Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (24)

23.

Трудов лагер 296/14

Нижная Тавда

Тюменска област

Източен Сибир

Помещението беше дълго, студено и с висок таван. От двете страни имаше по двайсет легла, наредени с военна педантичност. Приличаше на болница или на казарма, но не беше такова. На стените имаше продълговати прозорци с дебели матови стъкла. Отваряха тежките им капаци само в кратките часове на деня и ги затваряха, когато се стъмнеше. Сега се смрачаваше. Всеки момент щеше да влезе Сивата сестра с дългия прът с кука на единия край, за да затвори капаците за нощта. Очакваха появата й, защото стаята щеше да се затопли и можеха да заспят. А колко много обичаха да спят. Това беше единственото време…

Сивата сестра не говореше английски, защото беше тъпа, но те й прощаваха това, когато затваряше капаците. Денем имаше три сестри — Сивата, Черната и Бялата Наричаха ги така заради униформите. Никой не си спомняше кой бе измислил тези имена. Всъщност през годините се бяха сменили много сестри. Сивата сестра беше десетата или единайсетата с това име. Черната — четиринайсетата, а Бялата — дванайсетата. Никой не помнеше точния им брой. Лицата се бяха замъглили в паметта им. А шумът от затварянето и отварянето на капаците нощем и сутрин се бе превърнал в един неясен звук.

Ето я Сивата сестра със сивата униформа и неизменната смешна шапчица. Измисляха различни игри, като се опитваха да отгатнат как е истинското й име. Но в края на краищата тя си оставаше Сивата сестра. Винаги беше една и съща смяна — от два до десет — и ползваше двуседмичен отпуск всяка година. Денят им започваше с Бялата сестра, която отваряше капаците в шест сутринта. Черната сестра виждаха само нощем. Тя седеше на бюрото в ъгъла и четеше на светлината на малка лампа. Беше там, когато отведоха Сиймор. И Бауърс. И Стивънсън. Бяха останали само двайсет и девет, но на празните легла не довеждаха никой.

Винаги говореха за миналото. За съпругите или любимите си, за децата и за старите си приятели. Често разговаряха за войната. Приличаха на всички останали ветерани, които споделят спомени. Но не съвсем. Тези никога не се бяха прибирали у дома — нито след победа, нито след поражение. Почти петдесет години.

Всъщност не знаеха кой е спечелил войната. Видяха ужасния филм във Фридрихщайн, после процесите срещу военнопрестъпниците. Ала след това бяха дошли руснаците и те мислеха, че Сталин е заел мястото на Хитлер и Британия и Русия са повели война. Но никоя война не би могла да продължи толкова дълго. Почти петдесет години.

Беше изумително колко много неща не знаят. Не бяха чували за ядрените оръжия, за Джек Кенеди, за снимките от луната, за Бийтълс, за СПИН, за компактдисковете, за Елвис Пресли, за Чарлс и Даяна, за… Списъкът от нещата, които не знаеха, беше дълъг петдесет години. Помнеха пароли, кодови имена и жаргона на разузнавачите от една забравена война. И старомодни песни, които вече никой не пееше.

Тракна и последният капак. Сега помещението се осветяваше от мъждукащата крушка на тавана. Вечерята щеше да бъде след час. После една игра на крибидж или покер. След това — отново в леглата и дългата нощ. Доналдсън запя от ъгъла. Често пееше по това време. Една от старомодните песни.

„Ще се срещнем отново, но не знам кога. Само знам, че ще се срещнем в някой слънчев ден.“

Гласът му потрепери, сетне заглъхна. Луис подхвана мелодията. Присъедини се и Диксън:

„Поздрави приятелите ми. Кажи им, че няма да се бавя…“