Кристин Хана
Между сестри (25)

Глава 25

Преди няколко години Клеър премина през фазата „чуждестранен филм“. Всяка събота вечер тя завеждаше Алисън при баща си, качваше се на колата си и отпрашваше към малко, добре обзаведено старо автокино, където се смесваше с черно-белите образи на екрана.

Така се чувстваше и в момента. Безцветен образ, който броди из сивия непознат свят. Звуците на града й изглеждаха приглушени и много далечни; всичко, което чуваше, беше туптене, дори и биенето на собственото й сърце.

Как може да й се случи такова нещо?

Навън реалният свят й се стори суров. Сирени и клаксони, скърцане на спирачки. Едва се сдържа да не си запуши ушите.

Меган й помогна да се качи в колата. Блажената тишина я накара да въздъхне.

— Добре ли си? — попита Меган и Клеър имаше чувството, че тя беше й задала този въпрос повече от веднъж. Гласът й беше остър и тревожен.

Тя погледна Меган:

— Имам рак ли? Това ли значи тумор?

— Не знаем какво, по дяволите, имаш. И със сигурност тази тъпа докторка не знае.

— Видя ли сянката на рентгеновата снимка? Беше огромна.

Клеър усети страшна умора. Прииска й се да затвори очи и да заспи. Може би на сутринта нещата щяха да са по-различни. Може би щеше да разбере, че лекарите са сгрешили.

Меган я хвана за ръка и я разтърси здраво.

— Слушай, дявол да те вземе. Трябва да си силна сега. Няма да се изоставяш, няма да се предаваш. Това не ти е училището по козметология или колежът. Не може да търсиш лесното и да се измъкваш.

— Имам мозъчен тумор, а ти ми натякваш напускането на колежа. Много си забавна. — Клеър искаше да се ядоса, но емоциите бяха далеч от нея. Трудно й беше и да мисли. — Дори не се чувствам зле. На всеки му се е случвало да има главоболие, нали?

— Утре ще потърсим второ мнение. Първо ще посетим Джон Хопкинс. После ще потърсим Слоун-Кетъринг в Ню Йорк. Все трябва да има хирург с топки. — Очите на Меган се напълниха със сълзи, гласът й пресекна.

Да вижда Мег пречупена, изплаши още повече Клеър.

— Ще се оправя — каза тя автоматично; да успокояваш другите, се оказа по-лесно, отколкото да мислиш. — Ще видиш. Трябва само да сме позитивни.

— Вяра. Да — каза Меган след дълга пауза. — Ти се придържай към вярата, а аз ще търся информация навсякъде за твоето състояние. Така ще сме покрили всички бази. Бог и наука.

— Искаш да сме отбор?

— Някой трябва да е с теб в тази ситуация.

— Но… ти?

Цялото им детство внезапно застана между тях, всички хубави мигове, и по-важното, всички лоши мигове.

Клеър погледна сестра си.

— Ако започнеш това с мен, ще трябва да стоиш плътно до мен, ако нещата загрубеят.

Мег погледна през прозореца. По улицата премина моторист.

— Можеш да разчиташ на мен.

Клеър докосна брадичката на сестра си и я накара да се обърне към нея.

— Гледай ме, като казваш това.

— Вярвай ми — каза Мег и я погледна.

— Трябва да съм близо до смъртта, щом се примирявам с това. Бог да ми е на помощ. — Клеър се намуси. — Не трябва да казваме на никого.

— Защо трябва да го разпространяваме, преди да сме сигурни?

— Само ще разтревожим татко и ще накараме Боби да се върне вкъщи. — Тя поспря, преглътна тежко. — Дори не искам и да си помислям за съобщаване на Али.

— Ще кажем на всички, че ще те водя на спа курорт за седмица. Дали ще повярват?

— Боби ще повярва. И Али. Татко… не знам. Може би, ако му кажа, че искаме да сме заедно по-дълго време… Той от години иска да ни сдобри. Да. Така ще го приеме.

