Елизабет Лоуел
Истинска любов (28)

Глава 27

Щом джипът спря край бунгалата, Дейви се приближи, за да ги поздрави с победоносна усмивка.

— Жената на Рибата идва, за да донесе провизии. Каза, че щяла да си поиграе на война с Кейти, докато сме в пещерата.

— Аз ще приготвя вечерята — казаха Гейб и Джой в един глас.

Спогледаха се и се разсмяха.

— Какъв невероятен интерес към работата — каза тихо той.

Тя му се усмихна и го погледна хитро с крайчеца на окото си, а той затаи дъх. Помисли си, че тя се усмихва много малко от преди седем години. Мисълта, че освен невинността й, може да й е отнел и смеха, го прониза като нож също толкова болезнено, колкото и опасението, че няма да успее да спаси дъщеря си от неприятните изненади на живота. Можеше единствено да наблюдава, да се моли и да я дарява с обич.

— Аз ще вдигна — заяви бързо Дейви. — Мразя готвенето — добави той, без да се обръща към някого специално.

— Наистина ли? — тъмните вежди на Гейб се извиха. — А пък аз бях останал с впечатлението, че каквото и да докоснеш, се превръща… — той обърна поглед към Кейти — в каша.

— Да, но Кейти харесва как готвя, нали Мечицо-клечицо? — попита той и вдигна момиченцето, за да го свали от джипа, и я подхвърли внимателно към небето.

— Готвиш точно като Мечо-клечо — каза тя, разсмя се и подръпна русата коса на Дейви.

— Това дете може да направи кариера като дипломат — каза Гейб.

— Аз съм сразен! — Дейви притисна едната си ръка към сърцето и прихвана Кейти само с другата. — И ти ли, мое сладко малко момиче?

— Къде е кръвта? Покажи ми? — Кейти се кискаше и подръпваше памучния пуловер на Дейви, за да надникне вътре. — Уф! Космаци! Мечо-клечо е космат. Мечо-клечо е космат — започна да припява тя, докато той я отнасяше към верандата.

Гейб тихо се засмя, докато двамата с Джой слизаха от джипа. Беше удивен от неизчерпаемата енергия на Кейти и шеговития весел начин, по който приемаше живота. Погледна към Джой, когато поеха към бунгалото.

— Отгледала си едно прелестно момиченце — каза той. — Толкова общителна. Толкова жизнена.

Джой не знаеше какво да отговори и спря, за да го погледне сериозно с ясните си сиви очи. Не можа да възпре сълзите, когато думите му достигнаха съзнанието й и разсеяха спомена за годините на натрупан страх и неизречени съмнения. Имаше толкова много случаи, когато се чудеше дали се справя добре с отглеждането на Кейти, да не говорим за неизброимите вечери, когато бе прекалено уморена или заета, за да отдели на дъщеря си времето, което заслужаваше.

— Благодаря — отвърна Джой. — Има моменти, когато ми се струва, че съм пълен провал като родител, че нищо не правя както трябва.

Погледна в очите й и забеляза колебанието, съмненията и напрежението, съпътствали отглеждането на дете без чужда помощ. Обрамчи лицето на Джой с длани, наведе се към нея и докосна с устни мокрите мигли.

— Винаги си я обичала — каза той. — Нито едно дете не може да иска повече от родителите си.

Сълзите й бяха толкова солени. Той усети трепета й. Когато младата жена изви лице към него, Гейб я целуна леко и усети въздишката, когато дланите й се разпериха на гърдите му.

— Доктор Джойс, мисля, че трябва да пробваме… — Вратата на бунгалото се тръшна, а гласът на Дейви пресекна.

Гейб сгуши Джой до себе си и притисна лицето й към гърдите си, за да скрие сълзите. Дейви ги гледаше с недоумение.

— Невинаги се караме — каза Гейб. — Понякога се одобряваме.

Дейви погледна от строгото лице на по-възрастния мъж към жената, сгушена и защитена до гърдите му.

— Да, ясно. Май попаднах на момент на одобряване. — Той прокара ръка през гъстата си руса коса и въздъхна. — Май е най-добре да изчезвам.

— Няма проблем — каза Гейб. — Просто исках да ти кажа как стоят нещата. — След кратко мълчание той обясни: — Според мен Маги няма да има нищо против да й помогнеш да приготвите обяда днес.

— Маги — повтори Дейви.

— Именно, Маги. Ако те интересува. Ако ли не, проблем няма. — Гейб сви рамене. — Тя е истинска жена и няма да позволи на никого да я прави на глупачка. Ще си намери друг.

Дейви срещна сериозния поглед на Гейб за момент и след това се усмихна.

— Странно. Познавам я вече две години и никога не е споменавала името ти.

И двамата мъже знаеха, че Дейви няма предвид Маги.

Гейб не отговори. Продължи да притиска Джой към гърдите си, да гали нежно косата й с едната ръка, а с другата бе готов да я защити от всеки, който се осмелеше да навлезе в негова територия.

Дипломантът се поколеба, сетне сви рамене.

