Елизабет Лоуел
Истинска любов (5)

Глава 4

След като Гейб отби от магистралата и подкара по чакълест път, вече нямаше движение, заради което да внимава. Прииска му се да бе пийнал повече кафе, за да издържи по-дълго, но същевременно отлично знаеше, че ударната доза кофеин нямаше да му се отрази много добре. Ако искаше с кафе да прогони умората, щеше да му е нужно количество, колкото да напълни цялата пещера Лост Ривър.

Бе работил без прекъсване и почивка през последните петдесет и осем дни. Изминалите трийсет и седем часа така и не легна да поспи, а бе пресякъл толкова часови пояса, че дори престана да ги брои.

Мускулите на лявото му бедро го присвиваха, след това започваха да парят, а най-сетне разпращаха пробождаща болка нагоре до гърба и надолу до стъпалото. Крайно време бе да поспре, да се протегне, пораздвижи и да се погрижи за мускулите, които така и не престанаха да му напомнят за катераческата случка, която бе на косъм да му отнеме живота. Почти косъм бе останал и от въжето, когато най-сетне успя да се изтегли на ронливия перваз на скалата.

Не бе никак лесно. Времето сякаш спря и го остави да виси с главата надолу безкрайно дълго над пропастта, дълбока шестстотин метра. При всяко полюшване на въжето той се удряше в гранита, а цялата му тежест бе напрегнала левия крак. Извади повече късмет от водачите си. Свлачището ги бе понесло надолу в бездната, а той чуваше писъците и глухите удари на телата им в скалите.

Статията, предназначена за „Въздушни проучвания и планински пътеки“, за малко да се окаже лебедовата му песен.

Прекара дълго време в болницата, без да спира да се чуди защо той оживя, а водачите загинаха. И сега се будеше посред нощ, облян в студена пот, все още измъчван от същия този въпрос.

Воланът отскочи в дланта на Гейб, когато чакълестият път стана още по-неравен, а сетне нетърпим. Намали до трийсет километра в час, но друсането не се успокои. Само с една ръка отвори бутилка вода, която купи в магазинчето в самия край на града, и отпи дълга глътка. След влагата на Филипините, трябваше непрекъснато да си напомня, че в пустинята хората губят много бързо запасите си от вода в организма.

При всеки завой и неравност на пътя, в главата му се завихряха спомени и го отвеждаха към времето, когато бе значително по-млад, при това в не едно отношение, когато Джой се смееше в прегръдките му.

Изтощението го превзе с един замах. Въпреки че успя да се съвземе, вече знаеше, че е трябвало да остане в Карлсбад и да се настани в някой мотел, да си прегледа пощата, да провери какви уговорки е направил редакторът му за пещерата Лост Ривър, след това да запомни имената и постиженията на хората, с които щеше да работи. След като свършеше всичко това, трябваше да се наспи хубаво и едва тогава да поеме по неравния път към Котънуд Уелс.

Само че нямаше търпение и не можеше да чака нито миг. Някакъв необясним подтик го тласкаше напред и го обземаше чувството, че пътува към неизвестни, но в същото време напълно познати събития, чувстваше нужда да бърза, за да не пропусне нещо.

Затова сега пиеше бутилирана вода и отхапваше от деликатесния сандвич, докато се бореше с ужасния път. Беше свикнал да се напряга до изтощение и да живее от нервното си напрежение, да яде, каквато храна успее да намери, без да става капризен. Напоследък обаче не му се работеше толкова усилено, но пък нямаше с какво да замести работата.

Пътят се заизкачва по ниските неравни склонове на планината Гуаделупе и той навлезе в царството на растение много подобно на агаве, което приличаше повече на далечен братовчед на лилията. На места по северните скатове се мяркаха туи и кипариси. Забеляза промяната на растителността доста разсеяно. Шофираше автоматично и се взираше през прашното стъкло толкова напрегнато, сякаш отговорите на въпросите, измъчвали го безкрайно дълго, бяха написани на предния капак на джипа.

Не можеше да се похвали с такъв късмет. Пред погледа му се виждаше единствено потъналата в прах кола и ослепителните отблясъци от местата, където слънцето си отмъщаваше на някоя стъклена повърхност или парче метал.

