Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (21)

20.

Тръгнаха по булевард „Калинин“. Двама мълчаливи мъже, всеки потънал в мислите си. Минувачите любопитно оглеждаха Джек. Присъствието на чужденци все още беше необичайна гледка в Москва, особено през зимата. Джек не можеше да се отърси от чувството, че ги следят и макар да се обръщаше от време на време, не забеляза никой, който да привлече вниманието му. Сигурно Йосиф, развълнуван от откритието, си въобразяваше разни неща.

Йосиф поиска да се отбият в Дома на книгата — огромна книжарница в другия край на булеварда. Преди няколко месеца бил поръчал Библията на арамейски и минаваше всяка седмица, за да провери дали е пристигнала.

Стигнаха до площад „Арбат“. Група младежи седяха до паметника на Гогол и пиеха водка. Йосиф дръпна Джек настрана от тях. Приближиха се до ресторант „Прага“ и Джек забеляза, че наоколо става нещо. На улица „Арбат“, която преди пет години бе превърната в пешеходна зона, се бе насъбрала голяма тълпа.

Един висок мъж стоеше на импровизирана трибуна и говореше на множеството. Тук-там младежи раздаваха листовки или продаваха вестници. Въпреки студа имаше много черни ризи, на някои от които бе избродирано нещо като камбана. Сред младите хора имаше групи възрастни мъже, чиито гърди бяха окичени с разноцветни медали — ветерани от Великата отечествена война, които още търсеха в патриотизма отговор за житейските си несполуки. Джек видя, че неколцина от слушателите са пияни. Едно момче се приближи до тях.

— Желаете ли „Млада гвардия“?

Йосиф дръпна Джек за ръката.

— Какво има, Йосиф? Какви са тези?

— „Памет“. „Млада гвардия“ е списанието на младите националисти. Това са антисемитите, за които ти казах.

Лицето на Йосиф почервеня. Едва сдържаше гнева си. Джек се огледа. Мнозина от минувачите изглеждаха безразлични, но нито един враждебно настроен. Вниманието на други беше приковано от оратора. Гласът му се извисяваше над шума от уличното движение по булевардите „Калинин“ и „Гогол“. Милиционери стояха край тълпата и наблюдаваха.

Изведнъж настъпи суматоха. Някой развя знаме, след него се появи още едно. Чуха се викове.

— Какво става?

— Протестират. Не всички поддържат тези фашисти. Но в същия миг милицията пристъпи към действие.

Сякаш се повториха старите времена, когато на Червения площад КГБ разгонваше демонстрантите, късаше плакатите и натъпкваше крещящите мъже и жени в микробуси без регистрация. Привидно ленивите милиционери изведнъж започнаха да налагат протестиращите с къси палки. След няколко минути „Памет“ необезпокоявани продължиха митинга си.

— Да се махаме оттук — рече Йосиф и пак дръпна приятеля си за ръката.

Отново тръгнаха по булевард „Калинин“.

— Защо не напуснеш страната? — попита Джек. — Сега си свободен да отидеш където поискаш. Еврейският университет ще те посрещне с отворени обятия.

Приятелят му се обърна разгневен към него.

— Не мога! Всеки ден по две хиляди евреи подават молби за изходни визи. Останахме съвсем малко. Напускат като плъхове потъващ кораб. „Памет“ ни нападат по улиците, палят апартаментите ни, а властите бездействат. Дори те се страхуват. Много по-лесно е да оставят „Памет“ да се разправят с нас. Всичко, което не върви в Русия, се приписва на евреите. Още съществувал заговор между империалистите, масоните и ционистите. Затова всички се радват и си мислят: „Чудесно! Нека гадните евреи се махнат и правят другаде мръсните си номера.“ Джек, сега тук става същото като в Германия по време на нацизма. Всички искат евреите да напуснат страната.

Помагат им да го направят. Айхман, за когото ти разказах, се смята за голям специалист по еврейските въпроси, определя се като ционист, сприятелява се с ционисти и им сътрудничи, а в същото време иска да изгони евреите. Скоро това няма да им е достатъчно. Останалите тук евреи ще бъдат избити. Но ако всички заминем, те ще намерят други изкупителни жертви. Трябва да им се противопоставим. Ето защо оставам.