 

 

Джо беше чел някъде за вид жаби, които живеят в резервата Серенгети в Африка. Тези жаби снасят яйцата си по кални речни брегове през мусонния сезон, когато земята е черна и мокра. Но после влажният сезон се заменя от сух, а в Серенгети сушата може да трае много, много дълго. Яйцата могат да лежат в трапове в сухата, твърда земя години наред. Изненадващо, когато дъждовете отново се завръщат, новородените жабчета се появяват през калта и започват да търсят партньори, за да започнат цикъла на живота отново.

Невъзможно е, мислеше си той понякога, животът да се адаптира към такива обстоятелства.

Освен това, и той се чувстваше малко по този начин. Срещата с родителите на Даяна отприщи нещо в него. Не вината, не нещо друго, но тяхната прошка, тяхното разбиране беше свалило товара от плещите му. За първи път от смъртта на жена си той можеше да вдигне глава. Повярва, че има път и за него. Не с медицината. Не би могъл да мине през това отново, не би могъл да гледа смъртта отблизо. Но нещо…

Съществуваше и Меган. За негово учудване, тя се беше обадила. Беше го помолила за среща. Първата му истинска среща с жена от петнайсет години.

Не знаеше дори как да се приготви за нея.

Тя не беше като Даяна. У Меган нямаше мекота. Нито един момент с нея не обещаваше каквото и да било — още по-малко друга среща. Дори и когато бяха най-интимни, когато той беше в нея, тя извръщаше лице.

Той знаеше, че ще е добре да я забрави, нея и желанията, които беше разпалила отново след толкова време. Добре, но невъзможно. Би било като очакването на онези жаби да усетят сладката дъждовна вода, докато си стоят скрити на безопасно място на брега. Хиляди години еволюция бяха изострили определени инстинкти до точката на игнорирането им.

Меган, може би повече от прошката на семейство Ролоф, беше върнала Джо към живота. Сега не можеше да се откъсне от нея.

Може би заради нея той се осмели — най-накрая — да отиде до града. По време на обедната си почивка, се разходи по главната улица; вървеше с наведена глава, с лице, частично покрито от бейзболната шапка. Мина покрай двама старци, които седяха пред железарския магазин, покрай жена, дърпаща две деца от магазина за сладолед. Съзнаваше, че хората го сочат и си шушукат, но продължаваше да върви.

Накрая се вмъкна в стара бръснарница и се настани на един празен стол.

— Бих искал подстригване — каза той, без да гледа Франк Хил, който беше подстригал косата на Джо за снимката в четвърти клас.

— Би трябвало да искате — каза Франк и спря да мете пода, после грабна гребен и ножици. След като постави престилката на място, той започна да разресва косата на Джо.

— Вдигни глава.

Джо бавно вдигна глава. Огледалото отсреща отрази образа му. Видя следите от последните няколко години. Тъгата и вината бяха оставили отпечатъка си във вид на бръчки около очите му и сребро в косата му. Следващите трийсет минути той седя неподвижно, стомахът му беше свит, ръцете — стиснати в юмруци; очакваше Франк да го разпознае.

Когато подстригването приключи, той плати на Франк и се отправи към вратата. Тъкмо я отвори, и Франк каза:

— Когато искаш, можеш да дойдеш да се видим, Джо. Ти още имаш приятели в този град.

Това посрещане даде кураж на Джо да се поразходи до Суейн Мъркантийл, където си купи нови дрехи. Няколко стари познати му се усмихнаха.

Към един часа се върна в гаража и работи до края на деня.

— За десети път поглеждаш часовника през последния половин час — каза Смити в четири и трийсет. Той стоеше до работния плот и сглобяваше скейтборд за рождения ден на внука си.

— Аз… ъъ… трябва да съм на едно място — каза Джо.

Смити се пресегна за гаечния ключ:

— Не думай.

Джо затвори предния капак на камиона.

— Мислех да тръгна няколко минути по-рано.

— Въобще няма да ме обидиш.

