Кристин Хана
Между сестри (6)

Глава 6

Нощта, също като залеза, показваше най-доброто от Сиатъл.

Магистралата — истински кошмар от коли, броня до броня, в сутрешните часове пик — се превръщаше през нощта в червено-златист китайски дракон, който се извиваше покрай тъмните брегове на езерото Юнион. Букетите от небостъргачи в сърцето на града, толкова невзрачни в сивата мараня на юнския ден, се превръщаха в калейдоскоп от ярки цветове при падането на нощта.

Меган стоеше пред прозореца в офиса си. Гледката никога не я хипнотизираше. Водата беше черно петно, което поглъщаше близкия остров Брейнбридж. Въпреки, че не можеше да види улиците долу, знаеше, че са задръстени. Натовареното движение беше проклятие, което Сиатъл пренесе в новото хилядолетие. Милиони хора се бяха заселили в по-рано заспалия град, привлечени от стандарта на живот и разнообразните места за развлечения. За съжаление, след като си построиха скъпи домове в предградията, те си намериха и работа в града. Пътищата, построени за малък пристанищен град, сега не можеха да издържат на новото движение. Прогрес.

Меган погледна часовника си. Беше осем и трийсет. Време беше да си ходи. Щеше да вземе и документите на Уенъмейкър със себе си, за да си помогне за утре.

Вратата зад нея се отвори. Ана, чистачката, вкара количката с препарати и четки в стаята, мъкнейки и прахосмукачката подире си.

— Здравейте, мис Донтес.

Меган се усмихна. Колко пъти беше казвала на Ана да я нарича Меган, но тя не го правеше.

— Добър вечер, Ана. Как е Раул?

— Утре виждаме дали ще вземат него в МакКорд. Стискаме палци него, си?

— Хубаво би било синът ти да е толкова близо до теб — каза Меган, докато събираше папките си.

Ана промълви тихичко. Нещо от рода на: „И вие ще трябва да си имате син скоро. Вместо всичката тази работа, работа и пак работа.“

— Пак ли мърмориш по мой адрес, Ана?

— Не знам какво „мърморя“, но вие работи твърде много. Всяка нощ вие тук. Кога смята срещне мистър Подходящ, ако все работи?

Това беше много стар спор, започнал поне преди десет години, когато беше се заела с делото за застраховка pro bono на Ана. Спокойствието й приключи, когато връчи на Ана зелена карта и я нае на работа. Оттогава Ана се стараеше с всички сили да се отплати на Меган. Тази отплата представляваше безкраен поток от касероли и постоянни тиради за вредата от толкова много работа.

— Права си, Ана. Мисля, че ще трябва да пийна нещо и да се отпусна.

— Нямах предвид да пиете — измърмори Ана и се наведе да включи прахосмукачката.

— Чао, Ана.

Меган беше почти до асансьора, когато мобилният й телефон звънна. Тя бръкна в черната си чанта „Кейт Спейд“ и извади телефона.

— Меган Донтес — каза тя.

— Меган? — Гласът звучеше пискливо, в него се усещаше паника. — Обажда се Мей Монро.

Меган застана нащрек. Един развод може да се влоши по-бързо и от отворена рана в тропиците.

— Какво има?

— Дейл. Дойде при мен тази нощ.

Меган си отбеляза наум да вземе ограничителна заповед още утре рано сутринта.

— Аха, и какво се случи?

— Каза нещо за документите, които получи днес. Беше откачил. Какво му изпрати?

— Нали говорихме за това, Мей? По телефона, миналата седмица, не помниш ли? Предупредих адвоката на Дейл и съда, че ще оспорваме нелегалното прехвърляне на бизнеса и ще искаме отчет за банковата сметка на Каймановите острови. Казах на адвоката му, че знаем и за връзката му с учителката по пиано на детето ви и че такава връзка може да застраши родителските му права.

— Не сме обсъждали това. Заплашила си да му отнемеш децата.

— Повярвай ми, Мей, цялата дандания е заради парите. Както винаги. Децата са само заложници в играта на мъже като твоя съпруг. Претендирай за попечителство и получаваш повече пари. Това е обичайната тактика.

— Мислиш си, че познаваш съпруга ми по-добре от мен.