— А Леа и Сима? Не се ли тревожиш за тях?

Лицето на Йосиф помръкна.

— Не ми говори повече така — извика той. — Всеки ден се тревожа за тях. Безпокоя се как Сима ще израсне тук, където има такава омраза. Но не искам да я уча, че единственият изход е бягството.

Задъхан, той се облегна на една стена, за да се успокои.

— Извинявай, Джек — каза след малко Йосиф. — Разкрещях се, а ти говориш разумно. Същото казват всичките ми приятели. И сигурно е така. Може би нямам право да принуждавам Леа и Сима да стоят тук, където рискът е голям. Ала цял живот съм се надявал, че нещата ще се оправят. Комунистите ги няма, има свобода на вероизповеданията. В Москва най-после разрешиха на евреите да изучават иврит. Строят еврейски музеи, има еврейски театър. Ти не си истински евреин и не разбираш какво означава това.

Джек поклати глава. Когато беше малък, баща му говореше по същия начин. „Всички добри евреи са мъртви — бе му казал веднъж, — но няма да им позволим отново да постъпят с нас така. Този път ще се борим.“

— Напротив, много добре те разбирам. Радвам се, че има смели хора, които се противопоставят на всичко това.

— Не е нужна само смелост, Джек. Трябва да си и малко безразсъден. Но понякога безразсъдността е всичко, което имаме.

Гневът на Йосиф стихна веднага щом се прибра вкъщи. Джек се удиви на въздействието, което Леа имаше над съпруга си. Самото и присъствие успокои и размекна стария му приятел. Не й разказаха за митинга на „Памет“, нито за последвалия го разговор.

Леа бе търсила храна цял ден. Джек не можеше да си представи какви жертви правят приятелите му само за да го нахранят. Категорично отказаха на предложението му да подпомогне семейния бюджет. Идваше зима и цените пак бяха започнали да скачат нагоре. Рано сутринта Леа бе започнала със селскостопанския пазар, откъдето победоносно се бе върнала с две тлъсти пилета. Приятелката й Катя, продавачка в малък плод-зеленчук, я бе снабдила с грузински тиквички, украински краставици и ябълки срещу шишенце парфюм, подарък за Леа от Израел. По други начини бе намерила сирене, хляб и дори бутилка вино.

Джек изпитваше неимоверно задоволство — чувство, на което не се бе радвал много отдавна. Каза на малката Сима, че я обича и един ден ще се ожени за нея, а тя се изчерви и попита кога ще я заведе в зоологическата градина.

— Искаш ли в неделя?

Тя се замисли за миг, после енергично започна да кима с глава.

— Най-много харесвам слоновете — каза Сима на иврит, на който откриха, че се разбират най-добре. — Любимецът ми се казва Паша. Има ли слонове в Израел?

— Да, в зоологическата градина в Тел Авив.

— Говорят ли иврит?

— О, не, те са индийски и говорят хинди.

— Това не е хубаво. Как ще се разбираме?

— Целуни чичо Джек за лека нощ — намеси се Леа. — Утре сутринта пак ще го видиш.

Сима целуна Джек по бузата и отиде с майка си в мъничката си спалня.

— Сериозно говоря — обърна се Джек към Йосиф. — Ще се оженя за нея веднага щом навърши шестнайсет.

Йосиф се засмя.

— Оправи ли се вече, Джек? Миналия път, когато идва тук, не беше на себе си.

— Още съм така. Само че не го показвам.

— Наистина ли?

— Човек свиква да живее така, това е всичко.

Йосиф отвори още една бутилка перцовка и напълни чашите. Леа се върна при тях. Джек забеляза, че е уморена. Тя работеше три дни седмично в една картинна галерия на булевард „Кутузов“. Утре беше работен ден.

— Тъкмо питах Джек как се чувства и дали още тъгува — подхвана Йосиф.

