Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (11)

10.

Вероятно познатото съприкосновение със смъртта или страхопочитанието, което изпитваше пред нея, го възпряха да изтича в полицията и да разкаже онова, което знаеше. Преди всичко нямаше представа как Денис е попаднал на информацията — за О’Мара и О’Мъркю. Нещо повече, щеше да се разбере, че самият Джек доскоро е работил за Розевич, който неясно защо го бе освободил.

А и скалистите пътеки в онази област действително бяха коварни, дори когато не валеше.

Мойра не беше в кабинета си. Джек смяташе да разнищи въпроса за разговора и с Бойлан, но след като научи за смъртта му, промени решението си.

Беше краят на септември и небето над града бе побеляло от облаци. Есенните посетители влизаха по двама в библиотеката и стояха с широко отворена уста пред старинните ръкописи, от които не разбираха нищо. Рибите плуваха в кръг в езерото. Джек седеше в стаята си и превеждаше откъс от Правилника на комуната на есеите. Работеше с фотокопие от оригинала на ръкописа от Кумран, даден му от Розевич. Невъзможно беше да се намерят подобни копия, защото международният екип, който работеше в Ерусалим, не даваше никаква информация. Джек вече съжаляваше за пререканието си с Розевич — той беше безценен източник на данни и материали. Вероятно щеше да му се предостави възможността да поправи грешката си. Но какво всъщност се бе случило?

В единайсет секретарката прекъсна заниманията му. Мойра Кенеди още не бе дошла на работа.

— Цяла сутрин й звъня, Джек, но никой не отговаря. Надявам се, че не се е случило нещо лошо.

— Вчера не спомена ли, че ще ходи някъде по работа?

Мери поклати глава.

— Тръгна и каза, че ще се видим утре.

— Не изглеждаше ли болна?

— Не. Беше в добро настроение. Смяташе да ходи на театър с приятели.

— Знаеш ли с кого?

Мери прехапа устни.

— Мисля, че с някои от спонсорите.

— Може би със семейство Фалон. Те са големи почитатели на театъра.

— Мисля, че с тях.

— Обади се на Мег Фалон и я попитай дали Мойра е била с тях.

Мери се върна след по-малко от минута и поклати глава.

— Чакали я, докато завесата се вдигнала, но тя не се появила. Мисис Фалон каза, че звънели по телефона и през антракта, но никой не отговорил.

— По-добре да отида у тях. Може да се е разболяла.

— Чакай, Джек, ще ти дам ключ от дома и. Тя го държи тук, защото се страхува да не се заключи отвън някой път.

Мойра живееше в Донибрук, в една от високите къщи от лявата страна на „Морхамптън Роуд“. Джек паркира до широкия тротоар. Във въздуха се носеше мирис на дъжд.

Никога не бе идвал у Мойра. Тя беше стара мома, която ревностно пазеше личния си живот в тайна. Джек знаеше, че къщата е построена от родителите й, а самата Мойра е внесла малко промени.

Отпред имаше избуяла градина — истинска джунгла от плевели, неподстригана трева и занемарени храсти. Външната врата се нуждаеше от боядисване. Той натисна звънеца и зачака. Никой не излезе. Позвъни още три пъти, сетне се опита да надникне през прозореца на приземния етаж, но стъклото беше много мръсно. Сигурно не бе мито от години. Джек чуваше уличното движение, но то му се струваше странно далечно, сякаш пътят не минаваше покрай къщата. Съседните домове също бяха смълчани.

С вълнението, присъщо на човек, който влиза в чужда къща без разрешение, Джек пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Отвори нервно вратата, като се опитваше да не вдига шум и същевременно да не прилича на крадец. Ако Мойра лежеше болна вътре, не искаше да я стряска.

Коридорът беше учудващо тъмен, дори за мрачен ден като този. През ветрилообразния свод на прозореца се процеждаше съвсем малко светлина. Джек намери ключа за осветлението. Някъде над главата му светна четирийсетватова крушка.

Намираше се в много тесен коридор. От двете страни се извисяваха лавици с книги. Мойра бе споменала веднъж, че родителите й имали книжарница. Наследила книгите заедно с къщата и те я затрупвали, но нямала сили да се раздели с тях.

