Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (20)

19.

По-късно, когато излязоха на студената слънчева светлина, Джек си помисли, че трепетът, който почувства, когато разбра какво представлява ръкописът, е неестествен и недостоен за един учен. Но какво от това, по дяволите? Колко пъти през живота си можеш да попаднеш на такова нещо? Много добре съзнаваше това и докато оставяше ръкописа, изпита страх. Още не знаеше защо.

— Не може да е автентичен — заяви той.

Това му се струваше единственият откровен отговор. В противен случай Джек виждаше пред себе си стръмен склон, водещ към суеверието и безумието, към страната на невероятното.

— Не може да е автентичен, Йосиф. Сигурно е фалшификат.

Руснакът бавно поклати глава.

— Не, приятелю, не е. Иска ти се да бъде така, но аз те уверявам, че грешиш. Мислиш ли, че бих ти дал подобно нещо, без да го прочета и изследвам? Месеци наред се занимавах с това писмо, зарязах всичко друго. Това не е първият ръкопис, на който попадам. Намерих го в купчина документи, които приличаха на счетоводни книги на синагога. Кой би оставил умело изработен фалшификат там, където ще потъне в забрава? После вероятно е бил преместен в архивите на СС. Много разумно. Или тук, залостен в подземията на библиотека „Ленин“, където не се допуска никой. В Кумран има още неизследвани пещери. Има неразкрити гробове на есеи. Убеден съм, че знаеш множество чудесни места, където някой би скрил фалшификата си.

Джек не отговори. Доводите на Йосиф бяха убедителни. Защо наистина е нужно да положиш такива големи усилия, за да създадеш подобен документ и после да го потулиш някъде, където едва ли ще бъде намерен?

— Чел съм го толкова много пъти — продължи Йосиф, — че го знам наизуст. Откъснах една съвсем малка част и определих възрастта й по въглеродния метод. Изследвах влакната, подложих мастилото на спектографски анализ. Не съм стоял със скръстени ръце, Джек. Ръкописът е автентичен. Освен това има многобройни пасажи, които съответстват точно на изразите, употребени в ръкописите от Мъртво море. Речникът е един и същ. Авторът използва думите „Знание“, „Преданост“, „Славата на Светците“, „Господарите на Злото“, „Вечният избор“, „Вечните тайни“ и „Великите чудеса“. Често споменава „Лъжите“ и „Слугите на Мрака“. Неколкократно пише „Обичай Бог“ и „Обичай ближния си“. Сам ще се увериш, когато прочетеш всичко. Знаеш, че това са често срещани фрази в ръкописите от Кумран. А първите ръкописи от Мъртво море са намерени едва през 1947. Твърде късно, за да станат достояние на някой фалшификатор.

Джек започваше да осъзнава истината. Тръпката се превръщаше в треперене.

— Не мога да го прочета сега — каза той. — Много ще ми се събере. Какво още пише?

— Разказва за живота си. Роден е в Галилея, син е на равин. Семейството му са родственици на влиятелни свещеници в Ерусалим. Предопределено му е и той да стане равин, но предпочита да се присъедини към сектата на Новия договор. След време става техен водач заедно с брат си Яков. Не мога да ти опиша самото писмо. Трябва да го прочетеш. То представлява молба за помирение. Йосиф Кайяфа е представител на управата в Ерусалим и на правоверните свещеници, които приели да бъдат управлявани от Рим. Но Исус и неговите последователи се противопоставили на този компромис. Той разяснява на Кайяфа позицията си. Нещо като днешните еврейски фундаменталисти. Според Исус във всичко трябва да се спазва Закона на Мойсей. Онези, които го нарушат и осквернят Божия храм, трябва да бъдат изгонени от Израел или съсечени с меч. Това е призив към оръжие. Ако свещениците и есеите се обединели, дори римляните нямало да могат да ги победят.

Джек мълчаливо слушаше. Вярваше в научните способности на Йосиф и ако действително беше автентично, писмото щеше да потвърди теориите на множество историци и да даде отговор на необяснимото в евангелията. Как иначе, без употребата на оръжие, благият мекушав Исус и шепата негови последователи са влезли в Храма, изгонили лихварите, стояли там няколко дни и после излезли невъоръжени? Храмът бил огромен, имал двайсет хиляди служители, охраняван бил от собствена стража и близкия римски гарнизон в Ерусалим, състоящ се от пет-шестстотин воини. Защо Исус споменава един от зилотите, Симеон, като близък свой последовател? Защо им заповядал да продадат дрехите си и да купят мечове и заявил, че е дошъл, за да донесе не мир, а меч? Защо Петър и останалите ученици са се събрали в Гетсиманската градина въоръжени? И най-вече защо Исус бил наказан със смърт? Явно не заради богохулство, а заради размирици срещу имперската власт на Рим.

— Публикуват ли го, ще има големи неприятности — отбеляза Джек.

— Това се подразбира, приятелю. Тъкмо затова те доведох тук.

— Не разбирам.

— Джек, това писмо не бива да попада в неподходящи ръце. Екипът, изследващ ръкописите от Мъртво море, е съставен предимно от свещеници и миряни католици. Редица други институции се ръководят от християнската църква и служителите им са вярващи — някои католици, други протестанти. Ако прочетат писмото, тези хора ще го унищожат и ще кажат, че никога не е съществувало. Сигурен съм.

