Кристин Хана
Между сестри (26)

Глава 26

Меган седна в чакалнята и се опита да чете най-новия брой на списание „Пийпъл“. В този брой имаше „Най-добре и най-лошо облечените“. Тя можеше да се закълне, че разлика няма. Накрая хвърли списанието на евтината дървена маса до себе си. Стенният часовник отброи още една минута.

Тя се приближи до рецепцията отново.

— Измина повече от час. Сигурни ли сте, че всичко е наред със сестра ми?

Клеър…

— Остин, знам. Говорих с радиологията преди пет минути. Почти е готова.

Меган се въздържа и не каза, че е получила същия отговор преди петнайсет минути. Вместо това, тя въздъхна тежко и се върна на стола си. Остана само едно списание непрочетено — „Фийлд енд Стрийм“. Тя не му обърна внимание.

Най-после Клеър излезе.

Меган бавно се изправи. От дясната страна на главата на сестра й имаше малък обръснат участък.

— Как беше?

Клеър докосна оголената част, опипа мястото.

— Татуираха ме. Чувствам се като Дамиен — онова дете от „Знамението“.

Мег погледна малките черни точки по бледата обръсната кожа.

— Мога да ти направя такава прическа, че да не се вижда… ти знаеш.

— Плешивото петно? Ще бъде чудесно.

Те се гледаха една-две минути.

— Добре, тогава да си ходим — каза Меган накрая.

Минаха през болницата, после през паркинга.

На връщане към къщи Меган се чудеше какво да каже. Отсега нататък трябваше да внимава какво казва, да не изръси нещо не на място. За каквото и да било.

— Не болеше — каза Клеър.

— Наистина ли? Това е добре.

— Но е трудно да седиш, без да мърдаш.

— О, да, сигурно.

— Затворих очи и си представях, че лъчите са слънчеви; че ми помагат да оздравея. Също като онази статия, която ми даде.

Меган й беше дала куп литература за положителното мислене и визуализацията. Не подозираше до този момент, че Клеър ги е прочела.

— Радвам се, че са ти били от полза. Дамата от Фред Хътч сигурно ще ми изпрати още една кутия.

Клеър се облегна на седалката и погледна през прозореца.

От тази страна тя изглеждаше съвсем нормална. На Меган й се искаше да каже нещо важно; толкова неизказани неща имаше между тях.

Тя въздъхна и отби към подземния паркинг, после паркира на мястото си.

Качиха се по стъпалата, без да говорят. В апартамента Меган се обърна към Клеър. Взря се в плешивината и после попита:

— Искаш ли нещо за ядене?

— Не. — Клеър я докосна леко; пръстите й бяха леденостудени. — Благодаря, че дойде с мен днес; беше добре, че не бях сама там.

Погледите им се срещнаха. На Меган отново й се прииска да са по-близо.

— Мисля да си лягам. Не спах добре снощи.

Значи и двете са били будни снощи, гледали са в различни тавани в различни стаи. Меган сметна, че щеше да е добре да беше отишла в стаята на Клеър снощи, да седне на леглото й и да си поговорят за съществени неща.

— Нито пък аз.

Клеър кимна. Изчака една минута, после се обърна и се отправи към спалнята.

Меган наблюдаваше как вратата между тях бавно се затваря. После остана там, слушайки тихите стъпки на сестра си зад вратата. Чудеше се дали Клеър се движи бавно там вътре, дали очите й са пълни със страх. Или пък се взира в онова малко розово петно на главата си, наблюдавайки се в огледалото. Дали смелостта на Клеър не се пречупва в уединението на самостоятелната стая.

Мег се молеше да не е така, докато влизаше в третата спалня, пригодена да служи за офис. По-рано стъкленото бюро беше отрупано с папки и досиета, с показания. Сега то беше покрито с медицински книги, мемоари, статии и литература от клинични процеси. Всеки ден пристигаха колети от „Барнс & Ноубъл“ и от „Амазон“.

Меган седна зад бюрото си. В момента тя четеше книга как да се справим с рака. Книгата лежеше отворена на глава: „Не спирайте да говорите точно когато трябва да започнете“.