Меган беше чувала тези думи безброй пъти. И те винаги я забавляваха. Жени, не забелязали любовните афери на мъжете си, лъжите им, финансовите им еквилибристики, твърдяха, че познават съпрузите си. Ето още една причина да не се омъжва. Не мастурбацията те заслепява, а любовта.

— Не ми трябва да го познавам — отговори Меган и продължи с реч, отдавна шлифована: — Моята работа е да те защитавам. Ако съм разстроила твоя — лъжлив — съпруг междувременно, това е неприятно, но необходимо. Той ще се успокои. Всички се успокояват накрая.

— Ти не познаваш Дейл — каза Мей отново.

Сетивата на Меган доловиха нещо различно. Нещо не беше наред.

— Страх ли те е от него, Мей? — Нова бръчка се появи по лицето на Мег.

— Уплашена? — Мей се опитваше да звучи изненадана от въпроса, но Меган разбра истината. По дяволите. Винаги се изненадваше от насилието между съпрузи; и винаги се случваше в семейства, в които не го очакваш.

— Той бие ли те, Мей?

— Понякога, ако е пиян и аз кажа нещо неуместно…

А, да, вината е на Мей. Отвратително е колко често жените си мислят, че вината е тяхна.

— Сега добре ли си?

— Той не ме би. И никога не удря децата.

Меган не каза това, което й мина през ума. Само вметна:

— Добре, това е добре.

Ако сега беше до Мей, щеше да погледне в очите й и да прецени колко крехка е. Ако можеше, би й предложила статистика — ужасяващи истории, разказващи за грозни сцени на домашно насилие. Често мъж, който бие жена си, посяга и на децата. Побойниците са си побойници; тяхна отличителна черта е, че се нуждаят да изливат гнева си върху по-слабите. А кой е по-слаб от децата?

Но нищо такова не може да стане по телефона. Понякога клиентите звучаха като силни и контролиращи се личности, докато в действителност бяха на ръба на рухването. Меган беше посещавала твърде много клиенти в психиатрии и болници. През годините се беше научила да подхожда много внимателно към всеки случай.

— Трябва да се уверим, че той е разбрал, че целта ми не е да му отнемам децата. В противен случай ще откачи — каза Мей. Гласът й беше станал леко дрезгав.

— Нека да те попитам нещо, Мей. Да кажем, че са минали три месеца от развода ви и Дейл е изгубил половината от всичко, което сте притежавали. Той живее с танцуващата Барби и една вечер те се прибират вкъщи пияни. Барби кара, защото е изпила само три „Маргарити“. Когато влизат вкъщи, виждат, че гледачката е оставила децата да разгромят къщата, а малкият Били е счупил прозореца в офиса на Дейл. Децата в безопасност ли са?

— В този случай има много условия и нещата може да се объркат наистина.

— Нещата винаги се объркват, Мей. Ти знаеш това. Считам, че ти винаги си била буфер между съпруга и децата си. Човешки абсорбатор на шок. Вероятно си се научила как да го успокояваш и да отклоняваш вниманието му от децата. Барби ще може ли да ги предпази?

— Толкова ли съм предсказуема?

— Да, за съжаление. Добрата новина е, че даваш на себе си и на децата възможност за нов старт. Не омеквай точно сега, Мей. Не му позволявай да те тормози.

— И какво да правя?

— Заключи вратата и изключи телефона. Не разговаряй с него. Ако не се чувстваш в безопасност, иди при роднини или приятели, или на мотел за една нощ. Утре ще се видим и ще измислим нов план за действие. Аз ще предприема действия за ограничителна заповед.

— Можеш ли да ни осигуриш безопасност?

— Ще бъдете добре, Мей. Повярвай ми. Побойниците са страхливци. Като види колко сте силни, ще се отдръпне.

— Добре, кога ще се видим?

Меган бръкна в чантата си за бележника и провери програмата си.

— Какво ще кажеш за един късен обяд — да кажем около два часа — в кафенето на юристите „Анекс“, до съда? Ще си определя среща с адвоката на Дейл за по-късно следобед.

— Добре.

— Мей, знам, че това е деликатен въпрос, но случайно да имаш своя снимка… нали се сещаш… когато си била ударена?

От другата страна на линията последва мълчание, после Мей каза:

— Ще си проверя албумите.

— Това е просто доказателство — каза Мей.

— За теб, може би.

