Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (75)

74.

— Дай ми пистолета — заповяда Джек и протегна ръка. — Моля те.

Жената явно беше крайно объркана. Без началник, който да и дава заповеди, тя беше нищо. Но въпреки това опасна.

— Знам кой си — каза Лени, като направи една крачка напред и насочи пистолета към него. — Ти си евреинът, мръсният чифутин, който спи с майката на Паул.

— Кой ти каза това?

— Хер фон Фройдигер, разбира се. Сигурно си го мислил за глупак, но той знаеше всичко.

— Вече няма значение. Фон Фройдигер е мъртъв. Но все още имаме време да спасим Паул. Трябва да ни пуснеш да спрем Розевич.

Лени поклати глава.

— Фрау фон Фройдигер може да върви — тя вече не струва нищо. Но не и евреинът. Той е виновен за всичко това и трябва да плати.

Щеше да бъде толкова лесно да й каже, че не е евреин или чифутин, а католик като нея. Но вече не беше така просто. Джек бе стигнал до кръстопът, откъдето пътищата се разделяха. Нямаше значение за какъв го мисли тази жена. Икономката беше само една вълна от огромния океан от омраза, който можеше да го залее. Ала Джек нямаше намерение да отрича, че е евреин пред нея.

— Тръгвай, Мария — каза той. — Намери баща си. Вземи чартърен полет до Мюнхен. Има време.

Мария поклати глава и го хвана за ръката.

— Той е мъртъв — обърна се тя към Лени. — Всичко свърши.

— Не. Някои трябва да плати — отговори икономката и вдигна пистолета.

Джек видя смътно какво последва. Усети някакво движение до себе си. Мария извади дясната си ръка от джоба на палтото, насочи пистолет и стреля. Един-единствен куршум, който влезе в челото на Лени и излезе, съпроводен от струя кръв от тила й. Икономката не успя дори да натисне спусъка.

Джек взе пистолета от Мария и я прегърна. Тя започна тихо да ридае, сетне промълви:

— Да тръгваме. Няма време за губене. Потеглиха и Джек попита:

— Откъде взе пистолета?

— От Паркър. След като го застреляха.

— Но как…

Едва тогава си спомни, че тя бе коленичила до Паркър. Сигурно бе измъкнала пистолета му, докато Джек разговаряше с Макбрайд.

— Но как мина през охраната на летището?

— Получих малка помощ — отговори Мария, отвори чантата си и извади една карта. — Нашият приятел Феликс настояваше да нося оръжие, когато е възможно. Дадоха ми този служебен пропуск за всички летища в Европа. Скрих го в Есен и го взех, когато тръгнахме оттам. На летището в Дъблин беше лесно. Тъкмо им бяха съобщили, че четирима английски разузнавачи са застреляни посред бял ден пред Тринити колидж. Аз бях последният човек, когото биха проверили.

Джек взе деветдесетте километра до летището за по-малко от час. Оставиха взетата под наем кола и хукнаха към летището.

— Трябва ни самолет. Реактивен — каза Мария.

Момичето от информационната служба дори не мигна. Веднага им показа един малък кабинет, на чиято врата пишеше: „Частни чартърни полети“.

Вътре седеше запазен петдесетгодишен мъж с малък корем. Имаше безпристрастния вид на човек, който прекарва повечето време във въздуха, отколкото на земята.

— Ирландия ли? — възкликна той, когато Мария му каза какво иска.

Мъжът говореше немски с източноевропейски акцент.

— Какво става? Тази вечер всички са тръгнали за Ирландия.

Човек, отговарящ на описанието на Розевич, бе излетял преди час за Корк с чартърен реактивен самолет.

— Имаше ли едно момченце с него?

— Да. Старецът каза, че е внукът му. Детето спомена, че иска да се върне при майка си. Всичките документи на възрастния мъж бяха в изправност. Какво можехме да направим?

— Аз съм майката на момчето. Онзи мъж е свекър ми. Съдебните власти смятат да дадат родителските права на мен, затова съпругът ми е накарал баща си да го изведе от Германия. Мария извади адвокатския иск на Хеслер и му го показа.

