Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (70)

69.

Аристорф, Германия

Паул вече не си спомняше кога за последен път се бе чувствал щастлив, нито какво означаваше щастието. Беше твърде млад, за да мисли за самоубийство, дори и да съзнаваше, че такъв избор съществува. Но ако знаеше, би прегърнал тази идея от все сърце като затворник, бягащ към процеп в стената. Крепеше го само едно — надеждата, че когато на следващата сутрин се събуди, ще види майка си.

Отново започна да се подмокря в леглото. Всяка сутрин го биеха. Лени, жената, която се грижеше за него, му викаше бебе и търкаше лицето му с мокри чаршафи, а после го вкарваше под леденостудения душ. Отначало Паул плачеше, когато го биеха, но напоследък сълзите му пресъхнаха. На тяхно място се появяваше нещо друго, което не можеше да опише. Знаеше само, че това чувство е лошо и че започва да го обсебва.

В къщата нямаше играчки, нито други деца. Той си измисли един малък приятел на име Петер и нощем водеше дълги разговори с него. Но отсъствието на майка му беше непоносимо. Хранеше се в тържествена обстановка. Заповядаха му да не оставя нищо в чинията си. Дълго стоеше навън, дори когато валеше или беше студено. Според Лени това било, за да стане по-издръжлив. Паул ненавиждаше тази идея. Баща му каза, че така ще стане истински мъж. Но ако това действително означаваше да бъде мъж, Паул предпочиташе да остане дете. Черупката, в която бе започнал да се затваря в Есен и през която само майка му можеше да проникне, ставаше все по-дебела. Понякога си я представяше като тежка каменна плоча, която го изолираше от светлината и звуците и го предпазваше от ремъка и грубия, безмилостен глас на Лени.

Вратата на стаята му се отвори и на прага застана Лени. Винаги влизаше, без да чука, сякаш се опитваше да го хване, че прави или мисли нещо лошо. Един път го завари да разговаря с Петер и го наби, защото „мечтаел“. Мразеше я, когато влизаше без предупреждение.

— Стани, Паул. Веднага слез долу. Имаш посетител. Сърцето му трепна.

— Мама ли е?

Лени не отговори и той разбра, че ако повтори въпроса си, ще го ударят. Страхуваше се от нея повече от всеки друг, с изключение на баща си. И, разбира се, от Фюрера, чието сериозно лице го гледаше от фотографиите на всяка стена. Паул стана от леглото и се приближи до вратата с високо вдигната глава като малък войник.

Карл фон Фройдигер чакаше в библиотеката, където водеха Паул само за да го наказват. Момчето видя баща си и веднага помисли, че е дошъл да го накаже заради някакво отдавна забравено провинение.

— Здравей, Паул. Как си?

— Много добре, татко. А ти?

— Седни, Паул. Трябва да ти съобщя нещо неприятно.

— За мама ли?

Фон Фройдигер се поколеба и отговори:

— Майка ти е мъртва, Паул. Няма да я видиш вече. Разбираш ли какво ти казвам?

Гласът на Карл беше абсолютно безстрастен. Не се наведе да погали сина си или да го утеши. Момченцето го погледна, без да разбира.

— Може би ще дойде другата седмица — каза Паул. Карл поклати глава.

— Не, Паул. Майка ти е мъртва. Когато умрат, хората изчезват. Сега имаш само мен, Исус и Фюрера.

Нещо в гласа и в държанието на Карл, и думите и съпътстващите ги движения стигна до детето.

— Не — извика Паул. — Не те искам. Не искам Исус. Нито Фюрера. Искам мама. Карл стана и прекоси стаята.

— Лени, мисля, че е време Паул да потича навън. После се обърна и се вторачи в сина си.

— Не забравяй, Паул, че Исус непрекъснато те гледа и ми казва, когато сгрешиш. А Фюрерът ни наблюдава от небето, където е и майка ти. Сега трябва да тръгвам. Имам важна работа в Есен. Но скоро ще се върна.