— Благодаря. — Джо погледна ръцете си, те бяха почернели от масло. Не виждаше как би докоснал Меган с тези ръце, въпреки че маслото под ноктите му въобще не беше я притеснявало при предишните им срещи. Това беше едно от нещата, които той харесваше у нея. Жените, които познаваше в миналото, гледаха отвисоко на мъже като него такъв, какъвто беше станал напоследък.

— Кво ша праиш? Ако нямаш нищо против, че питам — попита Смити и се приближи към него.

— Една приятелка ще ми идва на гости.

— И тази приятелка кара „Порше“?

— Да.

Смити се усмихна:

— Може би ще искаш да заемеш моето барбекю. Отрежи няколко цветя от градината на Хелга.

— Не знаех как да помоля за това.

— О, Джо, просто го направи. Отвори уста и кажи моля. Това е част от добросъседските и колегиалните отношения.

— Благодаря.

— Хелга направи чийзкейк снощи. Обзалагам се, че са останали няколко парченца.

— Приятелката ми ще донесе десерт.

— А, нещо като гостуване с носене на храна. Не е като по мое време. Разбира се, тогава мъжете въобще не готвеха. — Той премига. — Не приближаваха печката. Приятно прекарване, Джо. — И като си тананикаше весела песничка, той се върна на работната си маса.

Джо пъхна един мазен парцал в задния си джоб и излезе. На път към бунгалото си той спря в дома на Смити, поговори с Хелга няколко минути и си тръгна с паница в ръка. Намести барбекюто на предната веранда, напълни отвора с брикети, купени в Суейн същата сутрин.

Влезе вътре, огледа се и отметна наум нещата, които трябваше да се свършат.

Да се сложи олио, да се покрият и продупчат картофите.

Да се обели царевицата.

Да се овкусят пържолите.

Да се подредят цветята във вазата.

Да се сложи масата.

Погледна часовника.

Тя ще е тук след деветдесет минути.

Изкъпа се, избръсна се, облече новите си дрехи и се отправи към кухнята.

Следващия един час той се занимаваше ту с една, ту с друга домакинска работа, докато картофите бяха във фурната, царевицата беше на печката, цветята — на масата, а свещите — запалени.

Накрая, всичко беше готово. Наля си чаша червено вино и отиде в хола да я чака.

Седна на дивана и изпъна крака.

От полицата на камината Даяна му се усмихваше.

Той изпита лека вина, сякаш вършеше нещо нередно. Това беше глупост — никога не й бе изневерявал.

До…

Остави чашата на малката масичка и се приближи до нея:

— Здравей, Ди — прошепна и се протегна към снимката. Тази беше една от любимите му, снимани в планината Уистлър в навечерието на Нова година. Даяна носеше бяла пухкава шапка и сребрист анорак. Изглеждаше невероятно млада и красива.

От три години той си изливаше сърцето пред нея, разказваше й всичко; сега внезапно не можеше да измисли какво да й каже. Зад него свещите блещукаха на масата, сложена за двама.

Той докосна снимката. Стъклото беше студено и гладко.

— Винаги ще те обичам.

Това беше така. Даяна винаги щеше да е първата му — може и най-силната му — любов.

Но той трябваше да опита отново.

Събра снимките като остави само една в рамка в единия край на масата. Само една. Всички останали отнесе в спалнята и внимателно ги прибра. После щеше да занесе някои от тях в дома на сестра си.

Когато се върна в хола и седна, той се усмихна, мислейки за Меган. Очакваше вечерта.

В девет и трийсет усмивката му се беше стопила.

Седеше на дивана, почти пиян вече, до него се търкаляше празна бутилка от вино. Картофите отдавна бяха прегорели; свещите бяха догорели. Входната врата стоеше отворена гостоприемно, но улицата оставаше пуста.

В полунощ си легна сам.

