Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (44)

43.

Любиха се. После дълго и мълчаливо лежаха. От време на време до тях достигаше приглушеният шум на уличното движение. В стаята имаше часовник, който тихо тиктакаше, а в банята бавно капеше вода. Джек слушаше дишането на Мария и виждаше лекото повдигане на гърдите й. Телата им бяха долепени. Държаха се за ръце. Още я желаеше. Фактът, че я бе притежавал, не уталожи страстта му. След дълго мълчание Мария попита:

— Струваше ли си чакането?

— Вече се бях отказал. Мислех, че няма да те видя отново.

— А аз чаках. Бях сигурна, че ако се срещнем пак, ще станем любовници.

— А за теб струваше ли си?

Тя го погледна. Очите й бяха сериозни. Сякаш свиреше.

— Не, ако беше само това — секс в хотелска стая. Чаках нещо много повече. Всичко. Да живея с теб.

Мария седна на ръба на леглото и се вгледа в отражението си в огледалото насреща. Бяха толкова близо, но и най-дребното нещо можеше отново да развали всичко. Този път завинаги.

— Добре — рече Джек. — Ще живеем заедно. Ще се разведеш и ще се оженим.

— Де да беше толкова лесно. Карл е католик. Няма да ми даде развод.

— Това е негов проблем. Ще получиш официален развод?

Тя поклати глава.

— Не е така просто, Джек. И аз съм вярваща. Редовно ходя на църква. Пък и трябва да мисля за Паул. Той е всичко за мен. Дори повече от теб. Не мога да напусна Карл ей така. Особено ако ще живея в грях.

— А какво беше това сега? Мария сви рамене.

— Това е различно. Само веднъж. Утре се връщам в Германия. Друго ще е, ако го правя редовно — да живеем с теб като съпрузи.

— Но ти каза, че искаш именно това.

— Знам — промълви съвсем тихо тя.

— Обичаш ли го? Това ли всъщност се опитваш да ми кажеш?

— Не. Нима не разбираш? Не обичам Карл. Обичам теб, но това няма значение.

— Как така?

— Разказаха ли ти за баща ми и за Източния кръст?

— Да, малко. Но това не влияе на чувствата ми към теб. Ти не си като баща си.

— Споменаха ли защо отидох при тях?

— Не, само предположих…

— Винаги съм знаела за Източния кръст. Баща ми ми разказа за Лигата още когато бях дете. Така, както някои бащи казват на дъщерите си, че са масони или членове на други тайни организации. Но не трябваше да говорим за това пред другите. Беше нещо лично, полско. Нямаха клон в Ирландия. Сестра ми и аз не бяхме допускани на съвещанията им. После, когато за пръв път отидох в Рим, се сближих с един човек от английското разузнаване. Разбира се, отначало не знаех, че е такъв. Запознахме се уж случайно. Сприятелихме се. Не знам как стана дума за Източния кръст. Сигурна съм, че той умишлено подхвърли нещо. Разказа ми какво правели през войната. Отначало не повярвах, но той предложи да ме свърже с човек, който знаел повече и можел да ми даде доказателства. Накрая ме убедиха, но аз отказах да работя за тях. Искаха информация за баща ми и за дейността му в Лигата. Бил един от главните и финансисти. Но аз не вярвах, че баща ми може да е замесен в нещо толкова лошо. Сетне се омъжих за Карл. За пръв път Джек долови в гласа й нещо повече от тъга. В него звучеше истинско нещастие, дори отчаяние.

— Да ти разкажа ли що за човек е Карл?

— Вече ми каза, че е богат и влиятелен.

