Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (2)

1.

Париж

Юли, 1979

 

Беше най-неприятното време от годината. Париж бе пълен с туристи. Кафенетата по булевард „Сен Жермен“ бяха претъпкани с недодялани американци и обикалящи света австралийци. Човек можеше да ги види навсякъде — позиращи за пред света, натрапвайки на минувачите заблудата, че са родени и израснали в Париж. Седяха в кафенетата с цигари „Житан“ в устата и обувки „Гучи“ на краката. Преструваха се на безразлични, но в същото време си припомняха забележителностите, които бяха видели. Париж беше техен за сезона и те можеха да го обикалят денонощно, да обитават светлината, сумрака му и дългата лятна самота.

Джек Гулд беше толкова простодушен, че никога не би забелязал това, ако не ги бе чул да говорят на английски. Не се заседяваше по кафенетата, за да го видят или за да наблюдава минувачите. Откровено казано, почти не забелязваше какво става около него. Пиеше кафето си, приковал очи в книгата на коленете си, първия том на „Историята на евреите във Вавилон“ от Нойзнер.

Двайсет и две годишен, Джек вече имаше характерен облик. Беше облечен с вълнено сако с кожени кръпки на лактите — съвсем неподходящо за топлото време, мръсна бяла риза и тъмнозелени, изтъркани отзад кадифени панталони. Когато имаше пари за тютюн, пушеше къса лула. Косата му беше разчорлена. Носеше очила с телени рамки, нескопосно скрепени с изолирбанд. Лесно беше да се изпусне фактът, че под всичко това той беше хубавец — досущ като издокараните в кожени якета контета, излегнали се на шезлонгите отвън.

Малкото кафене се намираше на „Рю Шабане“, на една пресечка от Националната библиотека. Джек ходеше там сутрин и следобед, за да си отдъхне от научната работа. Тъй като не можеше да си позволи свестен обяд, той обикновено си взимаше малко хляб, козе сирене и бутилка „Бадоа“ и хапваше в близкия парк „Жарден дьо Пале Ройал“. Сутрешните и следобедните му кафета — черни и силно подсладени — го зареждаха с необходимата енергия за разчитане на древните текстове.

Дисертацията, върху която работеше, „Предсказанията на звездата и скиптъра в Документа от Дамаск, ръкописите от Кумран и Антологиите“, го бе докарал в Париж против волята му. Работеше вече втора година върху доктората си по староеврейски науки в Тринити колидж в Дъблин и беше напълно доволен да чете там или в библиотеката „Честър Бийти“ в Болебридж. Джек ненавиждаше френската национална библиотека и нейната допотопна бюрокрация. Мразеше да говори френски — език, който не владееше добре, и ако трябваше да бъде откровен, не се чувстваше добре в този град, където толкова много други хора истински се забавляваха. Джек Гулд беше талантлив специалист по лингвистика. Той разбираше за какво става дума и в най-откъслечния документ на староеврейски език и възстановяваше фрагментите от ръкописите на арамейски език от първи век с такава лекота, с каквато някои хора попълват фишовете за тотото. Преподавателите го обожаваха. Никой не се съмняваше, че докторатът му ще бъде първият значим принос в тази област. Ала като човек Джек беше пълен неудачник и — макар да не го признаваше — девственик на двайсет и две години.

Той не забелязваше хората, които сядаха на неговата маса. Кафенето беше малко и обикновено претъпкано. И този път не вдигна глава от книгата, която четеше.

— Вие сте Джек Гулд, нали?

Срещу него седеше млада жена. Русокоса, с изумително лице и светлосиня фланелка. Усмихваше му се като на стар приятел, макар че той не я познаваше. А може би…

— Je mexcuse, mais…(Извинете, но …(фр.ез.) — Б.пр.)

— О, няма нужда. Ще се разберем и без да говорим на френски.

Ирландският акцент не беше силен, но бе достатъчен, за да се разбере откъде е жената. Джек прерови паметта си, за да си спомни къде я бе виждал.

— Съжалявам, мис…

— Вие не ме познавате, но аз ви знам по физиономия. Казвам се Кейтлин Нюалън. Второкурсничка съм в Тринити колидж. Изучавам семитски. Миналата година вие изнесохте лекция за Езекиил. Аз бях на последния ред. Вероятно не ме помните.

— Да, разбира се…

Той млъкна и поклати глава.

— Не. Съжалявам, не ви помня.

— Вие бяхте много зает. Не знаех, че сте в Париж.

В този миг се приближи сервитьорът. Кейтлин се обърна и с лекота заговори на френски без никакъв акцент.