— Май ще трябва да се правят сандвичи. — Най-неочаквано се усмихна. — Ако видиш доктор Джойс, кажи й, че ще атакуваме „Замъка на Джой“, след като похапнем.

— Добре — отвърна Джой.

Гласът й прозвуча приглушено до гърдите на Гейб. Тя поклати глава и се разсмя безпомощно.

— Господи — измърмори тя и вдигна поглед към неясните очи на Гейб, изпълнени с веселост. — Чувствам се като тийнейджърка, след като са я хванали на верандата с приятеля й.

Дейви се подсмихна.

— И така изглеждаш. Нямах представа, че можеш да се изчервяваш. Или вратът ти отзад е изгорял? — пошегува се той.

Тя изпъшка и отново зарови лице в гърдите на Гейб. Не вдигна глава, докато смехът на Дейви не заглъхна, когато младежът влезе в бунгалото на Маги и вратата свирепо изскърца.

Джой въздъхна, прегърна Гейб и се наслади на близостта му под жаркото пустинно слънце. Не я беше грижа, че Кейти или Рибата, или Маги могат да се появят всеки момент. Точно сега имаше нужда от Гейб, искаше да усети силата и загрижеността му, нежната му прегръдка, в която се чувстваше толкова сигурна.

Бе минало много време, откакто някой я бе прегръщал, просто да я прегърне нежно и приятелски, за утеха, нищо повече.

Гейб тихо наведе глава и отпусна буза на изсветлялата от слънцето коса на Джой. Вдъхна дълбоко, сякаш поемаше мириса й в душата си, сякаш тя бе светлината, която го изпълваше. Не си спомняше кога за последен път е прегръщал жена, без да е изпълнен с очакването час по-скоро да се люби с нея.

След това осъзна, че никога не бе прегръщал жена по този начин, отнасяйки се към нея, все едно че бе самият живот.

— Мамо — повика я Кейти и излезе на верандата, — ти кога ще се обадиш на Сюзън?

Гейб отпусна ръце с истинска неохота и се обърна към дъщеря си. Вместо да отстъпи, Джой стисна ръцете му и се подпря на него.

— Скоро, дребосъки — каза тя.

Кейти погледна любопитно от майка си към високия мъж, който я прегръщаше.

— Защо прегръщаш Гейб?

Джой никога не избягваше въпросите на Кейти в миналото, колкото и трудни да бяха отговорите. Нямаше да го стори и сега.

— Защото го харесвам.

— А не харесваш ли Мечо-клечо и Рибата?

— Разбира се. При това много.

— А тях не ги прегръщаш.

— Те не са Гейб — отвърна простичко Джой.

Кейти се замисли за момент, сивите й очи бяха сериозни като на майка й. След това момиченцето кимна, очевидно приела обяснението и логиката на чувствата, скрити в него.

— Гладна съм.

Джой си отдъхна.

— Време е да се заемем с важните неща от живота — каза тя тихо, така че само Гейб да я чуе.

— Като например храната ли? — попита я също толкова тихо.

— Като храната. — Усмихна се на дъщеря си. — Маги прави сандвичи, за да ги занесе в пещерата.

— О, боже! Дали вече е свършила?

— А дали ти не можеш да отидеш и да й помогнеш, за да свърши по-бързо? — отвърна в същия дух Джой.

Кейти въздъхна. Беше й забавно да прави такос. Но сандвичите бяха нещо друго. От друга страна, умираше от глад.

— Ще я попитам.

Пое към бунгалото на Маги с една трета от обичайната скорост и ентусиазъм.

Гейб и Джой заедно минаха през бунгалото към задния двор, където на простора висеше наскоро изпраната екипировка за пещерата. Можеше да използва и електрическата сушилня, но предпочиташе да усеща мириса на слънцето по дрехите. А и така не претоварваше генераторите.

Докато Джой прибираше топлите чисти дрехи, той я наблюдаваше така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Разкажи ми за раждането на Кейти — помоли той.

Ръцете на Джой сякаш се вдървиха. След това събра щипките.

— Просто класически разказ за прекалено много, прекалено скоро, а след това прекалено малко и прекалено късно.

Той стоеше с протегнати ръце, докато тя добавяше нови неща върху непрекъснато растящата купчина.

— Тогава живеех у семейство Чилдърс — започна тя.

— Те приятели на родителите ти ли бяха?

— Не. Сюзън бе пуснала обява за домашна помощница, която да живее у тях, а след като родителите ми починаха, аз трябваше да си намеря къде да живея. Работата бе идеална за мен. Имах къде да живея, щеше да ми остава достатъчно време, за да уча, и достатъчно пари, за да си сипвам бензин и да ходя с колата на лекции.

Той знаеше, че родителите на Джой не са богати, но не бе предполагал, че ще остане без пари.

— А родителите ти не ти ли оставиха нещо? Пари от застраховка… каквото и да е?

— Оставиха ми спомени. — Подаде му нова дреха. — Хубави спомени. И джипа.