— Съжалявам, Мей. Искаше ми се да не се налагаше да задавам такива въпроси.

— Не, аз съжалявам — каза Мей.

Мег се изненада:

— За какво?

— Че никога не си срещала по-различни мъже. Баща ми би убил Дейл за това, което ни е сторил.

Меган прие тези думи като удар под кръста. Това беше ахилесовата й пета. Тя не вярваше в любовта, но още мечтаеше за нея. Може би Мей е права. Може би, ако Меган беше имала любящ баща, всичко щеше да е по-различно. Но сега знаеше, че любовта е въжен мост, направен от най-тънки нишки. Може да издържи тежестта ти за известно време, но рано или късно се скъсва.

Е, имаше и щастливи бракове. Този на най-добрата й приятелка, Елизабет, бе доказателство за това.

Имаше и спечелили четирийсет и осем милиона долара от лотарията, четирилистни детелини, сиамски близнаци и пълни слънчеви затъмнения.

— И така, ще се видим утре в „Анекс“ в два.

— Да, ще се видим там.

— Добре. — Меган затвори телефона и го пусна в дамската си чантичка, после натисна копчето на асансьора. Когато вратата се отвори, тя пристъпи вътре. Както винаги, огледалните стени й създадоха усещането, че тя влиза в себе си. Наведе се напред, не можа да се удържи; когато огледалото беше толкова близо, тя трябваше да се огледа. През последните няколко години беше започнала вманиачено да търси признаци на остаряване. Бръчки, торбички, гънки.

Беше на четирийсет и две години, и тъй като й се струваше, че е била на трийсет само преди година-две, трябваше да допусне, че съвсем незабелязано ще стане и на петдесет. Това я депресираше. Представяше си се на шейсет. Сама, работеща от сутрин до мрак, разговаряща с котките на съседите и участваща в круизи за ергени.

Тя слезе от асансьора и закрачи през фоайето, като кимна на нощния пазач, докато минаваше край него.

Навън беше красива нощ; аметистовото небе хвърляше розов и перлен блясък на всичко наоколо. Светещите прозорци на огромните небостъргачи бяха доказателство, че Меган не беше единствената работохоличка в града.

Тя тръгна бързо надолу по улицата, като минаваше покрай хората, без да ги погледне. Като стигна до своята сграда, се поспря и погледна нагоре. Нейната тераса беше единствената без саксии с дръвчета или балконни мебели. Прозорците бяха тъмни; останалата част от сградата беше обляна в светлина. В онези осветени стаи приятели и роднини се бяха събрали, вечеряха, гледаха телевизия, разговаряха, любеха се. Общуваха.

„Съжалявам, беше казала Мей, че не си срещала и други мъже. Съжалявам“.

Меган подмина сградата. Не й се искаше да се качва горе, да облича един от старите си пуловери, да яде кифли със стафиди за вечеря и да гледа отново „Третия пост“.

Отиде до градския пазар. В този час почти всичко беше затворено. Продавачите на риба си бяха отишли, росните, красиви зеленчуци бяха поставени в кутии до утре. Сергиите — обикновено обсипани със сухи цветя, ръчно направени произведения, домашна храна — бяха празни сега.

Тя свърна към „Атиняните“, старомодната таверна, станала известна след „Безсъници в Сиатъл“. Точно на този лъскав дървен барплот Роб Рейнър беше разказвал на Том Ханкс за срещите през деветдесетте години.

Вътре пушекът беше толкова гъст, че можеше да играеш морски шах върху него. Имаше известно удобство в липсата на политическа коректност в таверната. Можеш да си поръчаш някакво тежко питие, но техният специалитет беше леденостудена бира.

Меган беше усъвършенствала изкуството да се навърта около бара и да остава незабележима. Така беше и сега.

На бара имаше пет или шест по-възрастни мъже. Тя предположи, че са рибари, готови да се отправят към Аляска за сезона. Няколко по-млади мъже от Уолстрийт пиеха мартини и несъмнено говореха за пазаруване. Тя беше виждала в съда десетки такива.

— Здрасти, Меган — подвикна Фреди, барманът. — Както обикновено ли?

— Разбира се. — Все още усмихната, тя мина покрай бара и зави наляво, където няколко лакирани дървени маси се гушеха до стената. На повечето имаше по двама и четирима души, само две-три бяха празни.