Тя прочете: „Това време на трагедия може да бъде и време на растеж и възможности. Не само за пациента, но и за семейството му. Това може да е време на сближаване между членовете на семейството“.

Меган затвори книгата и се пресегна към статия за потенциалните възможности на тамоксифена да смали тумора.

Тя отвори един жълт бележник и започна да си води записки. Работеше усилено, пишеше и пишеше. След няколко часа вдигна поглед и видя Клеър на вратата да се усмихва.

— Защо имам чувството, че се каниш да извършиш операцията лично?

— Аз вече знам повече за твоето състояние от първия идиот, който те прегледа.

Клеър влезе в стаята, като внимателно прескачаше празните кутии от „Амазон“ и разпръснатите списания. Погледна пълните бележници и празните химикали.

— Ето защо си най-добрият адвокат в града.

— Умея да търся информация. Започвам да разбирам състоянието ти. Направила съм нещо като резюме — сборен материал от всичко, което съм чела.

— Мисля, че е по-добре сама да си ги прочета, нали така?

— Някои неща са доста тежки за четене.

Клеър се пресегна към купчината папки от лявата страна на бюрото. По средата имаше светлокафява папка с изрязан надпис „Надежда“, изписан с червено мастило. Тя я вдигна.

— Недей — каза Меган, — тъкмо я започнах.

Клеър отвори папката. Тя беше празна. Клеър погледна сестра си.

— Това ще влезе вътре — каза Меган бързо и откъсна няколко страници от бележника си. — Тамоксифен.

— Лекарство?

— Трябва да има хора, които лекуват мозъчните тумори — каза Меган енергично. — Ще намеря всеки такъв проклет случай и ще го опиша тук. Ето за какво ми е папката.

Клеър се наведе и взе празен лист хартия. Тя написа името си на него, после сложи листа в папката и върна папката на мястото й.

Меган погледна сестра си с дълбоко уважение.

— Ти си голяма работа, нали знаеш това?

— Ние, момичетата Съливан, сме корави.

— Налагаше се.

Мег се усмихна. За първи път този ден тя усети, че може да диша свободно.

— Искаш ли да гледаме филм?

— Да, само да не е любовна история.

Меган понечи да се изправи. Звънецът на вратата звънна. Тя се намръщи:

— Кой може да е?

— Говориш, сякаш никой никога не ти идва на гости.

Меган се промуши покрай Клеър и тръгна към вратата.

Докато отвори, звънецът издрънча още осем пъти.

— Проклетият добър портиер… — промърмори тя и отвори вратата.

Джина, Шарлот и Карън стояха сгушени една до друга.

— Къде е нашето момиче? — извика Карън.

Клеър се показа и писъците започнаха отново. Карън и Шарлот се втурнаха напред, измърмориха едно „Здравей“ към Меган, после прегърнаха Клеър.

— Сам ни се обади — каза Джина, когато тя и Меган останаха сами в коридора. — Как е тя?

— Добре, предполагам. Облъчването мина нормално. Ще ходи всеки ден в продължение на четири седмици. — Като видя изплашения поглед на Джина, добави: — Тя не искаше да ви тревожи.

— Да, разбира се. Но не бива да е сама в такъв момент.

— Аз съм тук — отговори Меган като ужилена.

Джина й стисна ръката.

— Всички ще сме й необходими.

Меган кимна. После тя и Джина се спогледаха.

— Обаждай ми се по всяко време — каза Джина тихо.

— Благодаря.

След това Джина мина покрай Мег и отиде в хола; там каза на глас:

— Имаме спа в кофа, лепкави царевични топки, жизнерадостни филми и, разбира се, игри. Какво ще правим първо?

Меган гледаше приятелките си дошли заедно; говореха всички едновременно. Тя не отиде при тях и те не я извикаха.

Накрая тя отиде в кабинета си и затвори вратата. Както си седеше там и четеше най-новата литература за химиотерапията и кърваво мозъчната бариера, тя чу високия ясен смях на сестра си.

Вдигна телефона и се обади на Елизабет.

— Здрасти — каза тихо, когато приятелката й отговори.

— Какво има? — попита Елизабет. — Много тихо говориш.

— Клеър — беше всичко, което успя да каже, преди сълзите да потекат.