 

 

Следващите девет дена Меган и Клеър се срещнаха с няколко специалисти. Изненада ги това, че лекарите я преглеждаха веднага щом разберяха, че тя има мозъчен тумор и много пари. Невролози. Неврохирурзи. Невроонколози. Радиолози. Ходеха от Джон Хопкинс до Слоун-Кетъринг и Скрипс. Когато не бяха в самолети, бяха в болнични чакални или лекарски кабинети. Научиха десетки страшни думи. Глиобластома. Анапластична астроцитома. Краниотомия. Някои лекари бяха внимателни и състрадателни; повечето бяха студени и дистанцирани, много заети, за да говорят. Очертаваха модели на лечение, депресиращо еднакви, вкарваха ги в статистики, предлагащи малко надежда.

Всички казваха едно и също: не може да се оперира. Нямаше значение дали е злокачествен, или доброкачествен тумор; и в двата случая операцията би имала фатален изход. Повечето специалисти смятаха, че туморът на Клеър е малформация глиобластома. Както наричаха терминатора. Ха-ха.

Всеки път, когато напускаха града, Меган възлагаше надежди на следващия преглед.

Накрая един невролог в Скрипс я дръпна настрана:

— Вижте какво — каза докторът — губите ценно време. Радиацията е надеждата на сестра ти сега. Двайсет и пет процента от мозъчните тумори се поддават на този вид лечение. Ако се свие достатъчно, може и да се оперира. Върнете я вкъщи. Спрете да се борите с диагнозите и започнете борба с тумора.

Клеър се съгласи и те се прибраха вкъщи. На другия ден Меган заведе сестра си в Шведската болница, където още един невроонколог каза същото нещо, радиологът там го подкрепи. Решиха да започнат лъчева терапия на следващия ден.

Всеки ден в продължение на четири седмици.

— Ще трябва да остана тук заради лечението — каза Клеър и седна на студената каменна камина в жилището на Мег. — Хейдън е много далеч.

— Разбира се. Ще се обадя на Джули и ще взема още няколко свободни дни.

— Не си длъжна да го правиш. Аз ще пътувам с автобус до болницата.

— Нямам намерение да удостоявам това изказване с отговор. Дори и аз не съм чак такава кучка.

Клеър погледна през прозореца.

— Моя приятелка мина през химио — и лъчетерапия — каза тя, гледайки бляскавия град, но виждаше само Даяна, която се топеше, губеше душата си заедно с косата. В края на краищата, всички онези процедури не бяха й помогнали. — Не искам Али да ме вижда такава. Нека да стои при татко. Ще ги посещаваме всеки уикенд.

— Ще наема кола за Боби. Така ще можете да пътувате.

— Засега не мисля… да казвам на Боби.

— Какво? — Мег се намръщи.

— Нямам намерение да се обадя на съпруга си и да му кажа, че имам мозъчен тумор. Ще дотърчи веднага, а аз няма да мога да го понеса. — Клеър я погледна. — Той цял живот е чакал този момент. Не искам да му го развалям.

— Но ако той те обича…

— Той ме обича — отговори тя яростно. Това е въпросът. И аз го обичам. Искам да използва шанса си. Освен това, той не може да направи нищо, а само ще ми държи ръката.

— Аз пък мисля, че смисълът на любовта е да се държите един за друг в трудности.

— И аз така смятам.

— Наистина ли? Прозвуча ми, сякаш се страхуваш, че той няма да пожелае да дойде.

— Млъквай.

Меган се приближи до сестра си и седна.

— Знам, че си изплашена, Клеър. Знам и това, че аз и мама те изоставихме преди време. Знам, че… те наранихме. Но дай шанс на Боби да…

— Сега не говорим за миналото.

— Моята психиатърка казва, че всичко е свързано с миналото, и аз започвам да се съгласявам с нея. Смисълът е, че…

— Не определяй смисъла на живота ми, моля те. — Гласът на Клеър пресекна. — Аз съм тази, която има тумор. Аз. Не е необходимо да вземаш решения или да критикуваш изборите ми, нали така? Обичам Боби и не смятам да го карам да жертва всичко заради мен. — Клеър се изправи. — По-добре ме остави за малко. Трябва да кажа на татко какво става.

— А мама?

— Какво за нея?

— Искаш ли да й се обадим?

