Елизабет Лоуел
Истинска любов (8)

Глава 7

Гейб крачеше безшумно към верандата на бунгалото, накъдето го бе насочил кралят на ругатните, наречен Рибата. Според лаконичните обяснения на невероятно умелия механик, очаквали доктор Андерсън да се върне от пещерата Лост Ривър след няколкото часа, та да погледнел в бунгалото от лявата страна. Това и Беш’ м’ пр’ятно се оказа единственото, което чу, след като пристигна и заговори първия човек, когото забеляза. Не че Рибата беше дръпнат или необщителен; очевидно цялата му енергия бе посветена на ругатни, които имаха за цел да съживят генератора.

И наистина успя да го съживи.

От другия край на двора, Гейб успя да мерне на оградената с мрежа против комари веранда единствено някакъв полугол силует на едър мъж. Веднага предположи, че това е доктор Андерсън, директор на изследователския екип в пещерата Лост Ривър. Една-единствена гола крушка на верандата хвърляше отблясъци върху мъжа и подчертаваше височината и якото му тяло.

Гейб реши, че мускулестият доктор Андерсън спокойно може да се включи, в което и да е състезание по тласкане на гюлле или вдигане на тежести. При това беше млад и красив. С доста цинична усмивка Гейб си представи какво влияние оказва добре сложеният доктор на женската част от студентите си.

В този момент доктор Андерсън се премести и Гейб забеляза очертанията на доста по-дребен човек, все още опакован в облекло за пещерни проучвания. Светлината окъпа фигурата и проблесна по късата руса коса и нежните черти.

Тялото на Гейб се сви, сякаш някой го бе халосал с всички сили в корема. Въпреки това продължи да си повтаря, че е невъзможно, че това е някаква халюцинация. „Не е възможно това да е Джо!“ Повтаряше тези думи отново и отново, докато посягаше към вратата. Остави я да се блъсне зад него и погледна лошо младия полугол гигант, който напълно безуспешно се мъчеше да свали ципа на Джой.

— Аз ще се погрижа за нея — каза Гейб.

Това не бе предложение. Бе настойчива команда.

Дейви погледна мъжа, появил се от нощната тъма, и инстинктивно отстъпи от Джой.

Тя рязко вдигна глава, когато чу гласа от спомените си. Усети как и последната капка кръв се отдръпва от лицето й, докато бащата на дъщеря й приближаваше към нея, появил се изневиделица. Единствената мисъл в главата й бе: „Нали трябваше да го видя чак след седмица. По дяволите, не е честно. Имах нужда от тази седмица. Не искам да ме вижда такава. Изморена, мръсна, неподготвена.“

Уязвима.

Докато трескавите мисли се вихреха в ума й, Джой едва не се изсмя на глас на себе си. В живота никога не ставаше така, както планираш, а същият този живот никога не бе обещавал, че ще бъде честен и справедлив с теб. Трябваше отдавна да е научила този урок още когато Гейб я предаде, когато забременя, когато хеликоптерът катастрофира и родителите й загинаха и я оставиха да се лута сама, при това в положение, което не си бе представяла, че е възможно, дори в най-ужасните си кошмари.

Беше преживяла толкова много в миналото. Щеше да преживее още една неприятна среща. Налагаше се. Друг избор просто нямаше.

Каквото и да се случеше, тя щеше да защити и предпази Кейти.

Джой автоматично използва урока по оцеляване, който научи на такава висока цена преди години. Отблъсна бурята вихрени мисли, чувства и спомени, за да се съсредоточи на настоящия момент. Сега. Най-важното бе сега.

По-късно щеше да подреди хаоса, който цареше в аналитичния й ум. За момента й бе достатъчно, че се контролира, че не показва нищо, че успява да защити уязвимостта си — умението да обича, което погреба едва двайсетгодишна.

Джой се отдръпна от протегнатите към нея ръце, които някога бе целувала в моменти на страст и които все още бяха част от сънищата й.

— Не е необходимо, господин Венчър. — Тя посегна към опаковката течен сапун, който винаги държеше до пералнята. — Мога и сама да се погрижа за себе си.

Гейб застина. Слушаше. Взираше се. Гласът бе същият: говореше рязко и отсечено в спомените му и шептеше нежно в сънищата му.

Същият, но и различен.

Там, където навремето тлееха чувства и превръщаха този глас в невероятна музика, сега звучеше безразличие и рязкост.

Очите й си бяха същите, лъскави, сиви, все така проницателни. Но в тези очи сега имаше нещо различно. Беше се научила да забулва предишната откритост и да изолира света някъде далече.

Да изолира и него.

Или може би това бяха сенки, а не було, наследство, останало с разочарованието и загубата.

— Джой. — Гласът му бе мек и настойчив.

Тя трепна, сякаш някой я бе ударил. Гейб бе единственият, който я бе наричал Джой. Обърна се към нея така още първия път, когато се запознаха. Тогава се смееше на нещо, казано от друг пещерняк. Все още бе засмяна, когато се отзова на повикването на баща си и отиде да се запознае с Гейб.