Появиха се още от вечнозелените, а след това и дребно растение с листа, подобни на мечове, наречено лечугила. Краят на всяко листо, едновременно извит и много твърд, можеше да нарани кон, да спука гума или без всякакво усилие да пробие нечия подметка.

Третия път, когато Гейб изви волана, за да избегне скала, която се оказа сянка, той отби отстрани на тесния чакълест път и изключи мотора. Косите безжалостни лъчи на слънцето се изливаха като мед върху нажежената земя.

С бавни движения слезе от колата и повървя малко навътре в пустинята. От месеци не се бе усещал толкова схванат. Лекарят го бе предупредил, че дълги полети със самолет и напрежението ще се отразят толкова неблагоприятно на още незарасналите му мускули, колкото и ако отново скочи от някоя скала.

Гейб можеше да изтърпи дългите полети. Само че стресът? Нямаше причина да е толкова напрегнат. Искаше му се да се прибере у дома в Щатите и още веднъж да се потопи в кадифената нощ на пещерата Лост Ривър, за да… Какво?

Отговор нямаше, освен напрежението, което го завладяваше и изцеждаше цялата му енергия. Нямаше представа, какво го бе тласкало така устремно от болничното легло в Перу през Големия бариерен риф, към Тиера дел Фуего и сетне към влажните Филипини, докато най-накрая не се върна в тази част от мексиканската пустиня, за която малцина подозираха, че съществува, а дори тези, които знаеха за нея, не ги беше грижа.

„Спомените са те привлекли тук, прошепна глас в главата му.“

„Мечти, подиграваше му се същият този глас.“

Този спор нямаше край, както нямаше край и мъчителното напрежение, което започна, откакто изпълзя от смъртоносните перуански планини и не спираше да се чуди защо е жив, а останалите загинаха. С какво животът му бе по-ценен, за да бъде пощаден?

Да не би да е толкова добър, че да живее, след като другите загинат?

Отговорът бе повече от лесен. Пълни глупости.

Той си оставаше напълно обикновен човек, извадил късмет в кариерата си. Можеше да бъде и по-лош. Но можеше да бъде и по-добър.

И въпреки това не спираше да си задава въпроса:_Защо?_

Последният си рожден ден прекара в болнично легло, а единственият подарък бе собственият му живот. Контузията не му позволяваше да мръдне и да се потопи в дебрите на непознатите кътчета по света, които изучаваше сам, за да ги опише сетне с интелигентност и хумор, които вливаха живот на статиите и ги правеха неповторими.

Собственият му живот не беше нито море, нито тайнствена неизследвана пещера, скрита под земята. Личните му преценки се замъгляваха, спомените се превръщаха в съмнения, мечтите се оказваха предателство.

Продължаваше да се пита: Защо? И когато излезе от болницата, нервите му бяха обтегнати като въже, преди да се скъса. След това приемаше поръчка след поръчка, а единственото му условие бе да го изпращат, където и да е, само да не е в пустинята на Ню Мексико и невероятната пещера, която витаеше в сънищата му.

Мисли за жената, която също бе обичал, също го преследваха. Още един въпрос без отговор. Още един въпрос, на който бе длъжен да открие отговора.

Защо?

Отговор нямаше.

Нетърпелив, раздразнителен, тласкан незнайно къде, но все напред, Гейб вътрешно кипеше от желание да се върне на това място, но така и не успяваше да си обясни защо то е толкова важно за него. Просто бе така.

Най-сетне призна, че няма земна сила, която да го спре да се върне, както нямаше земна сила, която да му помогне да ходи по водата. По някакъв начин, напълно непонятен за него, пещерата Лост Ривър се бе превърнала в мистериозен символ. Или беше открил, или загубил тук нещо без име, или бе научил, или забравил нещо, което го измъчваше през деня и нахлуваше неканено в сънищата му нощем.

Затова се обади в университета, за да провери дали ще го допуснат в пещерата, разбра, че финансирането за проучването изтича, и предложи да напише още една статия. След това се обади на издателя на „Планета Земя“ с идеята да подготви продължение за пещерата Лост Ривър, и начаса получи поръчката.