— Да, разбирам те. Искаш да се погрижа писмото да попадне в добри ръце. Но в такъв случай, защо не го държиш тук?

— Мислих и за това, но се страхувам да го направя.

— Защо?

За пръв път думата „страх“ бе произнесена на глас.

— Ти не разбираш, Джек. Не живееш в днешна Русия и не виждаш какво става. Властта на църквата нараства с всеки изминат ден. А наред с нея и властта на антисемитите. Те са неофашисти, Джек. „Памет“ и други такива организации имат многобройна членска маса и народът ги поддържа. Те обвиняват евреите за всичко лошо. Също като едно време в Германия или в Арабските страни. Същите лъжи за еврейския заговор. Нали знаеш, че „Протоколите на Старейшините от Сион“ са публикувани за пръв път в Русия? Написани са във Франция, но се появиха на бял свят в Санкт Петербург, в един антисемитски вестник на име „Знаме“. Тук хората вярват в тези неща — в конспирацията между евреи и масони. Само си представи какво ще стане, ако писмото бъде публикувано и стане известно, че е намерено в Русия от евреин. И че германците са го взели от еврейска библиотека. Знаеш ли какво ще кажат онези патриоти от „Памет“? Че евреите мразят Исус Христос и не само са доволни, че са го убили, но и сега сквернят името му, като го превръщат в един от тях.

— Но, Йосиф, това е неизбежно, където и да се публикува писмото.

— Така е. Но не трябва да бъде в Русия. Нито в Израел. Може би в Америка. Или в Ирландия. Твоята библиотека „Честър Бийти“ е много известна и богата. Ирландците не мразят толкова евреите.

Джек поклати глава.

— Знаеш ли колко е силна все още католическата църква в Ирландия, Йосиф? Ще затворят библиотеката. Или ще я подпалят.

— Трябва да помислим за всичко това. Но искам да вземеш ръкописа сега. Затова те доведох тук. Той трябва да бъде изнесен от Русия колкото може по-скоро. Струва ми се, че някой знае за съществуването му. Мисля, че го търсят. Вълнението на Йосиф видимо нарастваше.

— Но как е възможно? Мислех, че ти си единственият човек, който знае за него. Йосиф прехапа устни. Чертите на лицето му се изостриха от напрежение.

— Направих голяма глупост, Джек. Когато намерих ръкописа и разбрах какво представлява, много ми се искаше да кажа на някого, не можех да се сдържам. Сетих се за теб и за другите колеги на Запад, но всички бяхте далече. Знаех, че трябва да мълча. Волнухин не е специалист по семитските въпроси, нямаше да разбере. Затова казах на Григоревич. Ти не си чувал за него, той е декан на моя факултет в университета, специалист по арабистика. Но знае и иврит, и арамейски. Още не бях прочел всичко, но съзнавах, че в ръцете си държа биографията на Христос. Споделих с Григоревич. Той е атеист, предан комунист, за него няма значение дали Исус е бил син на Бога, или на еврейски равин. Той се съгласи да не казва на никого. Много настоявах и той обеща да бъде ням като килия на „Лубянка“ — звук няма да излезе от него. Но вече съжалявам, Джек. Сигурен съм, че Григоревич е казал на някого. От няколко седмици виждам непознати да се въртят около апартамента ми, на улицата и понякога в сладкарницата, където водя Сима да яде сладолед. Следят ме, докато идвам тук. Аз съм много предпазлив — нали съм евреин, роден и израснал в Русия. Имам усет към тези неща. Наблюдават ме, Джек. Не могат да влязат тук, видя как е заключено. Казах на Волнухин да не пуска никого. Пък и те знаят, че няма да намерят ръкописа за един час, нито дори за един ден. Но съм сигурен, че ще намерят начин да се докопат до него. Григоревич е много влиятелен човек, способен е да ме уволни. Ето защо те накарах да дойдеш тук. Трябва да вземеш писмото, Джек, и да го изнесеш от Русия, преди да е станало твърде късно. Намираха се в тихо помещение с дебели стени, съхранили спомена за дълго пазени тайни. Усещаше се хлад не само от идващата зима, но и от нещо друго — настъпващия мрак, когато мимолетната свобода можеше да се пропука и да отстъпи пред внезапен панически страх. Джек не си даваше сметка къде е. Той беше като птица, изминала дълго разстояние за твърде кратко време. Крилете му бяха уморени. От слънчевата светлина бе навлязъл в дъжда, после бе дошъл в страна, където започваше да пада първият сняг. Ала сезоните бяха само повод за метафора, а Джек се интересуваше от нещо друго.

— Кои са те, Йосиф? Онези, които те следят? Знаеш ли? Йосиф поклати глава.

Джек погледна измачкания крехък пергамент, изписан с красив почерк.

Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме принудят да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник.

Защо този откъс му се струваше толкова познат?

— Да вървим, Йосиф. Да излезем оттук. Нуждая се от топлина и чашка силен алкохол.

Йосиф угаси лампите една по една. Те приличаха на илюминатори на потъващ кораб. Навън по всичко личеше, че зимата настъпва.