 

 

Джо се беше изтегнал на дивана с бира в ръка. Третата. Преди всичко се опитваше да не мисли.

Единственият шанс за спасение — оня, който се появи миналата седмица и блесна пред него като оазис край дълга магистрала в горещ ден — беше изчезнал. Трябваше да се сети, че е мираж.

Не можеше да започва отново. Не му стискаше. Беше мислил, беше се надявал, че с Меган ще е по-силен.

— Мег — произнесе той името й тихо и затвори очи. Помоли се за нея и за сестра й. Това беше всичко, което би могъл да направи сега. Мег.

Не можеше да я изтрие от съзнанието си. Продължаваше да мисли за нея, спомняше си, искаше я. Точно това го караше да посяга към бутилките с бира.

Не защото тя му липсваше. По дяволите, той дори не знаеше фамилията й. Не знаеше къде живее, нито какво прави през свободното си време.

Вълнуваше го идеята за нея. Заради онези няколко мига — неочаквани и сладки — той се осмели да стъпи на старите пътища. Беше си позволил да желае някого, да повярва в някакво бъдеще.

Отпи голяма глътка, но не му помогна.

Телефонът в кухнята звънна. Той бавно стана и тръгна натам. Сигурно беше Джина. Обажда се, за да разбере, че е добре. Нямаше представа какво ще й каже.

Но не беше Джина. Беше Хенри Ролоф и звучеше забързано.

— Джо? Може ли да се видим на чаша кафе? Да кажем след час?

— Всичко наред ли е?

— Какво ще кажеш за ресторант „Уайтуотър“. В три часа?

Джо се надяваше, че ще може да върви по права линия.

— Добре.

Той затвори телефона и тръгна към душа.

След един час беше облечен в новите си дрехи и вървеше по главната улица. Все още усещаше замаяност от изпитата бира, но това имаше и своята положителна страна. Вече можеше да понася начина, по който го гледаха, по който шушукаха зад гърба му.

Необходимо му беше усилие на волята да продължи да се усмихва, когато домакинята — жена, която той не познаваше, слава богу — му посочи мястото. Хенри вече беше там?

— Здравей, Джо. Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

— Не че съм много зает. Днес е събота. Гаражът е затворен — каза той.

Хенри поговори няколко минути за градината на Тина и ваканцията им в Сейнт Кроа миналата зима, но Джо знаеше, че всичко това предшества нещо друго. Усети, че се напряга, че се изправя.

Най-накрая той не издържа на напрежението.

— Какво има, Хенри? — попита той.

Хенри спря по средата на изречението и погледна нагоре:

— Искам да те помоля за услуга.

— Бих направил всичко за теб, Хенри. Знаеш това. От какво се нуждаеш?

Хенри се пресегна под масата и извади голям кафяв плик.

Джо знаеше какво е това. Облегна се назад, вдигна ръце, сякаш се отбраняваше.

— Само не това, Хенри — каза той. — Не мога да се върна към това.

— Искам само да погледнеш. Пациентът е… — Пейджърът на Хенри изпиука. — Една минута. — Хенри извади телефона си и набра номер.

Джо се взря в плика. Нечии медицински резултати. Запис на болка и страдание.

Не би могъл да се върне в този свят. Нямаше начин. Когато човек загуби увереността си, както бе случаят с Джо, нямаше връщане назад. Освен това, той нямаше право да практикува медицина вече. Лицензът му бе изтекъл.

Той се изправи.

— Съжалявам, Хенри — каза той и прекъсна телефонния му разговор. — Дните ми за консултация свършиха.

— Почакай — каза Хенри и вдигна ръка.

Джо се отдръпна от масата, после се обърна и излезе от ресторанта.

 

 

Въпреки че облъчването траеше само няколко минути на ден, то монополизираше живота на Клеър. До четвъртия ден тя беше изтощена и й се гадеше. Но страничните ефекти не бяха и наполовина толкова лоши, колкото телефонните разговори.

Всеки ден тя се обаждаше вкъщи точно по обяд. Али вдигаше още при първия звън и питаше дали всичко беше по-добре вече, после баща й вземаше телефона и задаваше същия въпрос по различен начин. Все по трудно и ставаше да се преструва.