— И да я чуя как казва, че е прекалено заета с избирането на тапицерия за диван, и не може да посещава болната си дъщеря? Не, благодаря. Ще й се обадя, когато се влоша. Знаеш как мрази излишните сцени. Сега да действаме.

След два часа, Мег зави по „Ривър Роуд“ и те пристигнаха. Късното следобедно слънце осветяваше дъските по стените на къщата, оцветяваше разцъфналите розови рози в оранжево. Градината беше бум от цветове. Малко колело с две помощни колелца лежеше на една страна в порасналата трева.

Клеър прошепна:

— О, господи…

— Можеш да се справиш — каза Меган. — Лъчетерапията може да ти помогне, както говорихме. Ще бъда до теб.

Усмивката на Клеър беше вяла.

— Трябва да го направя сама.

Меган разбра. Това е семейството на Клеър, не нейното.

— Добре.

Клеър излезе от колата и тръгна бавно по пътеката. Мег тръгна до нея, като я подкрепяше.

До входната врата, Клеър спря, пое си дълбоко дъх.

— Мога да го направя. Да кажа: мама е болна.

— А лекарите ще я излекуват.

Тя погледна безпомощно към Мег.

— Как мога да обещая това? Ами ако…

— Вече говорихме за това, Клеър. Ти обеща. По-късно ще се тревожим за това „ами ако“.

Клеър кимна.

— Права си. — Тя се насили да се усмихне и отвори вратата.

Сам седеше на дивана, облечен в избеляла престилка и с усмивка на лице.

— Хей, вие двете закъснявате. Как мина спа седмицата? — По средата на изречението усмивката му се стопи. Погледна Клеър, после Меган. Бавно се изправи. — Какво има?

Алисън беше на пода и си играеше с комплекта „Фермерски двор“.

— Мамо! — Извика тя, изправи се на крака и се втурна към тях.

Клеър падна на колене и гушна Алисън здраво.

Меган видя как сестра й потреперва, и пожела да се протегне към нея, да я прегърне както когато бяха деца. Усети пристъп на ярост. Как можа това да се случи точно на Клеър? Как може сестра й да погледне дъщеря си в очите и да каже: „Болна съм“, без да се пречупи като захарна пръчка.

— Мамо — каза Алисън най-накрая. — Ще ме смачкаш.

Тя се измъкна от ръцете на майка си.

— Донесе ли ми подарък? Може ли всички да отидем на Хаваите за Коледа? Дядо казва…

Клеър стана. Погледна нервно към Меган.

— Вземи ме към шест часа, какво ще кажеш? — После се усмихна и се обърна към дъщеря си и баща си: — Трябва да говоря с вас двамата.

Меган не беше виждала такава храброст.

„Трябва да го направя сама“.

Тя затвори вратата, влезе на сигурно място в колата си и потегли.

Дори не знаеше накъде да кара, докато не се озова там.

Бунгалото изглеждаше тъмно и необитаемо.

Тя спря отпред и загаси двигателя. Остави чантичката си в колата, пресече улицата и се приближи до входната врата.

Почука.

Той отвори вратата:

— Ти сигурно се бъзикаш с мен.

И тя чак сега си спомни за срещата им. Миналият петък. Трябваше да носи вино и десерт. Сякаш бяха минали десетилетия. Погледна през рамото му, видя увехналия букет цветя върху масата и се надяваше, че той не ги е купил за срещата им. Но, естествено, беше точно така. Колко ли е чакал, чудеше се тя, преди да изяде вечерята сам.

— Съжалявам, забравих.

— Посочи ми поне една причина да не ти затръшна вратата в лицето.

Тя го погледна, почувствала се толкова уязвима, че спря да диша.

— Сестра ми има мозъчен тумор.

Изражението на лицето му се промени незабавно. Очите му придобиха особен израз, измъчено разбиране, което я учуди и накара да си мисли за тъмните пътища, по които е минал животът му.

— Исусе.

Той разпери ръце и тя се хвърли в прегръдките му. За Първи път Меган си позволи да заплаче свободно.

