Кристин Хана
Между сестри (20)

Глава 20

На следващата сутрин времето в Хейдън беше прекрасно. Ярко слънце грееше на синьото като метличина, безоблачно небе. Лек, хладен бриз шумеше сред кленовите дървета и сякаш свиреше в тъмнозелените им клони.

До пет часа Клеър беше готова да започне обличането. Проблемът беше, че не можеше да помръдне.

Зад гърба й се чу почукване.

— Влез — каза тя, благодарна за прекъсването.

Меган стоеше на вратата с цял куп рокли в найлонови калъфи. Изглеждаше нервна, необичайно несигурна.

— Мислех да се облечем заедно.

Клеър не отговори веднага и Меган каза:

— Сигурно си мислиш, че идеята е тъпа.

Тя тръгна да излиза от стаята.

— Чакай, мисля, че идеята е чудесна.

— Наистина ли?

— Да, искам само да си взема душ преди това.

— Аз също. Да се срещнем пак тук след десет минути.

Вярна на обещанието си, Меган се върна след десет минути, увита с хавлия. След като влезе в стаята, тя си сложи сутиена, бикините, после си изсуши косата и я зави на красив френски кок.

— Изглеждаш прекрасно — каза Клеър.

— Мога да направя и твоята коса, стига да искаш.

— Сериозно?

— Да, напълно. Когато беше малка, само аз се занимавах с прическите ти.

Клеър не осъзна как прекоси стаята и автоматично клекна пред леглото.

Меган се настани зад нея и започна да сресва косата й, като си тананикаше. Клеър затвори очи. Беше й толкова приятно да се занимават с косата й.

Тогава, слушайки приспивната песен на сестра си, внезапно си спомни.

— „Ти ще си най-красивото момиче в детската градина Барстоу, Клеър-Беър. Ще вплета тази розова панделка в плитката ти и тя ще те пази.

— Като магическа панделка ли?

— Да. Точно така. Сега седи мирно и ми дай да довърша.“

— Ти действително ми правеше прически, когато бях малка.

Четката спря да се движи за миг, после подхвана работата отново.

— Дааа.

— Иска ми се да си спомням повече от онова време.

— На мен ми се иска да си спомням по-малко.

Клеър не знаеше какво да отговори, затова смени темата:

— Чувала ли си се с мама?

— Не, вчера оставих три съобщения. Икономът й каза, че тя ще ми се обади, когато има възможност.

— Няма смисъл да й се ядосваме. Тя е такава, каквато е.

— Да. Била съм актриса, но не и майка.

— Тя би поспорила с теб за това „била съм актриса“ — засмя се Клеър.

— Това е така. В края на краищата, тя снима Шекспир в Кливланд. Това е. Готова си.

Клеър се изправи и тръгна към банята.

— Чакай. — Меган я дръпна надолу към леглото. — Седни тук. Никой не си слага сам грима.

Мег се изправи, изтича до спалнята си и след минута се върна с кутия, достатъчно голяма да побере рибарски такъми.

Клеър свъси вежди, когато сестра й се настани до нея.

— Не прекалявай. Не искам да приличам на Тами Фей.

— Така ли? Аз пък си мислех, че си мечтаеш точно за това. — Меган отвори кутията. Вътре имаше дузини лъскави черни пудриери и комплекти сенки с емблемата на „Шанел“.

— Мисля, че прекарваш твърде много време в Нордсторм — усмихна се Клеър.

— Затвори си очите.

Клеър се подчини. Четчици, леки като шепот, заиграха по клепачите и бузите й.

„Целувките на феята. Ето как им казвам аз“.

Хелуин. Онази година те живееха в Медфорд, Орегон. Майка им беше сервитьорка денем и танцьорка в стриптийз клуб нощем.

„Може ли да ме направиш като принцеса, Меги?“, беше попитала Клеър, докато гледаше огромната чанта с гримове на мама.

„Разбира се, че мога, глупаче. Сега затвори очи“,

— Хайде, готова си.

Клеър трудно се държеше на крака, докато ставаше. Тя погледна Меган, която седеше там на колене, кутията с гримове беше отворена пред нея и за секунда, Клеър се почувства шестгодишна принцеса, хванала сестра си за ръка в нощта на Хелуин.

— Иди се виж.

Клеър отиде в банята и се огледа. Русата й коса беше прибрана в елегантен кок. Прическата й подчертаваше скулите и правеше очите й по-големи. Никога по-рано не бе била толкова красива. Никога.

— Ооо — успя да каже само тя.

— Не ти харесва. Мога да я променя. Ела тук.

Клеър се върна при сестра си. Ето, все така ставаше, не се разбираха, мислеха най-лошото.

— О, не, страшно ми харесва — каза тя.

— Сериозно? — Усмивката на Меган беше ослепителна. Клеър пристъпи напред.

