеър по рамото.

— Благодаря.

Мег застана зад инвалидния стол и поведе Клеър към кабинета. В стаята имаше няколко лекари. Доктор Уейсман проговори първи:

— Добро утро, Клеър.

— Добро утро — отговори тя и опита да не се напряга. Мъжете изчакаха Меган да седне, но накрая все пак разбраха, че тя няма да го направи. Доктор Уейсман щракна светлата клетка. Там бяха рентгеновите снимки на Клеър. На мозъка й. Тя хвана колелата и се придвижи напред. Разгледа снимките и после погледна мъжете.

— Не виждам никакъв тумор.

Доктор Уейсман се усмихна:

— И аз. Мисля, че сме го премахнали изцяло, Клеър.

— О, господи! — Беше се молила за това, беше се надявала на това. Дори се беше старала да повярва, но вярата й нямаше здрава основа.

— Първите лабораторни тестове сочат, че е била нискокачествена астроцитома — каза той.

— И не е злокачествена глиобластома? Слава богу.

— Да, това е добрата новина. Доброкачествена е — каза доктор Уейсман.

Един от другите лекари пристъпи напред:

— Вие сте голяма късметлийка, мисис Остин. Доктор Уейсман е свършил невероятна работа. Обаче, както знаете, повечето мозъчни тумори регенерират. Двайсет и осем процента от всички…

— Спрете — Клеър не разбра, че е изкрещяла тази дума, докато не видя стреснатите погледи на лекарите. Тя погледна Меган, която й кимна окуражаващо. — Не искам да слушам вашите статистики. Беше доброкачествен тумор, нали?

— Да — каза лекарят, — но доброкачествен в мозъка е доста подвеждащ термин. Всички мозъчни тумори могат в крайна сметка да бъдат фатални, независимо дали са доброкачествени или злокачествени.

— Да. Да. Ограничено пространство в главата и всичко останало — каза Клеър. — Ракът няма да има разсейки в тялото ми, нали така?

— Точно така.

— И така, той вече не съществува и е бил доброкачествен. Това искам да чуя. Само това. Оттук нататък можете да ми говорите за лечение, но не за шансове и възможности за оцеляване. Сестра ми е потънала във вашите данни. — Тя се усмихна към Мег. — Тя си мисли, че не съм я слушала, но аз я слушах. Имаше папка на кухненския плот — папка с надпис „Надежда“. Вътре имаше десетки лични случаи на хора с диагноза мозъчен тумор, поставена преди повече от седем години, които са все още живи. Знаете ли кое е общото между тях?

Само доктор Уейсман се усмихваше.

— На всички са им казали, че имат по-малко от шест месеца живот. Вие сте като сиатълски метеоролози през юни. Предсказвате само дъжд. Но аз нямам намерение да си вземам чадър. Моето бъдеще е слънчево.

Усмивката на доктор Уейсман стана по-широка. Той прекоси стаята и се наведе до ухото й:

— Браво на теб.

Тя го погледна:

— Нямам думи да ви изкажа благодарността си.

— Джо Уайът е човекът, на когото трябва да благодариш. Желая ти късмет, Клеър.

Веднага след като се върна в стаята си, Клеър се пречупи и заплака. Изглеждаше, че ще плаче вечно. Боби я държеше в прегръдките си, целуваше голата й глава, докато тя го погледна:

— Обичам те, Боби.

Той я целуна горещо. Тя се залепи за него и прошепна в ухото му:

— Иди доведи малкото ни момиченце. Искам да й кажа, че мама ще се оправи.

Той излезе бързо.

— Беше чудесна там — каза Меган, когато останаха сами.

— Моят нов девиз е: „Не се натискай с плешивци“.

— Няма да го правя — засмя се Меган.

Клеър протегна ръка към сестра си и я задържа.

— Благодаря.

Мег целуна нарязаното чело на сестра си и прошепна:

— Ние сме сестри. — Този отговор беше достатъчен. — Ще отида да доведа Мама. Тя вероятно ще докара цял снимачен екип. — Мег напусна стаята с усмивка.

— Тумора го няма — повтаряше Клеър в празната стая. После се засмя.

 

 

Меган намери всички в кафенето. Боби беше вече там и разговаряше със Сам. Мама беше до опашката и раздаваше автографи. Блусарките и Али седяха в ъгъла и си говореха тихичко. Само Джо го нямаше.

— И аз съм там — казваше Мама на прехласнатата публика, — готова да изляза на сцена с рокля, която не се закопчава. Аз не съм — каза тя и се засмя сладко — жена с малък бюст, така че можете да си представите…

— Мамо? — Меган я докосна по рамото.

Мама се завъртя. Когато видя Меган, гримираното й лице помръкна. За момент се смали, сякаш стана уязвима. Малката Джоана Джоджович, от Детройт, която все нямаше късмет.