Остави недовършена текущата си задача и резервира място на първия полет, който щеше да му осигури бързо прекачване за Карлсбад, като оправда отчаяното си желание час по-скоро да се озове в Ню Мексико с изтичането на сроковете, определени за проекта.

Сега пустинният вятър го галеше нежно, разрошваше гъстите кестеняви коси и подръпваше яката на синята памучна риза. Протегна се, извърна лице към вятъра и огненото снишаващо се слънце и се наслади на този изключителен момент, за който отдавна копнееше.

Мирисът на необработена почва се понесе към него, примесен с вкус на жега, прах и ухание на непознати растения. Този неповторим стипчив аромат, типичен за пустинята, му достави по-голямо удоволствие от наситения парфюм на цветята в джунглата.

Привлечен от неповторимия мирис на суша, усети как го връхлитат спомени, чу смях, усети гладката кожа и вкуса на Джой по устните си. По навик се опита да отблъсне спомените със същото ожесточение, с което ги бе захвърлил преди седем години.

Напрежението в тялото му се усили, а мускулите на левия крак се стегнаха болезнено. Той закрачи вдървено и прокле болката и спомените, предизвикани от мириса на пустинята, обгърнал го отвсякъде, неумолим и неотстъпчив като времето.

В този момент се предаде, разбрал, че това бе една от причините, поради която се бе върнал при пещерата Лост Ривър.

За да си спомни…

 

 

… Горещина и ароматен вятър милваха земята и шепнеха обещания за настъпващата хладна нощ. Двамата с Джой се бяха отправили към Карлсбад. Баща й беше дал на Гейб ключовете от джипа, след като го предупреди, че трета скорост заяжда, и им връчи списък с покупки, дълъг до безкрайността.

Джой се втурна навън в последния момент и заяви, че ако не се махне веднага от Котънуд Уелс, ще получи уртикария. В името на опазването на здравето й, Гейб веднага предложи да отидат на вечеря и да гледат някой филм. Сам пък посегна и разроши косата й, все едно че бе шестгодишно хлапе, и им пожела приятно прекарване.

До този момент Гейб не бе съзнавал, че копнее да види усмивката на Джой, да чуе смеха й, да се наслади на компанията й. В началото на седмиците, прекарани в Котънуд Уелс, Джой го бе забавлявала, след това го плени, докато накрая той се подчини на очарованието й.

И ето че сега, две седмици преди да потегли за друга задача, вече си даваше сметка, че никога преди не е желал дори наполовина друга жена, колкото желаеше Джой. От начина, по който бе откликнала на ласките му под ярката пустинна луна, и от тайните, които тялото й криеше, бе сигурен, че Джой също го желае.

Още щом Котънуд Уелс се скри от погледа им, той се обърна към нея и прокара върховете на пръстите си по бузата й.

— Радвам се, че дойде — каза й.

По кожата й плъзна руменина. Момичето бързо изви глава и погали с устни дланта му.

— И аз.

Останалата част от деня премина като калейдоскоп от ярки чувствени образи. Косата на Джой блестеше като слънце под светлината на студените лампи в магазина. Ръката й се отрива в пръстите му, когато и двамата едновременно посягат към солта, докато обядват. Езикът й догонва капка ментов сладолед, потекла по кокалчето на ръката й от конусовидната вафлена чашка. Смехът й е последван от неочаквано бездиханно мълчание, когато той близва ментовите мустаци, полепнали по горната й устна.

И след това бързият жарък прилив на чувства, когато тя му върна жеста и попи всички следи от сладолед по устните му, което накара кръвта му да кипне и го насити с напрежение, стягащо слабините му.

Филмът се оказа прекалено изтънчено мъчение. Той я обгърна с ръце, привлече я по-близо до себе си и се потопи в аромата й, а топлината й го прогаряше при всяко докосване, оказало се по-болезнено дори от пустинното слънце. Тя гледаше него, вместо да обърне очи към екрана, и в един момент откри, че го желае. Гейб забеляза желанието в погледа й, почувства го в мекото й тяло, толкова близо до неговото.