— Защо питаш? — каза Леа. — Разбира се, че тъгува, само че по-умело го прикрива.

— Влюбих се — рече изведнъж Джек и им разказа за Мария и за Съмърлон.

Навън започна да вали. Печката в стаята светеше в червено и разпръсваше по малко топлина. Трудно беше да се повярва, че е било лято, както е невъзможно да си представиш любовта в друго време освен в настоящето. Ала Джек се бе влюбил през лятото и известно време бе живял с мисълта, че чувствата му са споделени.

Йосиф се замисли. Когато Джек отиде да си легне, приятелят му го последва и затвори вратата след себе си.

— Онзи Розевич — започна той. — Не ми каза как изглежда.

— Защо искаш да знаеш?

— Мисля, че съм чувал за него. Може някога да го срещна.

Джек описа възрастния мъж.

— И не знаеш ли какво е станало с него, след като къщата му е изгоряла?

Джек поклати глава.

— Късно е, Джек. Мисля, че днес беше тежък ден за теб.

— Имал съм и по-лоши.

— Утре ще говорим пак. За ръкописите и какво да правим с тях.

* * *

На сутринта колата на Йосиф я нямаше. Беше я оставил на улицата без алармена система или блокиращо волана устройство. Такива неща се смятаха за неуместни във великата социалистическа република, където бе произведена колата.

— Вече сме истински капиталисти, Джек. Крадат коли, имаме побойници и крадци.

— Да не би да е била паркирана неправилно? Може полицията да я е вдигнала.

Йосиф поклати глава.

— Не, открадната е. Само не казвай на Сима, моля те. Тя беше нейната радост и гордост. Ще й кажа, че съм я прибрал за зимата, заради снощния сняг. Може напролет да намеря друга.

Ала от изражението на приятеля си Джек разбра, че това едва ли ще стане. Двамата излязоха в мрачно настроение.

Изгубиха цяла сутрин в Пето районно управление на милицията на улица „Арбат“. Сградата беше триетажна, от тъмночервен камък. Дежурният седеше зад едно прозорче в дъното на дългия коридор. Малко по-нататък се виждаха дебелите решетки на една килия, където алкохолиците се съвземаха от предишната нощ.

Дежурният изслуша разказа на Йосиф. Даде му да попълни някакво заявление и му каза да остави документите на колата. Нямало голяма надежда да бъде намерена. Джек забеляза, че когато приятелят му каза еврейското си име, дежурният видимо охладня.

Следобед водиха дълъг разговор с Волнухин.

— Обадиха се неочаквано на доктор Гулд от Израел — обясни Йосиф. — Трябва да замине в понеделник. Искам да вземе един от документите със себе си. Като мостра.

Волнухин вдигна вежди.

— Това е невъзможно. Не мога да позволя такива важни материали да излизат от библиотеката, още по-малко от страната. Необходимо е разрешение от няколко министерства. Ще отнеме много време.

— Не, Юри, трябва да стане до понеделник. Ти имаш връзки. Знаеш към кого да се обърнеш.

— Когато доктор Гулд дойде пак, всичко ще бъде готово.

— Не, той може да дойде чак след няколко месеца. Плановете ни се промениха, няма как. Моля те, обади се веднага по телефона. Всичко е възможно, ако настояваш.

— Как мога да бъда сигурен, че документът, който той ще вземе, е на сигурно място? Това е огромен риск.

— Имаш моята дума, че можем да му се доверим. Какъв е смисълът да го открадне, когато може да разполага с множество други, ако бъде честен?

— И мислиш, че той непременно трябва да вземе един от документите?

— Да, много е важно. Иначе никой в Израел няма да повярва, че в Русия има такива неща.

— А не може ли фотокопие?

— Не. Те трябва да изследват оригинал. Да се уверят, че е автентичен. Знаеш това, нали си библиотекар.

Волнухин се колебаеше. Погледна изпитателно Джек, сякаш се опитваше да прецени дали е алчен.

— Добре. Вземете който ръкопис искате. При положение че го върнете тук в началото на следващата година.