— Какво стана с нас, Мег?

Усмивката на Меган се скри.

— Ти знаеш какво. Моля те да не говорим за това сега. Не и днес.

— От години си повтаряме „не и днес“. Не мисля, че това е удачна стратегия, а ти?

Меган въздъхна дълбоко:

— За някои неща е трудно да се говори.

Клеър го знаеше. Този принцип беше водещ в техните взаимоотношения. За съжаление, той ги държеше далеч една от друга.

— Понякога тишината тежи най-много.

Мег усети болката в гласа й; тя нямаше как да се маскира.

— Смятам, че ние сме живото доказателство за това.

Те се гледаха известно време.

Внезапно вратата се отвори.

— Мами! — Али влетя в стаята, облечена в красивата си светлосиня копринена рокля на шаферка. — Побързай, мамо. Ела да погледнеш. — Тя хвана Клеър за ръка и я задърпа към вратата.

— Една секунда, скъпа. — Клеър хвърли халата си на Меган, после навлече една нощница и тръгна след Али надолу по стъпалата. Навън, на алеята, баща й, Боби и Алисън стояха до ябълковочервена кола — „Кабрио“. Клеър се приближи, като правеше физиономии, докато гледаше розовата панделка на предния капак.

— Какво, по дяволите…?

Баща й подаде бележка, на която пишеше:

Скъпи Клеър и Боби,

Много радост през най-големия ден в живота ви.

Все още се надявам да успея да дойда.

Прегръдки и целувки,

Мама.

Клеър стоя там известно време, гледайки към колата. Тя знаеше какво означава това: майка й нямаше намерение да идва на сватбата. Вероятно е предпочела да отиде на моден фризьор, за чийто час е чакала дълго време.

Мег се приближи и сложи ръка на рамото й:

— Да позная ли? Сватбеният подарък на мама.

Клеър въздъхна:

— Типично в неин стил, да ми подари двуместна кола. Да оставя Али да бяга отстрани ли?

После тя прихна. Какво ли още ще натвори?

 

 

Клеър стоеше в съблекалнята на малката епископална църква на Фронт стрийт. През последния един час тя беше изключително заета. Двете с Меган не можаха да си поговорят дори за пет минути.

Блусарките влизаха и излизаха от съблекалнята на всеки пет минути, охкаха и ахкаха пред роклята й. Меган проверяваше всички подробности с папка в ръка. Али беше попитала поне двайсет пъти с кой крак да тръгне.

Но в момента в стаята, слава богу, беше тихо. Клеър стоеше пред голямото огледало и не вярваше, че жената в огледалото е самата тя. Роклята й прилепваше идеално и падаше на пода като водопад от бяла коприна, а с воала наистина приличаше на принцеса.

Нейната сватба. Не й се вярваше. Откакто срещна Боби, тя всяка нощ си лягаше с мисълта дали на сутринта няма да е изчезнал. Когато слънцето изгряваше, тя тихо се радваше, че той е все още там.

Още едно наследство от детството, предположи тя. Но съвсем скоро щеше да стане мисис Робърт Джаксън Остин. Някой почука на вратата. Беше Меган.

— Църквата е пълна. Готова ли си?

— Готова съм! — Клеър преглътна трудно.

Меган хвана сестра си за ръка и я поведе към малкото помещение зад затворената врата на църквата. Баща й вече беше там и я чакаше заедно с Али.

— О, Али Кат, приличаш на истинска принцеса — каза Клеър, като коленичи и целуна дъщеря си.

Алисън се засмя и се завъртя:

— Много харесвам роклята си, мамо.

Зад вратата засвири музика. Време беше.

Меган се наведе към Алисън:

— Готова ли си, сладката ми? Ще вървим бавно, както репетирахме, нали?

Али подскочи:

— Готова съм.

Меган отвори вратата леко. Али се плъзна през нея и изчезна.

Бащата се обърна към Клеър. Очите му се изпълниха бавно със сълзи.

— Предполагам, че ти вече не си малкото ми момиченце.

— Приготви се — каза Меган, след минута органът засвири „Булката идва“ и тя отвори вратата. Клеър хвана баща си под ръка и двамата тръгнаха по пътеката. В самия й край, Боби, облечен в черен смокинг, ги чакаше. Брат му, Томи Клинтън, стоеше до него. Двамата мъже се усмихваха широко.

Бащата спря, обърна се към Клеър. Повдигна булото и я целуна по бузата, после се отдалечи и Боби се приближи до нея, хвана я за ръка и я поведе към олтара.

Тя го погледна; силната любов, която изпитваше към него, я плашеше. Не бе безопасно да обичаш някого толкова много…

— Не се страхувай — шепнеше той и стискаше ръката й.

Тя се съсредоточи върху усещането на нейната ръка в неговата, на стабилността от присъствието му.