Тогава я целуна, целувка, която отдели целия свят, но запази горещината и глада на устните им. Откровеността на отклика й, тихият звук, който издаде, когато езикът му докосна нейния, му се сториха по-възбуждащи от ласките на всички други жени, които бе любил.

Когато си тръгнаха от киното, Гейб си помисли дали да не заведе Джой в мотела на края на града. Самата мисъл остави горчилка в устата му. Тя не приличаше на другите жени, които бе познавал. Не ставаше и въпрос за трите години разлика помежду им. Тук се таеше нещо много по-дълбоко, а в същото време необяснимо и неуловимо.

От Джой се излъчваше искреност, която не можеше да има нищо общо със забързания секс в някой неугледен крайпътен мотел. Може би въпреки тлеещата у нея чувственост, тя не бе особено опитна в сексуалните игри. Които и да са били предишните й приятели, независимо дали бе имала един или повече любовници, нито един мъж не бе възпламенявал истински страстта й и не бе оставил жарка следа.

А Гейб искаше да постигне точно това.

Да изгори с нея.

Той хвана ръката на Джой, преплете пръсти с нейните и ги стисна, за да усети гладкостта и топлотата им, а тя да почувства силата и желанието му.

Не искаше да я води в ресторант за вечеря, нито да се взира към нея през масата с глад, неутолим от обикновена храна. Искаше му се да остане насаме с Джой, далече от всички други. Искаше му се да се наслади на усещането, че двамата са единствените на този свят, че нямат нищо общо с действителността, че познават единствено и само себе си.

Джой го наблюдаваше с ясни блестящи очи, подобни на капки дъжд.

— Какво ще кажеш да си направим пикник насред пустинята на връщане?

— Горещ хотдог на лагерен огън от кедрово дърво ли?

— Стига да искаш. — Тя се усмихна широко. — А и сеньора Лопез приготвя страхотни тортили и люти пържоли за вкъщи.

— Значи предпочиташ да пропуснеш пържолите, които аз ти обещах за вечеря, така ли?

— Заради шанса да похапна само с теб в пустинята при слънцето и вятъра съм готова да се откажа от шест вечери с пържоли.

Той стисна ръката й и погали с устни меката коса на момичето.

— Как позна, че не искам да сядам в ресторанта в компанията на половината град?

Тя си пое рязко дъх, а след това тихо въздъхна.

— Защото и на мен не ми се искаше.

Признанието й, произнесено с дрезгав глас, го близна като огнен пламък.

— Да видим, тогава, колко бързо ще успеем да се приготвим за пикника.

След малко вече се бяха отправили обратно към пустинята по прашния непавиран път, подтиквани от косите лъчи на късното следобедно слънце. Джой го упъти към малък заслон, покрит с мъх, където единствените посетители бяха вятърът и уморени пустинни животни. Паркираха джипа и извървяха последните няколко метра. Нямаше и следа от други хора, бяха съвсем сами. Земята не бе докосвана, трептеше на светлината, сякаш току-що създадена — също както той се бе почувствал първия път, когато целуна Джой.

Тя постла подложка за палатка вместо покривка, след като внимателно прерови екипировката за къмпинг, която родителите й винаги държаха отзад в джипа.

Гейб остави на земята пликовете с вечерята и прикова поглед в малките й ръце, докато изпъваха подложката. Най-голямото му желание бе да почувства тези длани по тялото си, да усети как успокояват глада, който го разяждаше отвътре. Когато коленичи пред нея, тя го погледна въпросително. Искаше да я увери, че ще бъде нежен, че няма да я нарани, но не успяваше да изрече нито дума. Единствената му мисъл бе да я докосне.

— Целувка. — Гласът му прозвуча дрезгаво и ръцете му леко трепереха, докато обрамчваха лицето й. — Само една целувка, любима.

Устните й бяха меки, нежни, непоносимо сладки. Искаше да ги вкуси, да се потопи в тях, в нея. Поигра си с долната й устна, докато тя изхлипа. След това пъхна език дълбоко в устата й и простена, усетил как пръстите й се впиват в мускулите на рамото му. Езикът на Джой се движеше до неговия, галеше и вкусваше, изискваше още, още повече.