Тишина. Къщата изглеждаше недокосвана, откакто родителите й бяха починали. Никой не бе премествал книгите, нито ги бе чистил от праха. Навсякъде висяха паяжини. Джек усети, че инстинктивно върви в средата на коридора — колкото е възможно по-далеч от дългите тъмни редици и натрупалата се мръсотия. Всичко беше просмукано с миризма на готвено, влага и стари книги. Ако ключът не бе станал на ключалката, Джек би си помислил, че е влязъл в друга къща. Познаваше Мойра от години, макар и не много добре, но и през ум не му бе минавало, че тя може да живее в такова мрачно и мръсно място.

— Мойра — извика той със смешно приглушен глас. — Аз съм, Джек Гулд. Чуваш ли ме?

Отговор не последва. Джек извика пак, този път по-силно, но думите му бяха погълнати от застоялия въздух и заглушени от планините хартия. Джек застана в очакване, като се почувства пълен глупак и същевременно се уплаши. Къщата не беше приветлива. Надяваше се, че Мойра не е там. Влязъл бе в светилището й и бе видял малката й тайна — мръсотията. Притеснението й би направило взаимоотношенията им почти невъзможни. Отнякъде се разнасяше лека миризма на газ.

Джек надникна във всички стаи на долния етаж. Нямаше ни следа от Мойра. Зачуди се как живее тук с дългите си крака и добре поддържана коса. Тъмни мръсни стаи с купища книги, списания, мебели от 40-те или 50-те, канапета, натъпкани с конски косми, кресла, тапицирани с изтъркана кожа, разклатени маси, отрупани с дреболии, събирани десетки години, спуснати пердета и мрак. Във всеки ъгъл се таяха паяци, имаше следи от мишки. На стените и таваните се виждаха петна от влага. Прашни паяжини. Сенчести ъгли.

Кухнята беше в пълен безпорядък. Мивката и сушилнята бяха отрупани с мръсни съдове. В капана в ъгъла още имаше мишка. Съдържанието на бюфета беше изсипано на масата и оставено там. Календарът на стената беше от 1967. Мирисът на газ идваше от готварската печка, която беше още по-стара.

Беше почти невъзможно да се мине по стълбите. И те бяха засипани с книги и със стари броеве на „Нешънъл Джиографик“. Докато се качваше, Джек усети колко е студено в къщата. На първия етаж имаше баня. На лавиците стояха бурканчета с крем, а в порцелановата чаша — съвсем нова четка за зъби. Но самото помещение беше старо и мръсно.

На следващия етаж имаше три стаи. Мойра не беше в нито една от тях. Джек видя неясното отражение на лицето си в прашните огледала. Едно от леглата не беше оправено. Белите чаршафи бяха намачкани. Въздухът миришеше на застоял парфюм. Джек дръпна пердетата и бледата слънчева светлина озари стаята. Вътре беше учудващо студено. На една от стените имаше лавици с книги. Тапетите бяха избелели и скъсани. Почувства се неловко, изпълнен с необясним страх.

Нещо го накара да се върне в банята. Кранчето капеше монотонно и оставяше ръждива следа във ваната. Джек дръпна завесата на душа. Всичко беше ръждясало и разкъртено. От дупките струеше вода. Плочките бяха мръсни и напукани. Някои от петната приличаха на кръв.

Прилоша му. Сякаш цялата къща беше пълна с паразити. Пикочният му мехур изведнъж се поду. Заболя го. Джек вдигна седалката на тоалетната и започна да уринира.

Главата му се замая от някакъв мирис във въздуха. Освен парфюма, кремовете и маслата в банята се прокрадваше и друга миризма — противна и обезпокоителна. Джек се подпря на ръба на ваната. До запушалката имаше някакъв предмет. Наведе се и го взе. Малък зъб, окървавен на корена. Джек го пусна и той приглушено изтрака.

Мойра не беше в къщата. Трябваше да се върне в библиотеката и да се обади по телефона. Джек вдигна ципа на панталона си и дръпна водата. Нищо. Притесни се, че ще остави следи от присъствието си в тоалетната чиния. Протегна ръка и дръпна силно веригата.

Този път от казанчето започна да се процежда вода, която не искаше да отива в канализацията, сякаш нещо препречваше пътя й. Джек се зачуди за пореден път как е възможно Мойра да живее така.

Изведнъж водата започна да променя цвета си. Жълтото придоби розов оттенък, сетне бавно потъмня. Чу се клокочене и нещо излезе от канала. Джек гледаше изумен. Дълъг кичур човешка коса, по който висеше нещо като кожа.