Отец Тим нареждаше и нареждаше, но Клеър не чуваше нищо, освен биенето на собственото си сърце. Когато дойде ред да каже клетвата си, тя така се паникьоса, че не можа нито да чуе нещо, нито да си спомни думите си.

Но се справи. В момента, когато каза: „Да, се чувства, сякаш любовта я изпълва цялата“, както стоеше пред семейството и приятелите си, като гледаше в сините очи на Боби, тя заплака.

Отец Тим се усмихна и на двамата, после обяви:

— Обявявам ви за съпруг и…

Вратата на църквата се отвори с гръм и трясък.

На вратата стоеше една жена с разперени ръце, с цигара в едната. Носеше сребриста рокля от ламе, която излагаше на показ прелестите й. Зад нея имаше поне дузина придружаващи: бодигардове, репортери и фотографи.

— Не мога да повярвам, че сте започнали без мене.

През църквата мина шепот на изненада. Някой каза: Това е тя.

Боби се навъси. Клеър въздъхна и избърса очи. Трябваше да го очаква.

— Боби, предстои ти да се запознаеш с Мама.

 

 

— Ще я убия! — Меган избърса неочакваните сълзи от очите си и се изправи. Като мърмореше „Извинявайте“ на шокираните гости в съседство, тя се измъкна от пейката и излезе на пътеката.

— Това е другата ми дъщеря. — Майка й разпери ръце. Светкавици защракаха отново и заслепиха гостите.

Меган хвана майка си за ръка и я поведе обратно към вратата. Папараците тръгнаха след тях, като говореха едновременно. В един ужасен миг майка й се олюля на смешните си токчета и Меган се притесни, че ще падне на пътеката, застлана с червен килим, но затегна хватката си и предотврати нещастието.

През затворената вече врата, тя чу как отец Тим захвана втори опит да обяви Клеър и Боби за мъж и жена. След минутка, църквата се огласи от аплодисменти.

Меган издърпа майка си в съблекалнята и затвори вратата.

— Какво? — зави майка й, очевидно неспособна да се намръщи, но пък отчаяно се опитваше. Без съмнение беше прекалила с ботокса.

Излая куче. Майка й погледна надолу към малката пътническа кошница „Св. Джон“ с мъниста по нея, която носеше.

— Всичко е наред, миличко. Меги все прави от мухата слон.

— Ти си донесла кучето си?

Мама притисна ръка до пищните си гърди.

— Знаеш, че Елвис мрази да е сам.

— Мамо, ти от години не си сама. С какъвто и глупак да спиш в момента, все е някой, да не забравяме и че си наела трима градинари, двама икономи, личен асистент, домашен помощник. Със сигурност някой от тях можеше да гледа кучето.

— Нямам намерение да обсъждам начина си на живот с теб, мис Меги. Сига, защо, по дяволити ме измъкна от сватбата на собствената ми дъщеря?

Меган усети как в гърдите й се надига леко раздразнение. Имаше чувството, че се занимава с дете. Нямаше как да убеди майка си, че е направила нещо нередно.

— Закъсня.

Майка й махна с ръка.

— Скъпа, аз съм знаменитост. Ние винаги закъсняваме.

— Днес беше денят на Клеър, тя трябваше да е звездата. Можеш ли да го схванеш? Нейният ден. Ти влезе в най-съдбовния момент и открадна тържеството й. Какво прави там отвън, чакаше удобния момент да влезеш царствено?

Майка й погледна встрани само за секунда, но достатъчно, за да потвърди подозрението на Меган. Майка й беше изчислила влизането си.

— О, мамо — каза тя и поклати глава. — Това е подло. Дори и за теб. И кои са всички тези хора? Мислиш ли, че се нуждаеш от толкова бодигардове на сватба в Хейдън?

— Ти винаги плюеш кариерата ми, но феновете ми са навсякъде. Те ме плашат понякога.

Меган се засмя.

— Спести си изпълненията за списание „Пийпъл“, мамо.

— Видя ли статията? Изглеждах много добре, нали? — Майка й веднага отиде до огледалото и започна да си оправя грима.

— Веднага след като църквата се опразни, ще говоря с твоя антураж. Те дойдоха тук с коли, нали? Значи могат пак да се натоварят в тях и да изчакат, докато тръгнете. Аз ще те пазя от напиращите фенове.

— Стига, Меги. Кой ще ме снима на сватбата? Жена на моята възраст се нуждае от филтри. — Майка й се пресегна към вечерната си чантичка, инкрустирана с мъниста, и извади черна тубичка с червило. Наведе се над огледалото.

— Мамо — каза Мег бавно, — Клеър отдавна чака този ден.

— Това е така. Бях започнала да си мисля, че тя и тези нейни приятелки са лесбийки — каза майка й, затвори червилото и се усмихна на отражението си в огледалото.