— Un cafe creme, s’il vous plait.(Едно кафе със сметана, ако обичате (фр.ез.) — Б.пр.)

Тя погледна към почти празната чаша на Джек.

— Искате ли още едно?

Той поклати глава и погледна часовника си.

— Съжалявам. Трябва да… тръгвам. Чета в библиотеката.

Той стана и остави пари на масата. — Приятно ми беше да се запознаем. Надявам се, че Париж ви харесва.

На следващата сутрин, когато точно след единайсет Джек влезе в кафенето, младата жена го чакаше. На същата маса, сякаш не бе ставала оттам. Косата и беше прибрана назад. Беше облечена в дънково яке и друга фланелка. Този път розова. Джек се приближи до масата, а тя вдигна нещо и го размаха.

— Забравихте това вчера.

Книгата на Нойзнер, „лекото четиво“, с което той убиваше времето в кафенето.

— Благодаря — измънка Джек и протегна ръка към книгата, но тя не му я даде.

— Снощи я прегледах — рече Кейтлин. — Лято е и ние сме в Париж, а вие четете такава книга?

Той не отговори.

— Желаете ли кафе? — попита тя.

Джек поклати глава. Не си спомняше някога жена да му бе говорила по този начин. На влизане в кафенето забеляза, че тя е много красива. Хубостта обаче го безпокоеше. Тя не можеше да бъде разгадана като староеврейската поезия, нямаше спрежения, нито склонения и не можеше да се сведе до парадигми. Той се чувстваше заплашен от нея, както и от всички други неща, които бяха извън неговия контрол.

— Не ми казвайте, че започвате с алкохола преди обяд — каза Кейтлин.

— Аз… Не…

Джек се колебаеше, безсилен пред неизбежното.

— Ще изпия едно кафе.

Тя махна с ръка и сервитьорът веднага се появи. Джек бе смаян от увереността в обноските й и от самочувствието и. След като поръча, тя се обърна към него.

— Седнете, за Бога. И ми разкажете за себе си.

Така започна всичко.

Той беше трудно постижение. Тя му го каза после, когато за пръв път спаха заедно. Париж, разбира се, помогна. И най-сериозният учен не можеше да устои на чара му. Кейтлин го разведе навсякъде, преди всичко на места, неупоменати в туристическите справочници. Книгата на Нойзнер лежеше заключена в стаята й. На третия ден Джек престана да пита за нея. А в края на първата им седмица заедно съвсем я забрави. Кейтлин го завладя напълно.

Фактът, че беше влюбен, го осени изключително бавно. Това беше непознато за него чувство, от което не се бе интересувал преди. Също като красотата и то беше извън контрола му. Джек приличаше на човек, който се събужда постепенно след дълъг сън и чува отдалеч как гласът на любимата му шепне неговото име. Ала вече буден, той открива, че любимата му е била там през цялото време и загрижена го е наблюдавала.

Тя се превърна в негово зрение и слух, докато той отново се научи да използва собствените си сетива. Тя принадлежеше към неговия свят само отчасти и отказваше да говори за това. Отначало Джек правеше опити да я приобщи, но установи, че пренебрежението е по-болезнено, отколкото липсата на разговор по познати за него теми. И така, тя постепенно го въвлече в нейния свят.

Първата седмица го принуди да стане турист. Всяка сутрин след девет той отиваше в кафенето. Тя го чакаше с горещо кафе и кифлички. Закусваха и отиваха да разглеждат забележителностите на града — Нотр Дам, Триумфалната арка, Айфеловата кула, Лувъра. Джек беше като дете, внезапно разбрало, че светът не се състои само от четирите стени на стаята му.

Кейтлин съзнаваше, че най-важното е да го държи далеч от библиотеката. Лишен от ръкописите, той беше като празен лист хартия. Втората седмица престанаха да разглеждат Париж. Тя започна да го води в малки кафенета и барчета, където нямаше туристи. Дълго седяха и разговаряха. За пръв път Джек срещна човек, който искрено се интересуваше не от онова, което знаеше, а от него самия. Разказа и за онзи Джек Гулд, когото преподавателите не познаваха.

— Баща ми е евреин, а майка ми — католичка.

— А ти какъв си? Той сви рамене.

— Никакъв. Аз съм си аз. Каквото и да означава това.

Кейтлин говореше малко за себе си. Родителите и починали преди десет години, един след друг, за осем месеца — баща й от рак, а майка й от скръб. Погребани били в Лондон, в гробището Падингтън, близо до къщата, в която била израснала. Нямала живи близки роднини. Само няколко лели и чичовци, които не била виждала от години и с които нямала нищо общо. Джек уважи сдържаността й и не зададе повече въпроси.