Меган си намери местенце някъде отзад. Тя дръпна лъскавия дървен стол и седна. От ляво на нея имаше голям прозорец. Той гледаше към залива Елиот и пристана.

— Ету къде си билъ — каза Фреди и постави чаша за мартини пред нея. Той разтърси стоманения шейкър, след което й наля питието. — Искаш ли дъ поръчаш стриди и цаца?

— Направо ми четеш мислите.

Фреди се ухили:

— Хич не е трудно, адвокатке. — Той се наведе към нея. — „Орлите“ ще идват тук тази вечер. Трябва да пристигнат всяка минута.

— „Орлите“!

— Отбор от малката лига, от Еверет — намигна й той. — Късмет.

Меган въздъхна. Вече не е добре, когато барманите започват да ти препоръчват цял отбор. Съжалявам.

Меган започна да отпива. Когато първото питие беше изпито, тя поръча второ. Докато стигна до дъното на чашата отново, почти беше забравила изминалия ден.

— Може ли да седна?

Меган вдигна глава, стресната, и видя две тъмни очи, вперени в нея.

Той стоеше пред нея с крак върху отсрещния стол. По външния му вид — млад, рус, изключително секси — личеше, че е свикнал да получава това, което иска. А тази вечер той искаше нея.

Само мисълта за това беше тонизираща.

— Разбира се. — Тя не се усмихна, не премига с очи. Не й допадаха нито преструвките, нито игричките. — Аз съм Меган Донтес. Приятелите ме наричат Мег.

Той се плъзна на стола. Коленете му допряха нейните и при допира той се усмихна:

— Аз съм Дони МакМилан. Харесваш ли бейзбол?

— Харесвам много неща — тя даде знак на Фреди, който й кимна. След минута той донесе друго питие.

— Аз ще пия светла „Коорс“ — каза Дони, като се облегна назад и сложи ръце на облегалката на стола.

Те се гледаха мълчаливо. В бара ставаше все по-шумно, после сякаш утихна, докато накрая Меган можеше да чуе само неговото дишане и биенето на собственото си сърце.

Фреди донесе една бира и се оттегли.

— Предполагам, ти си бейзболист.

Той се усмихна и, дявол го взел, беше много секси. Тя почувства първите симптоми на желание. Сексът с него би бил разкошен; знаеше го със сигурност. И щеше да я накара да забрави. „Съжалявам“… за лошия си ден.

— Нали знаеш. Все някога ще успея. Само гледай. Един ден ще бъда известен.

Ето защо Меган гравитираше около млади мъже. Те все още вярваха в себе си и в света. Все още не знаеха какъв наистина е животът, как бавно си заминават мечтите, как правилното и грешното стават абстрактни понятия. Тези истини се появяват около трийсет и петата година, когато осъзнаваш, че животът ти не е това, което си очаквал.

Заради това, и поради факта, че те никога не искаха повече от това, което тя обещаваше. Мъжете на нейната възраст си мислеха, че сексът означава нещо. Младите мъже разбираха по-добре.

В следващия един час Меган кимаше и се усмихваше, докато Дони говореше за себе си. Докато приключи четвъртото си питие, тя вече знаеше, че той е завършил Университета във Вашингтон, че е най-малкият от трима братя и родителите му все още живеят в същата ферма, която дядо му е получил като заселник. Но всичко влизаше в едното й ухо и излизаше от другото. Това, което наистина я занимаваше, беше как коляното му докосваше нейното, че палецът му почукваше мократа чаша с бира в равномерен, чувствен ритъм.

Той й разказваше за някакво парти в колежа, когато тя внезапно попита:

— Искаш ли да дойдеш у нас?

— За едно кафе?

— И за това, предполагам — усмихна се тя.

— Не си губиш времето, а?

— Мисля, че това е очевидно. Просто обичам да съм пряма в това отношение. Аз съм… на трийсет и пет години. Времето ми за игрички отмина.

Той я погледна, усмихна се бавно и чувствеността в погледа му накара двигателя й да прегрее. Много обещаващо.

— Далеч ли живееш?

— За щастие, не много.

Той се изправи и протегна ръка, за да й помогне да стане.

Тя си помисли, че е много галантен, а не просто помага на по-възрастните. Сложи ръката си в неговата и при този допир през цялото й тяло премина вълнуваща тръпка.