Меган винаги стоеше до нея при тези разговори. Тя почти не ходеше на работа вече. Най-много по три часа на ден. Останалото време прекарваше приведена над книги и статии или в Интернет. Тя атакуваше публикациите за туморите както по-рано настървено преследваше бащите хаймани.

Клеър дълбоко ценеше това; тя прочиташе всичко, което Меган й предлагаше. Дори се съгласи да пие „КМТ“ — коктейл за мозъчен тумор — създаден от Меган в резултат на проучванията й. Съдържаше всякакви витамини и минерали.

Те ежедневно говореха за лечение, прогнози и опити. Не говореха само за бъдещето. Клеър не намираше сили да каже „Страхувам се“, а Меган никога не питаше.

Времето, когато Мег изцяло потъваше в работа, беше в два часа: тогава Клеър разговаряше с Боби.

Сега Клеър беше сама в хола. В кухнята пейджърът звънеше. Два часът. Както винаги, Меган го беше чула и си намери извинение да излезе. Клеър вдигна телефона и набра новия телефон на Боби. Той вдигна при първото позвъняване.

— Здрасти, мило — каза той. — Закъсня с две минути. — Гласът на Боби се лееше по студеното й, много студено, тяло и я стопляше.

Тя се облегна назад и потъна в пухените възглавнички на дивана.

— Разкажи ми как мина денят ти.

Беше открила, че й е по-лесно да слуша, отколкото да говори. Първо тя се смееше на историите му и измисляше красиви лъжи. Съзнанието й беше леко замъглено и изтощението беше почти непоносимо.

Чудеше се кога ще се усети, че тя прекарва разговорите в слушане или че гласът й почти винаги беше глух, когато казваше „Обичам те“.

— Срещнах Джордж Стрейт днес. Можеш ли да повярваш? Той предложи една песен, наречена „Тъмни селски кътчета“, и спомена, че ще бъдем добър тандем, заради гласа ми. Чух песента. Чудесна е. — Той запя.

Гърлото й се стегна. Трябваше да го спре, преди да избухне в сълзи.

— Наистина е чудесна. Топ десет със сигурност.

— Добре ли си, миличко?

— Добре съм. Всички тук сме добре. Аз и Мег прекарваме доста време заедно; ще се изненадаш. Али и Сам те поздравяват.

— Целуни ги от мен. Липсваш ми, Клеър.

— И ти ми липсваш. Но остават само още няколко седмици.

— Кент смята, че ще изберем всички песни до другата седмица. После отиваме в студиото. Мислиш ли, че можеш да дойдеш тогава? Обичам да пея, когато си до мен, да пея за теб.

— Може би — отвърна тя и се замисли каква ли лъжа ще каже, когато дойде времето. Беше твърде изтощена да решава това сега.

— Наслаждаваш ли се на всяка минута там?

— Доколкото мога да се наслаждавам на каквото и да било без теб, но, да.

Тя постъпваше правилно. Така беше.

— Добре, мили. Трябва да бягам. Мег ще ме води на обяд. После ще си правим маникюр в спа центъра „Джийн Джарез“.

— Мисля, че вчера си правихте маникюр?

Клеър трепна:

— Ух. Онова беше педикюр. Обичам те.

— И аз те обичам, Клеър. Всичко… наред ли е?

Тя отново усети пристъп на плач.

— Всичко е както трябва.

 

 

— Приготвих храна за пикник — каза Мег на следващата сутрин след поредната процедура.

— Не съм много гладна — отговори Клеър.

— Знам, но си помислих…

Клеър имаше желание да мисли за някого другиго. За съжаление, и това беше трудно.

— Права си. Денят е хубав.

Мег я поведе към колата. След минути бяха на магистралата. От лявата им страна езерото Юнион блестеше на слънчевата светлина. Те минаха покрай готическата тухлена сграда на Вашингтонския университет, после профучаха покрай въжения мост.

На езерото Вашингтон имаше много хора. Лодки се носеха нагоре-надолу и влачеха скиори след себе си.

На остров Мърсър Меган напусна магистралата и свърна по един тесен път с три ивици. Тя спря пред една красива, облицована със сиви дъски, къща.