— Всъщност всичко това не ме интересува. Ако имате пари, ще ви закарам където искате.

— В Корк.

Пилотът кимна.

— Между другото, казвам се Замфиреску. Защо не седнете за малко? Трябва да попълня документите, преди да ми разрешат излитане.

Минутите им се сториха цяла вечност. Преди да излетят, пилотът дойде да провери дали са затегнали коланите си.

— Помолих един от операторите да се свърже с колегата Шнайдер. Той пилотира самолета с детето ви. Ще му кажат да се позабави. Може да ви провърви.

Щом излетяха, Замфиреску помоли Джек да отиде при него. Пилотът заговори на английски.

— Какво всъщност става? — попита той.

— Каквото ви казахме.

— Може да съм будала, но не чак толкова. Точно преди да излетим, се получи съобщение от полицията. Някакъв чевръст адвокат от Мюнхен казал на ченгетата, че един от клиентите му, известен индустриалец, е изчезнал. Човек на име фон Фройдигер. Чували ли сте за него?

Джек поклати глава.

— Въпросът е — продължи Замфиреску, — че онзи фон Фройдигер и една жена са били намерени мъртви в градчето Арнсторф. И за това ли не знаете нищо? Джек се размърда неспокойно. Подозираше ли ги пилотът? И какво щеше да поиска за мълчанието си.

— Не — отговори той. — Трябва ли?

— Е, тогава може би приятелката ви знае. Документите й са на името Фройдигер. Вероятно не сте забелязали. Бих го нарекъл страхотно съвпадение.

— Така е. Или мислите, че не е?

Настъпи мълчание. Контролните уреди проблясваха.

Замфиреску не откъсваше поглед от тях.

— Провървя ви — каза накрая той, — защото знам някои неща за онзи хер фон Фройдигер. Каква голяма клечка е и тъй нататък. Имам представа и за политическата му дейност. Всъщност тя е обществена тайна. Баща му е бил нацист, приятел на Хитлер. Готина личност. Прекарал няколко години в затвора в Ландсберг и излязъл оттам още по-богат. Синът му е свързан с крайно десните. Така че загубата не е голяма.

— Сигурно — тихо каза Джек.

— Дори за семейството му. Освен може би за баща му. Джек кимна.

— Аз съм румънец — продължи Замфиреску след кратко мълчание. — Дойдох в Германия преди четири години заедно с по-малкия си брат Ливиу. Той доведе и семейството си. Аз съм вдовец. Миналата година убиха Ливиу. Разхождал се една нощ из Мюнхен. Неколцина фашисти го наръгали с нож на улицата. Полицията още ги търси, но сигурно няма да ги намери. Пък и да ги открие…

Той сви рамене.

— Сега снаха ми и децата са принудени да живеят в общежитие за емигранти. Миналия месец банда фашисти се опитаха да го подпалят. Да вървят по дяволите. И фон Фройдигер също.

Румънецът погледна Джек.

— По-добре се върнете на мястото си — каза той. — Може да има буря. Времето е лошо.

Самолетът продължи да се носи в нощта. През прозорците се виждаше само мрак. Сякаш целият свят бе направен от него. Джек разказа на Мария за Замфиреску. Тя кимна, но не пророни дума. После се вторачи в Джек и прошепна:

— Толкова се притеснявам.

— Паул е жив. Сигурен съм, че баща ти няма да му стори зло.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ще направи дори нещо повече. Лудостта е дълбоко вкоренена в душата му.

— Сигурно не е така.

Мария въздъхна и изтри сълзите си.

— В концлагера в Кланец… такава е била специалността му — мъчения и екзекуция на деца.

Навлязоха в буреносни облаци. Джек не можеше да измисли как да я успокои. Ръката й беше отпусната и безжизнена.

Вратата на пилотската кабина се отвори. Движеха се на автопилот. На прага застана Замфиреску.

— Мислех, че ще искате да знаете — каза той. — Самолетът на Шнайдер току-що се е приземил в Корк. Ние имаме още четирийсет минути.