Той я бе изгледал продължително, а след това каза: Как да те наричам Джойс при тази прелестна усмивка. Здравей, Джой^[1]. Аз съм Гейб Венчър.

— Името ми — каза тя натъртено на Гейб — е доктор Андерсън.

Гейб бе толкова шокиран, че не знаеше какво да каже. По времето, когато я бе познавал, тя се казваше Смит-Андерсън и нямаше докторска степен. Автоматично погледна към лявата й ръка. Нямаше венчална халка. Но пък тя едва ли щеше да носи пръстени, докато обикаля пещерите.

Джой се обърна с гръб към светлината, за да скрие треперенето на ръката си, докато капеше от течния сапун върху ципа.

— Дейви, иди да си вземеш душ, преди да ти е станало студено. — Думите бяха изречени с типичния за Джой глас, внимателен, разкриващ пълно самообладание. Тя отново подръпна металното езиче на ципа. Не поддаваше. — И да ми оставиш топла вода, иначе следващия път, когато се заклещиш в „Пипнах те“, ще те оставя там.

Доловил необичайното напрежение в гласа на Джой, Дейви се поколеба.

Ципът се смъкна до половината и езичето отново се изплъзна от хлъзгавите й пръсти.

С невероятна бързина, за която почти бе забравила, Гейб хвана ципа, за да го смъкне до край. Той послушно пое надолу, командван от сухите му спокойни ръце.

Тя се въздържа да каже това, което мислеше, и проговори тихо:

— Благодаря.

Думите бяха наситени със същото напрежение, което се забелязваше в изпънатия й гръб. Отдръпна се от Гейб, без да го поглежда. Не можеше да си позволи да го погледне. Той стоеше прекалено близо, а тя бе твърде изморена и стресната, за да контролира още дълго чувствата си.

Мразеше го. Искаше да го прегърне.

Искаше да му се разкрещи. Искаше да заличи бръчките на изтощение, изписали се по лицето му.

„Вземи едно от калните въжета и го удуши. Целуни го така, сякаш светът гори под краката ви и тази целувка ще бъде последна.“

Всичко това бе неразумно. Най-удачният избор бе безразличието и отчуждеността, нестабилният център на ужасяващата буря, бушуваща в гърдите й. Тъкмо в този център бе живяла цели седем години.

С малко късмет Гейб щеше да си отиде от живота й, преди бурята да се разрази. Надяваше се да е сама, когато това се случи, да е сред четирите стени и само нощта да стане свидетел на яростта, стаена под привидното спокойствие на доктор Андерсън.

Джой забеляза, че Дейви все още се колебае на самия край на верандата. Тя едва успя да потисне раздразнението си, и то единствено заради искрената загриженост на младежа, който нямаше представа, кой е този непознат, дори не подозираше, че някога двамата са били много близки.

— Дейви, това е господин Венчър. — Докато говореше, тя изхлузи покрития с лепкава кал гащеризон и отдолу се показа не по-малко кален слой дрехи. — Той ще прекара с нас няколко дни, докато научи най-новото, за да разшири стара статия, която някога е писал за пещерата Лост Ривър.

— Гейб. Не ми казвай господин Венчър — поправи я Гейб и подаде ръка на младежа. — И ще остана няколко седмици, не няколко дни. Надявам се да има достатъчно материал за цяла книга, посветена на изкуството и науката пещерно дело. След Лечугила няма друга такава недокосната от човешка ръка пещера.

Дейви погледна калната си длан и се поколеба, преди да я подаде на по-възрастния мъж.

— И аз съм се постарал доста на лакти и колене — каза Гейб. — Малко мръсотия няма да ме притесни.

Двамата с Дейви си стиснаха ръцете.

— Господин Венчър, Гейб, много ми е приятно… — Автоматичният порой любезни думи пресекна рязко. — Да не би да си Гейбриъл Венчър, писателят?

— Признавам се за виновен.

— Мама му стара! Направо не мога да повярвам! — Усмивката на Дейви стана още по-широка и той отново разтърси дланта на Гейб. — Аз съм ти голям почитател. Ти си единственият писател по въпросите на природата, който предава нещата и точно, и увлекателно. Разказът ти за несъответствията между въздушните и сухоземните измервания на онзи връх в Андите беше направо невероятен.

— Благодаря. Онзи връх за малко не ме уби.

— Сериозно! Какво стана?

— Едно свлачище ни заби на някакъв ронлив скален перваз. Аз извадих късмет. Водачите ми загинаха.

Дейви се намръщи съчувствено.

Джой съвсем не изпитваше същото. Със затворени очи се опитваше да отблъсне спомена за студените вълни, които я обливаха при всеки позив на гадене, когато чу по радиото, че известният пътешественик и писател Гейбриъл Венчър едва е успял да се спаси в Андите и може да остане инвалид за цял живот. Беше прорязана от необяснима болка, разбираше прекрасно какво би означавало за човек като Гейб да бъде прикован към болнично легло в една чужда страна, чудеше се дали ще може да ходи отново.