Те не си говореха, докато минаваха през тъмния и пуст пазар. Нямаше за какво да си говорят. Бяха си разменили вече любезности, бяха започнали любовната игра. Оттук нататък голите тела, а не разголващите въпроси щяха да имат значение.

Портиерът в блока на Меган си вършеше работата безмълвно. Дори и да бе забелязал, че това е вторият млад мъж, когото тя мъкне вкъщи през последния месец, не го показа.

— Добър вечер, мис Донтес — каза той и кимна.

— Ханс — отвърна на поздрава тя, като вървеше напред. „О, господи, как се казваше той? Дони. Като в Озмънд“.

Искаше й се да не беше започвала тази връзка.

Влязоха в асансьора. В мига, когато вратата се затвори, той се обърна към нея. Тя усети леко секване в дишането си, когато се наведе към нея. Устните му бяха точно толкова меки и сладки, колкото си мислеше.

Асансьорът звънна на последния етаж. Той понечи да се отдръпне, но тя не го пускаше.

— Моят апартамент е единствен на етажа — прошепна право в устата му.

Бръкна в чантата си за ключовете, като продължаваше да го целува.

— Оттук. — Гласът й беше дрезгав, прегракнал, докато го водеше към спалнята. Като стигнаха, тя започна да разкопчава блузката си. Той се пресегна към нея, но тя избута ръката му.

Когато беше вече гола, го погледна. Стаята беше тъмна, както й харесваше.

Лицето му беше размазано. Тя отвори чекмеджето на нощното си шкафче и извади един кондом.

— Ела тук — каза той и се протегна към нея.

— О, да, смятам да дойда. Тук. — Тя се приближи към него бавно, като си гълташе корема, за да изглежда по-стегнат.

Той докосна лявата й гърда. Зърното й незабавно отговори на милувката. Болката между краката й нарасна, задълбочи се. Тя плъзна ръка надолу, хвана го и започна да го гали.

След това всичко стана много бързо. Нахвърлиха се един на друг като животни, драскаха, извиваха се, ръмжаха. Зад тях таблата на леглото се удряше в стената. Оргазмът й, когато дойде най-после, беше рязък и болезнен и отшумя твърде бързо.

Тя се чувстваше леко неудовлетворена. В последно време това се случваше все по-често и по-често. Легна пак на възглавниците, той беше до нея толкова близо, че усещаше топлината на голото му тяло до бедрото си.

Той беше до нея, а тя пак се чувстваше самотна. Те бяха тук, заедно в леглото, с мириса от техния секс във въздуха, а тя не знаеше какво да му каже.

Извъртя се и преди да осъзнае какво точно прави, се гушна в него. Това беше първият толкова интимен жест от години, който правеше.

— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае — каза тя и плъзна голия си крак върху неговия.

Той се засмя тихо:

— Мисля, че живееш в един свят, където всичко е наопаки, прав ли съм? Първо ме подлудяваш, после искаш да знаеш нещо за мен. В бара ти практически се прозяваше, докато ти разказвах за семейството си.

Тя се отдръпна от него.

— Не искам да съм като всички. — Тя се чудеше колко добре звучи гласът й сега.

— Не си, повярвай ми.

Той отмести крака й и я целуна по рамото. Сбогуване. Честно казано, Мег го предпочиташе без целувка.

— Трябва да вървя.

— Ами, тръгвай.

Той се намръщи:

— Недей да го казваш с такова отегчение. Нали не сме се влюбили тази вечер.

Тя се пресегна и вдигна от пода нощницата си, после я облече. Облечена се чувстваше по-малко уязвима.

— Не ме познаваш достатъчно, за да знаеш дали съм отегчена. И, честно казано, не мога да си представя да се влюбя в човек, който използва термина „хващане на топката“ толкова често като теб.

— Исусе! — Той стана от леглото и започна да се облича.

Тя седеше на леглото неподвижно и го наблюдаваше. Така й се искаше да има книга на нощното си шкафче. Щеше да е хубаво да започне да чете веднага.

— Ако вървиш все наляво, ще стигнеш до входната врата.

Той се намръщи още повече.

— Ти на лекарства ли си?

Тя се засмя.