Имала и други мъже в живота си — не го скри. Макар още да не бяха любовници, Джек изпита ревност, като чу, че е имало други преди него.

Една вечер отидоха да гледат „Лакомб Люсиен“ на Луи Мал в едно малко кино на булевард „Сен Жермен“. На Джек му беше трудно да следи диалога, но от време на време Кейтлин се навеждаше към него и му разказваше шепнешком какво става на екрана. Филмът описваше съдбата на един млад френски работник, станал сътрудник на нацистите по време на войната. Джек не гледаше. Близостта на Кейтлин му беше достатъчна.

Когато излязоха от киното, Кейтлин беше мълчалива. Това беше неприсъщо за нея и той се зачуди защо филмът й бе оказал такова въздействие.

— Какво има?

Тя не отговори. Дълго време мълча. Край тях минаваха хора, които оживено разговаряха, но Кейтлин не им обръщаше внимание. По едно време се облегна на стената.

— Нещо не е наред ли?

— Ела — рече тя.

Той не знаеше какво да направи и се приближи до нея. Никога не бе стоял толкова близо до жена. Тя протегна ръце към него и го притегли към себе си. Сетне го целуна. Лицето и беше мокро от сълзи. Джек усети соления им вкус. Същата нощ станаха любовници. Ала тя така и не му каза защо или за кого бе плакала, пък и той не я попита.

След няколко дни и двамата знаеха, че връщане назад няма. В началото на септември решиха да се оженят. Кратката церемония в ирландското посолство бе последвана от обяд в малък ресторант на левия бряг на Сена. Джек писа на родителите си, че се е оженил. Майка му отговори, че е много разстроена, задето не са били поканени на сватбата, но той й изпрати дълго писмо със снимка на Кейтлин и обясни колко е щастлив. Дори майка му не предполагаше, че е способен да изпита такова блаженство. Той и изпрати още една снимка — с новите си дрехи, които бяха купили заедно с Кейтлин. Никой

от старите му приятели не би го познал.

Всеки ден Джек работеше по малко в библиотеката, ала обсебеността с науката го бе напуснала завинаги. Свикна да очаква с нетърпение ранните следобеди, когато идваше време да затвори книгите и да излезе на слънчевата светлина. Кейтлин го чакаше в малкото кафене на „Рю Шабане“ на обичайната маса с две чаши кафе и пасти. Пиеха и разговаряха, после отиваха в апартамента си на „Маре“ и се любеха. Страстта не им изневери през цялото лято.

Около две седмици след сватбата намериха апартамента си в пълен безпорядък. Неканените гости се бяха съсредоточили върху кабинета на Джек и бяха преровили всичко. Странно, но нищо не липсваше, дори бижутата на Кейтлин, които стояха в една незаключена кутия в спалнята. Цяла вечер тя седя замислена, като на няколко пъти му се стори, че се готви да му каже нещо. Джек остана с убеждението, че Кейтлин знае кой е влизал в апартамента им.

На следващия ден, докато се разхождаха из парка, към тях се приближи един човек. Непознатият поздрави Кейтлин и я целуна по двете бузи, сякаш бяха стари приятели. Беше човек на средна възраст, добре облечен и интелигентен. Двамата с Кейтлин говориха бързо на френски около една минута. Джек долови само откъслечни думи:

— Malheureux… peut-etre dangereux… ce n’est pas termine… pas impossible de rentrer… nous avons pris nos renseignements…(За съжаление… Не e опасно… Не е свършило…

Невъзможно е да се върнем назад… Поехме задълженията си… (фр.) — Б.пр.)

Джек погледна съпругата си и видя, че е пребледняла. Тя не повиши тон, но той долови напрежението в гласа й.

— Je dois m’en aller(Трябва да си ходя (фр.) — Б.пр.) — каза накрая тя и улови Джек подръка.

Непознатият не го погледна нито веднъж.

— Кой беше този? — попита Джек, докато тихо се отдалечаваха.

— Никой. Един стар приятел. Виж какво, това няма значение. Забрави го.

За пръв път му се сопна. После му се извини. Срещнала онзи мъж преди години. Бил приятел на баща й и веднъж се опитал да се намеси в живота й, когато била девойка.

Същата нощ в леглото тя каза на Джек, че иска да се върнат в Дъблин.

— Но аз още не съм свършил работата си тук.

— Ще почака. Трябва да се прибера в Дъблин и да наваксам с моята работа, преди да е започнал семестърът. Ти можеш да поръчаш да ти изпратят микрофилми. Аз ще ги платя. Пък и…

Тя се поколеба и го хвана за ръката. — Има и още нещо. Ще имам бебе.