И до днес не успя да забрави тази злополука. Споменът за нея се съхраняваше в папката „Мъртви спомени“, с подзаглавие „Гейбриъл Венчър, омразният любовник“. Връзката й с него бе също като неочакваната смърт на родителите й — преживяване, което, колкото и да бе болезнено, най-сетне бе приела, без да успее да разбере смисъла му.

Затова и престана да задава въпроси, престана да се опитва да си обяснява и се научи да преживява първо една секунда, после минута, последвани от час и ден, а когато „Мъртви спомени“ надигнеха глава в опит да се освободят и излязат наяве, още по-зле за нея. Предстоеше й цял един живот, който нямаше да успее да изживее, ако погледът й бе прикован назад в миналото.

— Добре ли си, доктор Джойс? — Загрижеността на Дейви бе ясно доловима в гласа му. — Искаш ли да ти погледна ръката, преди да тръгна?

Гейб бързо се извърна и погледна Джой с питащи зелени очи. Тя бе пребледняла под напластената пещерна кал.

— Какво ти е на ръката?

— Нищо, което един здрав сън няма да излекува.

Тя се наведе и кръвта отново нахлу в лицето й, докато развързваше ботушите и ги подреждаше един до друг. Измъкна се от защитните дрехи и ги натъпка в пералнята, където щяха да се изплакнат с мръсните дрехи на Дейви.

Младежът се поколеба до вратата, очевидно изпълнен с желание да помогне на Джой, но без да знае как.

— Душ — напомни му тя. — Водата, която се е затоплила на слънцето, не й трябва много, за да изстине на лунната светлина.

— Абсолютно си права. — Той изкозирува на шега, доволен, че тя отново говори както обичайно, с комбинация от научни факти и приятелски шеги. — Само да си взема кърпа и веднага отивам.

— Кърпата ти е зад теб, в коша — каза тя и разкопча дългите панталони. — Точно където я остави снощи. Добре че в пустинята е сухо, иначе тази кърпа така да е мухлясала, че щеше да се наложи и нея да бръснеш.

Гейб стоеше притихнал, буквално замръзнал под прилива на чувствата, които му подсказваха, че Джой и този мускулест екземпляр са… близки.

Ако мислеше разумно, той трябваше да е наясно, че се е отказал от всичките си права над Джой преди години, когато си тръгна, без да има представа, дали тя е бременна. Но неразумната му половина — онази примитивна, дълбоко залегнала половина — беснееше и крещеше, че тя няма право да стои на верандата посред нощ с този як, полугол студент, чиито мъжки качества бяха толкова очевидни.

След като порови няколко минути в коша, пълен с какви ли не дрехи, Дейви си откри кърпата и влезе свойски в бунгалото на Джой. Само след секунди шумът от душа се разнесе по верандата.

— Той с теб ли живее? — попита Гейб с безразличен глас, хладен като лунната светлина над пустите земи наоколо.

Джой едва успя да потисне първия си подтик и да каже на Гейб да върви по дяволите и да отнесе и въпроса със себе си. Само че подобни думи щяха да разразят скандал. В този момент чувствата й бяха прекалено объркани, прекалено неуправляеми, за да рискува и да се забърка в кавга.

— Както и останалите ми студенти — отвърна тя.

— Преподавателят и студентите живеят заедно и си играят заедно — отбеляза подигравателно той.

— Душът на Дейви е здраво закрепен за стената. — Тя вдигна поглед към Гейб. Очите й бяха също като езерата скрити в недрата на пещерата Лост Ривър. Леденостудени. — Защо не пробваш отровния си език на него?

— Джой…

— Или доктор Андерсън, или доктор Джойс. Избери си. — След това, въпреки решимостта си да не говори, тя не се сдържа. — Вече никой не ми казва Джой.

Гейб се опита да потисне гневните думи, които искаше да изрече, но не успя. Имаше отчаяна нужда от сън, а в същото време бе ранен дълбоко от презрението, което кипеше под привидното спокойствие на Джой.

Трябваше да обмисли възможността да я открие отново край пещерата Лост Ривър. Не бе го сторил.

— Че то е повече от очевидно защо никой не ти казва Джой. Превърнала си се в хаплива жена със злобно стиснати устни, която има точно толкова радост в себе си, колкото има и в един прясно изцеден лимон.

Думите му я прерязаха като бръсначи и тя изпита толкова силна болка, че дори когато той я напусна, не си бе представяла, че ще усети отново нещо подобно.

— Благодаря — отвърна дрезгаво тя, изпълнена с омраза към него и желание да го нарани така, както и той я бе наранил едно време, както продължаваше да я наранява и сега.

— Недей да ми благодариш…

— Напротив, трябва — прекъсна го тя; гласът й бе стаил трепета на чувствата. — Ти си този, който ме превърна във всичко, което съм днес.

За няколко секунди очите й вече не бяха забулени. Гейб се вгледа в прозрачните им дълбини — и за втори път тази вечер му се стори, че някой го рита в стомаха.

Много пъти се бе питал какво ли ще се случи, ако отново се срещне с Джой. Беше си представял гняв, смях, шок, чувственост, сълзи, въодушевление. Беше си представял всяко едно чувство, но не и това, което в този момент струеше от очите й.

Омраза.