* * *

Джо стоеше на верандата и наблюдаваше падането на нощта. В парка отсреща играеха бейзбол. От време на време тълпата изригваше и разцепваше тишината с гръмки викове. След това се чуваше само студеният бриз, който шумеше в листата на орловия нокът.

Сега разбираше, че се чувства по-добре, когато го беше яд на Меган, когато я отписваше, след като тя го премяташе. Когато се хвърли в прегръдките му и го погледна с очи, пълни със сълзи, той отчаяно поиска да й помогне.

Сестра ми има мозъчен тумор.

Той затвори очи, не искаше да си спомня, не искаше да чувства като преди.

Беше държал Меган почти половин час. Тя плака, докато — сълзите й пресъхнаха, и сега спеше. Той реши, че това е първият й сън от дни.

Знаеше го. След такава диагноза, човек или спеше твърде много, или въобще не спеше.

Не бяха разговаряли за нещо съществено. Той просто я галеше по косата и я целуваше по челото, остави я да се наплаче на воля в ръцете му.

Не можеше да мисли без чувство на срам.

Стъклената врата зад него изскърца и се отвори, после се затвори с трясък. Той замръзна, неспособен да се обърне и да я погледне. Когато го направи, видя, че тя е притеснена.

Бузите й бяха розови, а прелестната й коса беше разбъркана. Опита да се усмихне и този опит го прекърши:

— Ще те предложа за ордена „Пурпурно сърце“.

Поиска отново да я прегърне, но не посмя. Сега нещата между тях бяха по-различни, въпреки че тя не го осъзнаваше. Болници. Тумори. Смърт, умиране, болести.

Не можеше да е част от всичко това отново. Едва напоследък беше започнал да надживява последното ходене по мъките.

— Няма нищо лошо в това да си поплачеш.

— Предполагам. Но и не помага кой знае колко. — Тя се приближи. Той се чудеше дали тя осъзнава, че извива ръцете си.

Джо имаше чувството, че времето, прекарано в ръцете му хем, я беше успокоило, хем я беше депресирало. Сякаш й беше неприятно да си признава, че има нужда от помощ. Той беше достатъчно дълго сам, затова я разбираше чудесно.

— Искам да ти благодаря за… не знам. За това, че съм тук. Не трябваше да те товаря с проблемите си.

Той знаеше, че Меган очаква противопоставяне, очаква от него да каже: „Радвам се, че си тук“.

Но като не чу нищо такова, тя отстъпи и се намръщи:

— Прекалено много, прекалено скоро, предполагам. Напълно те разбирам. И аз мразя хората, които все искат нещо. Добре, да тръгвам вече. Клеър започва процедурите утре.

Той не се сдържа:

— Къде?

Тя позамълча, после се обърна към него:

— Шведската болница.

— Потърсихте ли второ мнение?

— Шегуваш ли се? Говорихме с най-известните лекари в страната. Мненията им не съвпадаха във всичко, но бяха единодушни в едно — не може да се оперира.

— Има един лекар. Невролог. Стю Уейсман. Той е добър.

Меган го гледаше.

— Те всички са добри. И всички говорят едно и също. Откъде знаеш за този Уейсман?

— Ходихме заедно на училище.

— В колежа?

— Недей да звучиш толкова изненадана. Това, че водя такъв живот, не означава, че винаги съм го правил. Имам диплома по американска литература.

— Не знаем нищо един за друг.

— Може би така е по-добре.

— Друг път бих ти отговорила както трябва, но днес съм малко бавна. Така става, когато разбереш, че сестра ти има мозъчен тумор. Преструвай се, че съм остроумна. — Гласът й стана леко дрезгав. Тя се обърна и тръгна.

С всяка нейна стъпка на него му се искаше да тръгне след нея, да се извини и да й каже истината за това, кой е той, какъв е бил и през какво е преминал. После, вероятно, тя ще разбере защо има места, където не би отишъл. Но не помръдна.

Когато влезе в къщата, видя последната останала снимка на Даяна, която се взираше в него от полицата на камината. За първи път забеляза обвиняващия блясък в очите й.

— Какво? — каза той. — Не мога да направя нищо.