— Това не е моят съпруг, а хер Карл фон Фройдигер. Такъв е в управителния съвет, на приемите, на търговските изложения и когато се среща с министрите от кабинета. Но аз живея с друг човек. Не мисли, че се държи лошо с мен. Никога не би ме ударил или обидил, нито би спрял издръжката ми. Прекалено голям еснаф е. Карл е сноб и безрезервно вярва в своята класа. Тя е нещо мистично за него. Поведението му е формирано от това. Мъжете от нисшите класи бият жените си, средната класа се държат като зверове с тях, но неговата класа знае как да се отнася към дамите. Една бита съпруга няма да изглежда добре на приема. Наплашената жена ще се държи непохватно на вечерята или на бала. Това е немислимо. Благоприличието трябва да се спазва на всяка цена. Ето защо той не ме бие и не вдига скандали. Карл е студен. Нямаш представа колко е леден! Плаши ме. Никога не ме е обичал. Знаех го от самото начало, но се надявах, че може да се промени. Опитах се да го обикна. Карл беше мил и внимателен и аз мислех, че ако се старая, може да превърна учтивостта му в любов. Дълбоко грешах. Той отдавна се бе извисил над тези неща. Над любовта. Това нямаше нищо общо с мен, макар често да се опитваше да ми внушава, че не е така. Но аз се отклонявам от най-важното. Започнах да подозирам, че онова, което ми бяха разказали за баща ми и за Източния кръст, е истина. Случайно откривах разни неща. Предимно за бащата на Карл, Рейнолд. Карл дължи всичко на него. Рейнолд е още жив и здрав, въпреки че наближава деветдесетте. На рождения ден миналата година присъстваха всички видни личности в града: председателят на Търговската камара, представител на министерството на търговията в Бон и дори католическият епископ. По време на Втората световна война Рейнолд бил нещо като шеф на военната икономика. Това, естествено, означава, че е помагал на нацистите. Компанията му произвеждала оптически мерници за оръжия и стъкло за прозорци на самолети. Наградили го с орден „Орлов щит“. Мария замълча. Джек не искаше да слуша всичко това. Единственото му желание беше да я докосва, да я люби.

— През февруари 1933, по-малко от месец, след като Хинденбург назначил Адолф Хитлер за канцлер, един човек на име Ялмар Шахт поканил двайсет и пет изтъкнати германски индустриалци на среща в дома на Херман Гьоринг в Берлин. Присъствал и Хитлер, и домакинът. Шахт току-що бил станал председател на Райхсбанк. Той беше близък приятел на свекър ми. На онова събиране Рейнолд и останалите дали обет да подкрепят финансово нацистката партия. Шахт събрал три милиона марки, които гарантирали успеха на нацистите за години напред. Всъщност Рейнолд вече бил член на „Кеплер Крайс“, сдружение от пронацистки настроени индустриалци, създадено две години по-рано. Те финансирали Хитлер, преди да завземе властта. Огромни суми били внесени на една специална сметка, Зондерконто S, в банка „Курт фон Шрьодер“. След войната Рейнолд бил интерниран за известно време. Обвинили го в различни престъпления, главно в използването на робски труд във фабриките му. Осъдили го на доживотен затвор. Той бил един от военнопрестъпниците — предимно индустриалци, които държали в затвора в Ландсберг. Освободили го заедно с Алфред Круп. И двамата възстановили богатството си. Карл ми каза, че баща му излязъл от затвора по-богат от преди. Фабриките му още работели. Благодарение на Карл и на факта, че Съюзниците правели всичко възможно, за да изправят Германия на крака.

— Фабриките му не са ли били бомбардирани по време на войната?

Мария поклати глава.

— Така мислят всички. Всъщност бомбардировките на Съюзниците разрушили едва двайсет процента от военната мощ на Германия. Индустрията изобщо не пострадала. Предприятията на фон Фройдигер не престанали да произвеждат продукция от първия до последния ден на войната. В края на краищата става дума за бизнес.

Тя се успокои. Бе стигнала до един етап от живота си, когато не знаеше в каква посока върви. Тази нощ Мария беше съчетание от любов и вина. Още седеше гола в леглото до единствения мъж, когото някога бе обичала, като се опитваше да се оправдае пред него заради измяната към съпруга си и баща си и да намери начин да му обясни защо не могат да се срещнат отново. От една страна, беше твърде опасно, а от друга — защото се страхуваше, че вината ще я съсипе. А останалото? В състояние ли беше да му каже онова, което най-много искаше — как е станало така, че да се срещнат?

— Затова ли мразиш Карл? Защото баща му е бил нацист?

— Как можа да си го помислиш? Все едно да мразя себе си, защото собственият ми баща е бил усташки убиец, а чичо ми благославял есесовците, преди да тръгнат да избиват евреи. Въпросът е, че Рейнолд е ревностен член на Источния кръст. Дал е много пари в първите дни след учредяването на Лигата. Компанията на фон Фройдигер още им дарява по пет милиона марки годишно. Рейнолд има висок пост в управата на Източния кръст. Карл е Пазител на ключовете на германския клон. Бил посветен още на седемнайсет години. Рейнолд и баща ми са много близки. Не знам точно по какъв повод е станало това. През войната се случило нещо, което ги свързало навеки. Така беше уреден бракът между Карл и мен. Това е един вид политически съюз, за да се заздрави връзката между германския и хърватския клон на Източния кръст. Всъщност Карл трябваше да се ожени за сестра ми Катерина, но… Тя започна да се колебае и извърна очи. Джек отново видя отражението на лицето и тялото й в огледалото. — Но тя почина, както знаеш. Ето защо аз бях избрана на нейното място. — Но… Това е варварство.