— Това е къщата на партньорката ми. Тя каза, че сме добре дошли да прекараме следобеда тук.

— Учудвам се, че не те е уволнила при всичките отпуски, които си вземаш напоследък.

Меган помогна на Клеър да излезе от колата и да измине разстоянието от зелената ливада до сребристия дървен кей, който прорязваше синята вода.

— Помниш ли езерото Уайноби? — попита тя, водейки Клеър към края на дока, а после й помогна да седне, без да падне.

— Лятото, когато получих розов бански.

Меган остави кошницата за пикник на земята, после седна до сестра си. И двете люлееха крака над водата, която плискаше в колоните. До тях боядисана дървена лодка с надпис „Няма защита“ се клатушкаше ту на една, ту на друга страна и поскърцваше при всяко движение.

— Аз откраднах онези бикини — каза Меган. — От Фред Майер. Когато се прибрах вкъщи, бях толкова изплашена, че повърнах. Мама въобще не се впечатли; тя просто вдигна поглед от „Варайъти“ и каза: — Крадливите пръстчета ще вкарат момичето в беля.

Клеър се обърна към сестра си, изучавайки профила й.

— Аз те чаках да се върнеш, нали знаеш. Татко все повтаряше: — „Не се притеснявай, Клеър-Беър, тя ти е сестра, ще се върне“. И аз все чаках ли чаках. Какво се случи?

Меган въздъхна дълбоко, сякаш знаеше, че този разговор не може да бъде отлаган повече.

— Спомняш ли си, когато мама отиде на прослушване за „Старбейз 4“?

— Да.

— Тя така и не се върна. Бях свикнала с нейното изчезване за ден-два, но след петия ден започнах да се паникьосвам. Нямахме никакви пари. Бяхме гладни. После Социалните служби започнаха да душат наоколо. Изплаших се, че ще ни включат в системата. И така, извиках Сам.

— Това го знам, Мег.

Меган сякаш не я чу.

— Той обеща да вземе и двете ни.

— И удържа на обещанието си.

— Но той не беше мой баща. Опитах да се нагодя към живота в Хейдън, голям майтап. Замесих се с лоша компания и започнах да се издънвам. Някой психотерапевт би го нарекъл преиграване. Опит да привлека внимание. Всеки път, щом погледнех към теб и Сам и ви видех заедно… — Тя потръпна. — Мисля, че се почувствах излишна. Ти беше всичко, което имах, а тогава нямах и теб. Една нощ се върнах вкъщи пияна и Сам избухна. Каза ми, че няма извинение за поведението ми на по-голяма сестра като мен и ми каза или да се оправям, или да се махам от очите му.

— И ти си тръгна. Къде отиде?

— Размотавах се из Сиатъл и се самосъжалявах. Спях по входовете и в празни сгради; правех неща, с които не се гордея. И съвсем скоро ударих скалистото дъно. После, един ден, си спомних един мой учител, който беше проявил интерес към мен, мистър Еърхарт. Той ми помогна да достигна нужната висота, когато живеехме в Барстоу. Убеди ме, че точно образованието е начинът да се измъкна от бедния живот в каравана. Затова се стремях да получавам само шестици. Както и да е, аз му се обадих — слава богу, той още работеше в същото училище. Той направи така, че да завърша по-рано гимназия и да взема SAT изпитите, което и направих. С отлични резултати. Вашингтонският университет ми предложи пълна стипендия. Останалото го знаеш.

— Моята гениална сестра — каза Клеър. За първи път в гласа й имаше гордост, а не горчилка.

— Казах си, че най-хубавото нещо е, че ти повече не се нуждаеш от кака си. Но… знаех колко съм те наранила. Беше по-лесно да стоя настрана, мисля. Смятах, че никога няма да ми простиш. Не ти дадох и шанс да го направиш. — Най-накрая Мег я погледна. Тя й отговори с лека усмивка. — Ще кажа на психиатърката си, че не съм си давала парите напразно. Струваше ми десет хиляди долара да се осмеля да ти кажа това.

— Единствено неправилно нещо беше да стоиш настрана — каза Клеър нежно.

— Сега съм тук.