Без да знае, без да мисли, той я положи на земята и покри тялото й със своето, докато гладът бушуваше в него, разтърсваше го, а целувката така и не свършваше. Не можеше да си наложи да се отдръпне. Искаше да се слее с нея, да я изпълни така, че тя да усети собственото си желание, собствената си жажда, да остане част от нея, докато се превърнат в един изгарящ вечен пламък.

Джой безмълвно му призна същото. Притискаше се в него, докато малките й, изненадващо силни, ръце се плъзгаха по гърба и раменете му, спускаха се към бедрата и го галеха, наслаждавайки се на силата му.

Копчетата на блузата й лесно поддадоха и в гърлото й замря стон. Това бе единственият звук, който тя издаде, единственият, който имаше нужда да издаде. Пръстите й се впиха в бедрата му, докато отвръщаше на целувката, докато го галеше и изучаваше горещата му уста.

Чувствените жарки докосвания на езика й го възбуждаха и му показваха, че усещането за интимност й харесва не по-малко, отколкото на него. Тя разпери пръсти под колана му, а желанието прониза цялото й тяло. Изви се към него, молеща за още. Изискваща още.

Пръстите му разкопчаха сутиена й. Въпреки пулсиращото желание, той си наложи да бъде по-бавен, да се наслади напълно на всяка нейна извивка и отклик. Не можеше да се откъсне от чувствителната кожа на гърдите й, докосваше мекотата им, докато не усети, че собствената му кожа се възпламени, а нейните зърна се втвърдиха. Тя се извиваше под него, докато той масажираше зърната с върховете на пръстите си.

Тялото й диво се изви и той заглуши вика й, покривайки устните й със своите, решен да не я дели с нищо, дори с пустинната тишина.

Най-сетне, примамен от мекотата на гърдите й, Гейб откъсна устни от нейните. Зачуди се дали й се иска да усети езика му по зърната си, колкото му се искаше и на него. Зъбите му докоснаха леко врата й и се спуснаха по стегнатата гърда, за да вкусят сладостта на връхчето и да разлеят непознато желание в нея. Викът й се превърна в стон на удоволствие, когато той отново наведе глава и пое зърното със същата наслада, с която бе пил от устните й.

Тя прошепна името му в тишината и притисна цялото си тяло към неговото, подканяйки го, възбуждайки го. Откликът й сякаш разпали диви огньове и плени остатъците от самоконтрола му. Дрезгавите й думи го насърчаваха и той пое гърдата още по-дълбоко, обгръщайки я с устни. При всеки лек натиск на езика и устните, тя шептеше името му. При всеки стон на удоволствие, ръцете й откриваха нови места под дънките на мъжа.

Ръцете му нетърпеливо се спуснаха от раменете й към кръста и бедрата. Тя стенеше и със затворени очи молеше за още. Дланите му се плъзнаха под дънковата пола между бедрата. Тя се намести, за да го улесни, докато най-сетне жарката й женственост остана под дланта му и той изстена.

Изстена и тя.

Той покриваше устните й със своите отново и отново, притискаше ритмично език към нейния, докато пръстите му си прокарваха път под копринените бикини, за да погалят нежната кожа отдолу. Тя въздъхна накъсано и отново се намести, с всяко движение и ласка изискваше и бе готова да му отдаде топлината, към която той се стремеше.

Пръстите галеха, търсеха и потъваха в невероятната мекота между бедрата й. Палецът му потъваше, кръжеше и потриваше нежната пъпка, набъбнала от докосването му. Тя отвръщаше, като се извиваше, притискаше бедра и настояваше за още.

Той захвана бикините и ги смъкна до глезените й с едно-единствено дръпване. Коленичи и повдигна първо единия й крак, а след това и другия, за да свали бельото.

— Гейб? — Гласът й прозвуча нетърпелив също като ударите на сърцето й, също като неравномерния й дъх.

— Няма да те нараня, любима. — Докато говореше, вдигна полата й и целуна кожата около пъпа й.

— Знам. Просто аз… — Думите се превърнаха в хлипане, когато той лекичко я ухапа, а след това я близна вече по-настойчиво.