 

 

Алисън слушаше внимателно обясненията на Клеър за „образуванието“ с размер на топка за голф в мозъка й.

— Топката за голф е малка — каза тя най-накрая.

Клеър кимна и се усмихна:

— Да. Малка е.

— И една специална пушка ще изстреля магически лъчи към нея и тя ще изчезне? Като потъркване на лампата на Аладин.

— Точно така.

— А защо ще живееш с леля Мег?

— Много е далеч до болницата от тук. Не мога да ходя и да се връщам вкъщи всеки ден.

Накрая Али каза:

— Добре. — После стана и хукна по стъпалата. — Ей сегичка се връщам, мамо — извика тя.

— Досега не си ме погледнала — каза баща й, когато Али излезе.

— Знам.

Той стана и прекоси стаята, после седна до нея. Тя усети успокояващата, позната топлина на баща си, когато той я прегърна силно. Положи глава на твърдото му рамо. Усети как сълзи се стичат по лицето й, и разбра, че плаче.

— Аз ще те карам до там и обратно — каза той тихо и тя си помисли, че го обича още повече поради това. Но не искаше да се показва слаба пред него. Двете с Меган бяха чели за радиацията; когато тя се насочи към мозъка, може да накара човек да се почувства наистина зле. Щеше да й се наложи да мобилизира всичко, което притежава, за да остане силна по време на процедурите. Не би издържала да се връща всяка вечер и да се вглежда в очите на баща си.

— Знам това. Ти винаги си бил до мен в трудни мигове.

Той въздъхна тежко и избърса очите си.

— Каза ли на Боби?

— Не още.

— Но ще го направиш?

— Разбира се. Веднага след като приключи в Нашвил…

— Недей.

Тя го погледна, изненадана от внезапната грубост в гласа му.

— Какво?

— Аз не знаех, че майка ти е бременна, казвал ли съм ти това?

— Казвал си ми.

— Една вечер отидох до магазина и когато се върнах, тя ме беше напуснала. Опитах да я намеря, но ти познаваш Ели: когато си тръгне, значи си е тръгнала. Върнах се на работа в хартиената фабрика и се опитах да я забравя. Отне ми доста време.

Клеър сложи ръка на рамото му:

— Знам тази история.

— Не, не знаеш всичко. Когато Мег ми се обади и каза да дойда да те взема, аз за миг се превърнах от самотник в баща на деветгодишно момиче. Тогава мразех Ели толкова много, колкото не можеш да си представиш. Минаха години, преди да спра да я мразя за това, че ме лиши от детството ти. Мислех само за това от какво ме е лишила — раждането ти, първите ти думи, първите ти стъпки. Никога не съм те държал на ръце.

— Какво общо има това с Боби?

— Не можеш да вземаш решения вместо други хора, Клеър, особено вместо хора, които те обичат.

— Но можеш да се жертваш за тях. Не е ли това любов?

— Ти го смяташ за саможертва? Ами ако той го сметне за егоизъм? Ако… се случи най-лошото, ти ще си му отказала единственото, което има значение. Времето.

Клеър го погледна.

— Не мога да му кажа, татко, не мога.

— Бих я убил за това, което ТЯ ви е причинила — на теб и Меган.

— Не е заради това, че мама ни е изоставила — каза Клеър и си вярваше, — а заради това, че обичам Боби твърде много. Не мога да го накарам да изостави голямата си мечта заради мен.

Преди баща й да може да каже каквото и да е, Алисън влетя в стаята, като мъкнеше износеното си, на петна, бебешко одеялце, онова, с което беше спала всяка вечер.

— Ето, мамо — каза тя, — може да вземеш моето уаби, докато се излекуваш.

Клеър взе посивялото розово одеяло. Не можа да се сдържи; поднесе го близо до лицето си и подуши сладкия мирис на малко момиченце.

— Благодаря, Али — каза тя сподавено.

Алисън се мушна в ръцете й и я прегърна.

— Всичко е наред, мамо. Не плачи. Аз съм голямо момиче. Мога да спя и без моето уаби.