— Знам. — Клеър погледна бляскавата синя вода. — Не бих могла да се справя с всичко без теб.

— Това не е истина. Ти си най-смелият човек, когото познавам.

— Не съм чак толкова смела, повярвай ми.

Меган се наведе, за да отвори кошницата за пикник.

— Отдавна чакам най-подходящото време да ти го дам. — Тя взе една светлокафява папка и я подаде на Клеър. — Заповядай.

— Не сега, Мег. Аз съм уморена.

— Моля те.

Клеър взе папката, с въздишка. На нея пишеше „Надежда“. Тя погледна бързо Мег, но нищо не каза. Докато отваряше папката ръцете й трепереха.

Вътре имаше почти дузина лични данни за хора, имали злокачествен тумор глиобластома. На всеки един от тях са му давали по-малко от година живот — преди около седем години.

Клеър стисна очи, но все пак сълзите потекоха.

— Имах нужда от това днес.

— Така си и мислех.

Тя преглътна тежко, после се престраши да погледне сестра си.

— Толкова се страхувах! — Тя се почувства добре, след като си призна.

— Аз също — отговори Мег тихо. После се наведе и взе Клеър в прегръдките си.

За първи път от детството им насам тя беше в прегръдките на сестра си. Меган я галеше по косата, както правеше, когато тя беше малко дете.

Един кичур коса падна от ръцете на Меган.

Клеър се дръпна и видя куп от красивата си руса коса в ръцете на сестра си. Малки кичурчета се въртяха по водата без ред. Тя гледаше как косата й се носи по течението.

— Не исках да ти казвам, че тя пада. Всяка сутрин се събуждам върху покрита с косми възглавница.

— Май трябва да си вървим — каза Мег накрая.

— Уморена съм.

Меган помогна на Клеър да се изправи и те бавно се отправиха към колата. Клеър стъпваше тромаво и несигурно сега, затова се облегна на ръката на Меган.

През целия път на връщане Клеър гледаше през прозореца.

Вече в апартамента, Мег помогна на сестра си да се преоблече в пижамата и да се качи в леглото.

— Това е само коса — каза Клеър, когато се облегна на купчината възглавници.

Меган остави записките с надпис „Надежда“ на нощното шкафче.

— Тя ще израсне отново.

— Да — въздъхна Клеър и затвори очи.

Меган тръгна да излиза от стаята, но спря на прага.

Сестра й лежеше там; изглеждаше, сякаш едва диша, очите й бяха затворени. Кичури коса лежаха по възглавницата. Много бавно, все още със затворени очи, Клеър вдигна ръце и заопипва годежния си пръстен. По лицето й се стичаха сълзи и оставяха сиви петна по възглавницата.

И Меган знаеше какво трябва да направи.

Тя затвори вратата и се приближи до телефона. Всички номера за спешни случаи бяха в тефтерчето на Клеър до него. Включително и този на Боби.

Меган избра телефона на Боби и зачака нетърпеливо той да отговори.

 

 

През последните двайсет и четири часа Клеър беше загубила почти половината си коса. Кожата отдолу беше люспеста и зачервена. Тази сутрин, докато се готвеше за прегледа, тя прекара близо трийсет минути да си омотава копринен шал около главата.

— Стига си се занимавала с това — каза Меган, когато пристигнаха в Отделението по нуклеева медицина. — Изглеждаш чудесно.

— Приличам на циганка — врачка. И не знам защо ме накара да си сложа грим. Кожата ми е толкова червена — приличам на Марта Филипс.

— Коя е тази?

— В осми клас. Заспала под лампа солариум. Наричахме я Доматено лице седмици наред.

— Децата са толкова мили.

Клеър тръгна за процедурата и се върна в чакалнята след трийсет минути. Този път не си сложи шала.

— Хайде да отидем да пием някъде кафе — каза тя, когато Меган се изправи да я посрещне.

— Кафето те кара да повръщаш.

— Кое не ме кара. Както и да е, да вървим.

— Трябва да ходя до офиса днес. Имам да снемам показания.

— О! — Клеър последва Меган по коридора на болницата, като се опитваше да не изостава. Напоследък се чувстваше толкова уморена, че й беше трудно да не се влачи като баба. Практически тя заспа в колата.