— Аз никога… ти си първият… о, боже… искам пак.

Накъсаните й думи се врязаха в съзнанието на Гейб, докато се бореше с нетърпението да открие всичките й тайни. Той вдигна поглед и забеляза подпухналите й устни, разширените от страст зеници, заобиколени от тънък сив пръстен, отворената блуза, разкрила твърдите зърна, още мокри от устните му.

— Не се тревожи — отвърна той и отново се наведе. — И аз не съм правил подобно нещо с жена.

Тя издаде звук, подобен на смях, примесен с удоволствие.

— Не това. Искам да кажа, господи, сякаш…

Тя потръпна и отново се надигна към него, докато той галеше пъпа й с език и проследяваше с пръсти скритата между бедрата й пъпка.

— Искаш ли да спра? — попита той.

— Не. — Тя си пое накъсано дъх и бавно се размърда под устните и пръстите му, готова да се отдаде, изискваща и настояваща. — Гейб, никога преди не съм се любила. Не съм стигала до край. Само това се опитвах да ти кажа.

Той притихна.

— Ти си девствена?

Джой се надигна, за да го погледне, както бе коленичил между краката й, и се усмихна.

— Няма да е за дълго.

— Господи!

Той изпусна дъха си и на нея й се стори, че това също е ласка. Мъжът забеляза издайническото потръпване и безпомощно разтворените й бедра. Тя споделяше желанието, което бе завладяло и него, както слънцето владееше небето.

— Трябва да спра — каза грубо той. — Да те облека и да…

— Няма! — Ръцете й сграбчиха тениската му, спуснаха ципа на дънките, вмъкнаха се вътре и потърсиха сгорещената му плът.

— Сигурна ли си? — попита я.

Докато чакаше отговора й, той го вкуси по устните й, усети страстта й под пръстите си и се помоли тя да не промени мнението си. Пръстите му отново потърсиха мекотата й с влудяваща нежност.

— Да — отвърна дрезгаво тя и се изви под умелата му ласка. — Да не си посмял да спреш, Гейб. Желая те.

Той се усмихна, докато наблюдаваше Джой, обляна от слънчева светлина, попиващ всеки неин трепет, предизвикан от докосването му. С всяка глътка въздух изричаше името му, показваше желанието си, настояваше той да не спира, да научи какво точно желае, да й позволи сама да го докосва.

Непознато спокойствие обхвана Гейб, увереност, че предстои нещо неизпитано досега. Щеше да докосва Джой по начини, по които никога не бе докосвал друга. Щеше да й отвърне с не по-малко жарка чувственост. Щеше да я накара да се разтопи, а когато се съвземеше след преживяния екстаз, никога повече нямаше да позволи на друг да я докосне, без да си спомни първия път и него.

— Гейб? — прошепна тя със затворени очи, с тяло, тръпнещо от желание.

— Няма да спра.

Той свали всичките си дрехи, докато останаха окъпани в слънчевите лъчи на късния следобед. След това се отпусна на постелката, коленичи между краката й и я попита отново:

— Сигурна ли си?

— Толкова сигурна, колкото и ти — отвърна тя и погали възбудения му член.

Той изпусна дъха си със съскане.

Джой се отпусна назад и протегна ръце в безмълвна покана. Гейб се наведе над нея, поколеба се и се зачуди дали ласките му няма да я шокират, но след това изпита увереност, че всичко ще бъде наред, че въпреки невинността си, тя ще разбере, ще го приеме и ще се наслади на преживяването не по-малко от него. Тя бе любовница, достойна за мечтите му.

— Трябва да ти покажа колко си съвършена — прошепна той и целуна устните й, трескавия пулс на врата, зърната, щръкнали към езика му, нежния пъп, триъгълника косъмчета с цвят на разтопено злато. Езикът му пробягна по нейния, за да я вкуси. — Толкова сладка… толкова невероятно сладка.

Думите пресекнаха и се превърнаха в дрезгав стон, докато я милваше с интимност, която никога преди не бе познавал с други жени. Никога не бе съзнавал, че собственото му желание ще се разпали така, докато се стреми да уталожи желанието й, стремежа й, подтика и на двамата да се отдадат един на друг в дивата спирала на страстта, която щеше да ги промени.