— Е? — прошепна тя.

— Хайде, мамо. Новините са добри.

Мама въздъхна дълбоко:

— Разбира се, че ще са добри. Вие всички предраматизирахте нещата — каза тя и се обърна към публиката си: — Трябва да прекъсна на средата историята си, защото дъщеря ми, изглежда, се е възстановила като по чудо. Това ми напомня един мой телевизионен филм, където…

Меган се отдалечи.

— Лельо Мег — каза Алисън, като подскачаше около Меган, която се наведе и я целуна. — Моята мама е вече по-добре.

При това нов боен вик се разнесе, този път от Блусарките:

— Хайде — каза Джина на приятелките си. — Да отидем да видим Клеър.

Боби се приближи към Меган.

— Хайде, Али Гатор — каза той и взе момиченцето на ръце. — Хайде да отидем и да целунем мама. — Той тръгна, после се спря и се върна. Много нежно целуна Меган по бузата и прошепна:

— Благодаря ти.

Меган затвори очи, изненадана от дълбочината на емоциите си. Когато погледна отново през сълзи, Сам се приближаваше. Движеше се бавно, сякаш се страхуваше краката му да не го предадат. Протегна ръка и я погали по бузата. Измина цяла вечност, преди той да проговори и да каже тихо:

— Ще те чакам да ни дойдеш на гости в Деня на благодарността тази година. И без твоите недодялани извинения. Ние сме едно семейство.

Меган се сети за всички онези години, когато беше отказвала поканата на Клеър, и годините, когато тя не беше подновявана. После си спомни последния Ден на благодарността, когато вечеря само кифла със стафиди. И през цялото време се преструваше, че не е самотна. Вече нямаше да се преструва, нямаше да бъде сама, след като имаше семейство.

— Само се опитай да ме държиш настрана.

Сам кимна и продължи нататък. Тя забеляза, че се завъртя около опашката за храна, хвана ръката на Мама и я измъкна от тълпата. Тя започна да раздава въздушни целувки, докато се клатушкаше до него.

Меган постоя там още минута, колебаейки се накъде да поеме. Джо.

Тя хукна по коридора, като се усмихваше и вдигаше палец за поздрав към сестрите и санитарите, които й бяха станали повече от приятели за последните няколко седмици.

В чакалнята спря за малко. Беше празна. Списанията, които беше чела, лежаха все още отворени на масата. Тя погледна надолу по коридора, но Клеър не се нуждаеше от нея точно сега. По-късно щяха да имат време една за друга, когато вълнението премине и се върнат към истинския живот, който предстоеше. Сега Клеър се нуждаеше само от дрехи, с които да се прибере вкъщи.

Меган отиде при асансьора и слезе с него до фоайето, после излезе навън. Нямаше търпение да съобщи новината на Елизабет.

Беше прекрасен слънчев ден. Всичко в града изглеждаше по-ярко, по-чисто. Далечната Саунд блестеше със сребристосин цвят между сивите небостъргачи. Тя тръгна надолу по хълма, мислейки за толкова много неща — за живота си, за работата си, за семейството си. Може би ще трябва да смени кариерата си, да започне друг вид юридическа практика. Или може би ще започне собствен бизнес, нещо като фирма за създаване и изпращане на информация за хора с мозъчни тумори; може да намери някой загубил илюзиите си лекар за партньор. Или може би благотворителна компания, която ще помага, ще осигурява грижа за хора в беда. Светът й изглеждаше отворен към нея сега, пълен с нови възможности.

Отне й половин час да стигне до дома си. Тъкмо щеше да пресече улицата, когато го забеляза да стои пред вратата на нейния блок.

— Джина ми каза къде живееш.

— Стю каза ли ти за магнитния резонанс?

— Последния час бях при него. Перспективите изглеждат добри за Клеър.

— Да.

Той се приближи.

— Омръзна ми да стоя настрана, Мег — каза той тихо. — И се уморих да се правя, че съм умрял заедно с Даяна.

Тя го погледна. Бяха близо един до друг, достатъчно близо, за да я целуне, ако иска.

— Какви шансове имат такива като нас?

— Ние имаме шанс. Това е, което всеки от нас получава.

— Можем да бъдем наранени.

— Досега сме оцелявали. — Той докосна лицето й нежно, при което на нея й се доплака. Нито един мъж не е бил толкова мил с нея. — И може даже да се обикнем.

Тя погледна в очите му и видя надежда за бъдещето. Дори нещо повече. Видя и любовта, за която той говореше, и за първи път повярва в нея. Ако Клеър се оправи бързо, всичко беше възможно. Тя го прегърна и се надигна на пръсти. Едва преди да го прегърне, се осмели да прошепне:

— А може вече и да сме…