На вратата на апартамента Меган поспря с ключ в ръка.

— Опитвам се да направя най-доброто за теб.

— Знам.

— Понякога се издънвам. Имам тази слабост да мисля, че знам всичко.

Клеър се усмихна:

— Очакваш да споря с теб ли?

— Просто искам да помниш това. Опитвам се да върша каквото трябва.

— Добре, Мег. Ще го помня. Сега да се хващаме за работа. Не искам да пропусна „Съдия Джуди“. Тя ми напомня за теб.

— Много умно. — Мег я погледна малко по-продължително и отвори вратата. — Чао.

— Това е най-дългото сбогуване в историята. Чао, Мег. Отивай на работа.

Меган кимна и тръгна.

Когато Клеър чу щракването на асансьора, тя влезе и затвори вратата зад себе си.

Вътре стереото беше пуснато. „Джобът на клоуна“ на Дуайт Йоакъм се лееше от тонколоните. Клеър зави зад ъгъла. И го видя. Боби.

Тя автоматично вдигна ръце към плешивата си глава.

Изтича до банята, вдигна капака на тоалетната и повърна. Той стоеше зад нея, държеше това, което беше останало от косата й, и й говореше, че всичко е наред.

— Тук съм, Клеър. Сега съм тук.

Тя затвори очи, като сдържаше сълзите на унижението. Той прокарваше нежно ръка по гърба й.

После тя отиде до мивката и се изми. Когато се обърна пак към него, се опита да се усмихне.

— Добре дошъл в моя кошмар.

Той се приближи и любовта в очите му я накара да поиска да заплаче.

— Нашият кошмар, Клеър.

Тя не знаеше какво да каже. Страхуваше се, че ако отвори уста, ще избухне в сълзи, а й се искаше да изглежда силна в очите му.

— Нямаше право да криеш това от мен.

— Не исках да провалям всичко. И мислех… че ще се оправя. Ти винаги си мечтал да пееш.

— Мечтаех да стана звезда, да. Харесвам пеенето, но обичам теб. Не мога да повярвам, че криеш такова нещо от мен. Ами ако…

Клеър прехапа устни.

— Съжалявам.

— Не си ми повярвала. Знаеш ли как се чувствам? — Гласът му беше напрегнат, не приличаше на неговия глас въобще.

— Просто се опитвах да те обичам.

— Чудя се дали знаеш какво е любов: „Аз съм в болница всеки ден, скъпи, боря се за живота си, но ти не се тревожи, пей си тъпите песнички“. За какъв ме мислиш?

— Съжалявам, Боби. Аз… — Тя го гледаше и клатеше глава.

Той я хвана, придърпа я към себе си и я стисна толкова здраво, че тя изохка.

— Обичам те, Клеър. Обичам те — каза той яростно. — Кога ще си го набиеш в главата?

Тя обви ръце около врата му, прилепи се до тялото му, сякаш щеше да падне без него.

— Мисля, че туморът пречи да разбирам някои неща. Но сега ти вярвам, Боби, вярвам ти.

 

 

След няколко часа, когато Меган се върна в апартамента, вътре не светеше. Тя пристъпи на пръсти в тъмнината.

Когато стигна до хола, една лампа цъкна. Клеър и Боби лежаха на дивана, телата им бяха преплетени. Той леко похъркваше.

— Чаках те — каза Клеър.

Меган хвърли куфарчето на един стол.

— Трябваше да му се обадя, Клеър.

— Откъде знаеше какво ще направи?

Меган погледна Боби.

— Той беше в звукозаписното студио, когато се обадих. Записваше песен, впрочем. Честно казано, не мислех, че ще дойде.

Клеър погледна спящия си съпруг, после — Меган. Сестрите си размениха погледи — в тях имаше тъжни спомени от детството.

— Да — каза тя тихо, — и аз не вярвах.

— Той не се поколеба и за минута, Клеър. И за секунда даже. Каза — цитирам: — „Майната й на песента. Утре съм там“.

— Това е вторият път, когато викаш мъж да дойде да ме спаси.

— Щастливка си, че си обичана.

Клеър погледна сериозно:

— Да — каза тя, като се усмихна. — Щастливка съм.