— Защото трябва да си — каза той и тръгна — почти хукна, както й се стори, но до вратата се спря и се обърна: — Харесваш ми, знаеш ли?

После си тръгна.

Мег чу как входната врата се отваря и после се затваря с щракване. Най-после успя да въздъхне дълбоко.

По-рано минаваха седмици, дори месеци, преди мъжете да я попитат дали е на лекарства. Сега беше успяла да отврати Дани — Дони — само за една нощ.

Вече не беше толкова силна. Светът около нея изглеждаше необясним. По дяволите, не можеше да си спомни кога за последен път беше целунала мъж и беше почувствала нещо повече от желание.

„А самотата, беше я попитала доктор Блум. И нея ли харесваш?“

Мег се наведе настрана и щракна нощната лампа. Тя освети снимката, на която бяха двете със сестра й, правена преди много време и сложена в рамка.

Меган се зачуди какво прави сестра й точно сега; дали е будна в този късен час, дали се чувства самотна и уязвима. Но тя знаеше отговора.

Клеър имаше Алисън. И Сам. Сам.

На Меган й се искаше да може да забрави няколкото спомена, които имаше от бащата на сестра си. Но такава амнезия никога не я обхващаше. Вместо това тя си спомняше всичко, всяка подробност. И най-вече, спомняше си колко й се искаше Сам да е и неин баща, също. Когато беше млада и наивна, си мечтаеше: „Тримата можем да бъдем семейство.“

Красиви мечти на дете. Красиви, но все още болезнени след толкова години.

Сам беше баща на Клеър. Той беше влязъл в семейството им и беше променил всичко. Мег и Клеър нямаха нищо общо вече. Клеър живееше в къща, пълна със смях и любов. Сигурно се срещаше само с високопоставени лидери от обществото. За нея нямаше анонимен, неудовлетворяващ секс.

Меган затвори очи и се опита да си напомни сама на себе си, че точно това беше животът, който тя искаше. Беше имала и брак. Той приключи точно както се страхуваше — с неговото предателство и разбитото й сърце. Не искаше да преживее същото отново. Ако понякога прекарваше някой и друг час посред нощ, изгаряща от желание, което отминава бавно, това беше цената на независимостта.

Тя се пресегна през леглото и вдигна телефона. Имаше пет номера за бързо набиране: на офиса, на три ресторанта с храна за вкъщи, на най-добрата й приятелка, Елизабет Шор.

Тя натисна номер три.

— Какво има? — попита изтощен мъжки глас. — Джейми?

Меган погледна бързо към часовника до себе си. Проклятие. Беше почти полунощ; това правеше три сутринта в Ню Йорк.

— Съжалявам, Джак. Не забелязах колко е часът.

— За умна жена като теб, грешиш твърде често. Чакай малко.

На Меган й се искаше да беше затворила. Почувства се зле заради грешката си. Тя показаваше колко ограничен беше животът й.

— Добре ли си? — каза Елизабет разтревожена.

— Добре съм. Просто се обърках. Кажи на Джак, че съжалявам. Можем да поговорим и утре. Ще се обадя, преди да тръгна за работа.

— Хайде да приключваме.

Меган чу как Елизабет прошепна нещо на съпруга си. След минута тя каза:

— Нека да отгатна. Ти току-що си се върнала от „Атиняните“.

От това на Меган й стана още по-зле.

— Не, не и тази нощ.

— Добре ли си, Мег?

— Добре съм, наистина. Само загубих представа за времето. Работех… върху едни объркани показания. Утре ще поговорим.

— Аз и Джак заминаваме за Париж, не помниш ли?

— О, да. Приятно прекарване.

— Бих могла да го отложа…

— И да изпуснеш онова страхотно парти в „Риц“? Няма начин. Забавлявай се.

От другата страна на слушалката последва пауза, после Елизабет каза тихо:

— Обичам те, Мег.

Тя почувства как в очите й напират сълзи. Точно от тези думи се нуждаеше сега, нищо че идваха толкова отдалеч; те я караха да се чувства по-малко самотна, по-малко уязвима:

— И аз те обичам, пиле. Лека нощ.

— Лека нощ, Мег. Приятни сънища.

Тя затвори бавно телефона. Стаята изглеждаше тиха сега и прекалено тъмна. Тя придърпа завивките и затвори очи с пълното съзнание, че ще минат часове, преди да заспи.