— Искам да кажа, че трябва да обръщаме внимание само на нея днес. Тя има нужда от това.

Майка й се завъртя на пета:

— И така, това ме обиди. Кога съм поставяла моите нужди пред тези на децата ми?

Меган онемя. Най-впечатляващата част от този момент с елемент на научна фантастика беше, че майка й наистина си вярва. Меган се усмихна насила.

— Виж какво, мамо, нямам намерение да споря с теб на този много специален ден. Ние ще трябва да отидем на приема и да кажем на Клеър колко се радваме за нея.

— Но аз се радвам за нея. Да си женен, е най-чудесното нещо на света. Помня, че като се женех за баща й, бях страшно увлечена по него, залята от любов.

„Ти се заливаш по-често и от калния речен бряг“. Меган стисна устни и усмивката й замръзна. Тя не припомни на майка си, че бракът й със Сам беше продължил по-малко от шест месеца, нито, че майка й беше избягала от него посред нощ, след като го беше изпратила за тампони. Години наред Мег пазеше в съзнанието си спомена как Сам се връща в къмпинга за каравани в Конкрийт, Вашингтон, през онази дъждовна нощ, стои на празното място с кутия тампони в ръка. Цели десет години — докато Мег му се обади — той беше в неведение, че в резултат на брака им се е родила дъщеря.

— Това е начинът, мамо. Кажи го. Но — тя пристъпи по-близо, погледна лицето на майка си (без бръчки, благодарение на операциите) — може да вземеш един от своите фотографи. Един. Без бодигардове и кучета. Тези правила не можеш да пренебрегнеш.

— Ти си трън в петата, Меган — каза майка й. Акцентът й беше толкова слаб; само тренирано ухо би го различил. — Не е чудно, че не можеш да задържиш мъж за дълго време.

— И това ми го казва жена, женена, колко — шест пъти? Скоро ти и Елизабет Тейлър ще трябва да започнете да си разменяте съпрузите или ще останеш на сухо.

— Никаква романтика не таиш в душата си.

— Да се чудиш защо, след като съм расла сред толкова много любов.

Те стояха там на няколко инча една от друга и се гледаха.

После майка й се засмя. Този път от сърце, а не с онзи секси котешки смях, който пускаше в Холивуд; дълбок кръчмарски звук, с който се бе родила.

— Меги, скъпа, ти винаги ми сритваш задника. Когато беше на осем месеца, ти ме ритна — натяквала ли съм ти го някога?

Въпреки всичко Меган се усмихна. Те винаги общуваха така. Как може да се ядосаш на толкова плитък човек? В края на краищата, има случаи, когато не можеш да направиш нищо друго, освен да се засмееш и да отминеш.

— Не мисля така.

Майка й сложи ръка на рамото й и я придърпа. Това напомни на Мег за моменти от детството и юношеството й. Двете все се дърлеха като куче и котка и накрая все се смееха. Вероятно защото и двете предпочитаха да се смеят, вместо да плачат.

— Ти ме погледна, усмихна се и ме ритна. Това беше най-забавното и гадно нещо, което ми се е случвало.

— Оттогава съм го правила няколко пъти.

— Предполагам, че е така. Това е природата на звяра. Щеше да го знаеш, ако имаше деца.

— Не навлизай в тази територия.

— О, дрън-дрън, не ми казвай какво да правя или какво да говоря, миси. Трябва ти здрав гръб да имаш деца. Не е въпросът само да ги имаш. Виж само как се грижиш за сестра си. Няма от какво да се срамуваш.

— Мамо, не мисля, че трябва да ми казваш какво е да си майка. Бих могла да ти припомня няколко неща, които се правиш, че си забравила. Например, че беше твое задължение да отгледаш Клеър, а не мое.

— Е, ще ходим ли на тоз прием или не? Имам полет в полунощ. Но не се тревожи, за звезди като мен не са необходими два часа предварително пристигане и проверка на летището. Трябва да съм в Си Так до единайсет.

— Това означава, че ще си тръгнеш към осем и половина. Тогава да вървим. И пак казвам, дръж се прилично.

— Сега, скъпа, нали знаеш, че етикетът ни е вроден на нас, момичетата от Юга.

— О, моля те. Ти си южнячка колкото Тони Сопрано.

Майка й подсмръкна:

— Кълна се, трябваше да те оставя в канавката на шосето в Уилинг, Западна Вирджиния.

— Ами, ти ме остави там.

— Винаги си била труден и непрощаващ човек. Това е недостатък, Меги. Честна дума. Не съм намерила най-правилния подход към децата си. Случва се. Грешката ми беше, че се върнах да ви взема.

Меган въздъхна. Не можеш да имаш последната дума, щом разговаряш с Мама.

— Хайде да вървим. Клеър сигурно мисли, че съм те убила.