Когато най-сетне се отдръпна, тя плачеше и се извиваше под него, предлагайки му всичко, за което бе мечтал у една любовница. Беше гореща, стегната, дълбока и дори и да имаше болка, той я отведе на незнайно място, където огънят познава единствено своите пулсиращи алени пламъци…

 

 

Жаркият спомен се стопи и остави Гейб тръпнещ на места, които нямаха нищо общо с падането в Андите преди около година. Стоеше неподвижен, докато екотът на страстта го раздираше, за да остави единствено гневни бразди след себе си.

„Ти си пълен глупак, беснееше безмълвно той. Да не би да прекоси половината свят заради един женски задник?“

Отговор нямаше, освен онзи, който наистина го бе тласнал да прекоси половината свят: похотта не искаше нищо друго, освен да бъде задоволена.

След Джой бързо научи какви са недостатъците на похотта, позна и чувството на потиснатост, след като разбра, че когато актът приключи, остава единствено празнота и желанието за още и още. Не му бе приятно да научи този урок, защото означаваше, че Джой го е докоснала много по-дълбоко, отколкото той нея.

Затова мисълта за нея не го бе оставяла през годините.

От всички жени, които бе срещал, единствено тя придаде смисъл на мълчанието, единствена тя придаде истински смисъл на чувствеността. Тя бе единствената жена, която го караше да се чувства завършен и не оставяше у него празнота. Тя бе единствената жена, чийто ответ както физически, така и духовен, го подтикваше да се вгледа в себе си задълбочено, да задоволи нужди, които бяха по-малко осезаеми, но същевременно по-дълготрайни от подтика на похотта.

Оказа се, че са му били необходими цели седем години, за да го признае пред себе си.

„Глупак, каза си уморено той. Загуби нещо, преди да разбереш каква стойност притежава. Сигурно някой мъж, далеч не толкова глупав, вече е преценил и осъзнал тази стойност.“

Тя сигурно е щастливо омъжена и е народила куп деца.

От тази мисъл устата му пресъхна. Не можеше да спре да мисли за бебето, което така и не се беше родило.

„Тя казваше, че ме обича, но бе прекалено млада, за да знае истинското значение на тези думи“, продължаваше да настоява онази част от него, където бе натрупана горчивината, която така и не преодоля предателството й.

„Ти беше този, който я напусна.“

„Нямах представа, че е бременна! Оставих й всичко, което имах, до последната стотинка. А дори и да знаех, че е бременна, какво, по дяволите, можех да направя? Да обърна гръб на брат ми и майка ми — отново — и на кариерата, от която имах нужда, за да издържам и себе си, и семейството си, а отгоре на всичко щях да съм вързан със съпруга и дете? Какво друго решение можех да взема, освен да приема поръчката и чак след това да се върна за нея?“

Отговор нямаше.

Отговор никога не бе имало, колкото и да мислеше над този въпрос, докато лежеше в болничното легло в Перу. Търсеше го упорито, но в планините на Южна Америка така и не го откри, не можа да го открие и в морските дълбини на австралийското море, нито пък в джунглите на Азия.

Отговорът го нямаше и в пустинята на Ню Мексико.

Беше се проявил като истински глупак, като се докара до пълно изтощение, единствено за да се върне тук час по-скоро. Времето летеше в една-единствена посока — напред. Беше изтърпял толкова много болка, когато си спомняше за Джой, и то за нищо, съвсем за нищо.

Умората притисна Гейб и с нея почувства студена тръпка, която не бе предизвикана от вечерния хлад. Отправи се обратно към колата, запали мотора и си наложи да се съсредоточи над най-важното за момента. Трябваше да побърза. Имаше няколко отбивки, преди да стигне Котънуд Уелс. Ако се стъмнеше, щеше да пропусне природните пътепоказатели, които показваха пътя и го водеха.

„Както пропусна много други неща ли?“

„Я млъквай, каза си гневно той. Просто млъкни веднага.“

Колата се понесе напред, гумите изсвириха и разпратиха зад джипа плътен облак прах и чакъл.