— Нима? А не е ли варварство, когато мъж и жена се срещат в дискотеката, когато са пияни или дрогирани? Или някоя от онези противни брачни агенции, където ти взимат петдесет лири и оставят на компютъра да избере партньора ти? Мога да простя на баща ми, че ме омъжи за Карл. Както и на съпруга си, че ме взе по този начин. Вярно няма нищо благородно в това, но така се прави от векове.

— И все пак мисля, че са варвари.

— Да. Но не поради тази причина. Те вярват в цивилизацията, в културата, в реда и в обществената дисциплина. Но опитвайки се да постигнат тези неща, те създават само хаос и варварство.

— А ти в какво вярваш?

— В себе си. В сина си. В моята музика. А тази нощ вярвам в теб. Достатъчно ли е?

— Не знам — отговори Джек, после в желанието си да смени темата я хвана за ръката. — Мария, искам да остана известно време сам. Откакто стана експлозията с колата, непрекъснато съм с някого — с Косенкова, с баща ти, с Феликс и Паркър.

— А сега си с мен.

— Знам. И отново искам да бъда с теб. Утре. Вдругиден. Мария нямаше сили да му каже, че това е последната им среща.

— Утре трябва да се върна в Германия. Няма как.

— Добре. Но тази нощ ще те помоля да си затвориш очите. Искам да се измъкна за малко, да бъда сам и да размисля. Само се тревожа, че ще имам неприятности с шефовете ти.

— Не е точно така. Те не ми плащат. Не бих приела пари, дори да ми предложат. Давам им информация за Източния кръст, колкото и малко да научавам, и това е всичко. Сама реших така. По лични съображения. Когато бях дете, баща ми ме предаде. Пращаше ме на църква и ме насърчаваше да прегърна религията. По едно време мислех, че ще стана монахиня.

— Радвам се, че не си го сторила. Мария се усмихна.

— Както и да е. Сега разбрах, че неговата религия е фалшива. Може и да е истинска, но е в дълбоко противоречие с действията му. Ето защо и аз го предадох на свой ред. Длъжна бях да го направя. Целият ми живот е минал в разкош. Мога да купя този хотел, дори цялата улица, ако поискам. Повярвай ми, нямаш представа колко са богати. Но аз дължа цялото си охолство на нещо унизително и отблъскващо. Какво би сторил на мое място?

— И аз ли те отблъсквам сега?

— Ти? Защо?

— Защото се замесих във всичко това.

Сега беше моментът да му каже, но не можа и мигът отлетя.

— Не, ти не си част от това. Ти си само дребна пионка. Отново се любиха — този път не така отчаяно, както първия път, а бавно и нежно.

* * *

Мария му показа откъде да излезе, без Норман да го забележи. Хотел „Браун“ имаше два изхода — единият към „Олбимарл Стрийт“, а другият към „Дувър Стрийт“. Норман седеше в преддверието на първия. Джек само трябваше да се измъкне през другия изход.

Мария изчака около час, за да му осигури достатъчно време. Даде му пари за няколко дни и му каза, че ако са му необходими повече, трябва само да отиде в Дойчебанк на „Бишъпстейт“, където ще има десет хиляди лири за него.

В два часа след полунощ тя слезе да съобщи на Норман, че Джек го няма. Фоайето беше пусто и тъмно. В ъгъла, където седеше телохранителят, светеше лампа. Някой бе поддържал огъня в камината. Норман изглеждаше заспал. Мария прекоси преддверието на пръсти, за да не го събуди внезапно. Той седеше неподвижен и леко прегърбен, скрит в сянката.

— Норман — прошепна Мария.

Той не помръдна. Тя го повика отново и леко го докосна. Телохранителят се отпусна назад и тогава Мария видя разрязаното му гърло и червената ивица от едното до другото ухо. Дрехите му бяха напоени с кръв. Мария знаеше, че не бива да пищи, а бързо да се върне в стаята си и да заключи вратата. Докато стоеше във фоайето, в коридора се чуха стъпки.