Той не можеше да повярва. Парите, които й бе изпратил, нямаше да са й достатъчни, за да се справи. Но те бяха предназначени да й помогнат, докато се върне от Ориноко.

Когато най-сетне се бе върнал в цивилизацията, беше открил, че тя не иска и да знае повече за него. Поне така бе решил, след като изслуша Дан.

„Каза ми да вървя по дяволите, че ще направи каквото е най-добре за нея.“

И двамата бяха сбъркали, а Джой бе плащала вместо тях.

— Как се справи? — попита той, а гласът му бе станал дрезгав от вълнение.

— Използвах твоите пари, за да плащам по време на бременността и раждането.

— Ами ежедневните разходи?

Тя сви рамене и му подаде още дрехи.

— Правех каквото правят всички, когато имат нужда от пари. Работех на две места. При Сюзън живеех и работех. Другата ми работа бе като асистентка на някои професори от факултета по геология.

— А бременността ти… трудна ли беше?

— Докторите често ме наричаха пациент мечта. Млада, силна, здрава и гъвкава. Пълзенето из пещерите те поддържа в добра форма. Физически ми нямаше нищо.

Гейб не попита нищо за психическото й състояние. Не беше и нужно. Представяше си колко трудно й е било да изкара бременността след смъртта на родителите си, след неговото заминаване и необходимостта да работи на две места, докато все още учи.

— Какво стана? — попита най-сетне той. — Защо Кейти се роди в пустинята?

Джой продължи да трупа дрехи в ръцете му. Не отговори.

— Съкровище?

— Дни наред имах фалшиви родилни болки. Стигах до половината път към града и контракциите спираха. Тогава обръщах и се връщах във фермата на семейство Чилдърс. — Усмихна се тъжно. — Повторението е майка на знанието.

— А лекарят ти защо не направи нещо?

— Какво например? В края, непосредствено преди термина, фалшивите родилни болки са нещо естествено, особено за жени, които раждат за пръв път. Нещо напълно естествено.

— Защо не остана в болницата, за да си по-спокойна?

— Бях предвидила пари само за един ден.

Пръстите му се свиха около дрехите и той едва се сдържа да не изругае.

— Значи върна се във фермата на семейство Чилдърс. После какво стана?

— Три пъти ходих така напред и назад. На четвъртия път, когато започнаха контракциите, просто не им обърнах никакво внимание и продължих да работя. Нямах повече време за губене и фалшива тревога. Някакъв трактор се беше счупил, а Сюзън преносваше Лора и не се чувстваше много жизнена.

— Продължавай.

Джой свали и последната дреха от простора, сгъна я и я остави на купа в ръцете му. Мрачното му изражение й показваше как се чувства.

— За всички имаше много работа във фермата — каза тя. — А аз работих, докато усетих, че повече не мога. Тогава се качих на джипа и подкарах към града. Когато най-сетне разбрах, че този път няма шега, вече бе прекалено късно. Намирах се на средата на пътя и нямаше да успея да стигна. Кейти нямаше търпение да се роди.

— Господи. Ти какво направи?

— Единственото, което можех. Отбих джипа край пътя, издърпах постелката за палатки от багажника и… — Сви рамене и се опита да не си спомня колко се бе уплашила.

Колко бе ужасена и напълно сама.

— Сигурно си била ужасена — каза той тихо. — Едно уплашено двайсетгодишно момиче ражда само в пустинята.

— Отначало наистина ме беше много страх. По-късно просто не ми остана време да се страхувам. — Усмихна се едва-едва. — Раждането не зависи особено много от волята на майката. Към края бебето само ме водеше.

Отначало не посмя да попита. Въпреки това трябваше да разбере.

— Била си сама през всичкото време?

Джой вдигна поглед. Мъката и съжалението в очите му я накараха да пожелае въпросът за раждането на Кейти никога да не е повдиган.

— Не — отвърна бързо тя и докосна ръката му. — След известно време се появи Рибата. После вече беше по-добре. Той беше изкарал курсове за спешна медицинска помощ и беше много мил и внимателен с мен. Знаеше как да ми помогне. Кейти изобщо не бе наранена. Точно това ме плашеше най-много — нещо да не се обърка и да не знам какво да направя с детето.

— Когато… — Гейб преглътна и попита: — Кога се появи Рибата?

— Не знам. В един момент бях сама и ме болеше ужасно, бях толкова уплашена, а в следващия той бе до мен и ми даваше кураж. После нещата станаха по-лесни. Кейти се роди бързо.

Силно стиснатите пръсти на Гейб и изпъкналите от напрежение мускули по ръката му уплашиха Джой. Той приличаше на мъж, който никога не се е усмихвал и никога няма да се усмихне.

— Гейбриъл — каза тихо тя. — Недей. Вината не беше твоя.

В мига, в който изрече думите, тя разбра, че е така. Колко дълго бе обвинявала Гейб, че я е напуснал, че я е оставил сама да гледа дете. Но не всичко бе негова вина. Наистина. Тя бе искала той да я люби, беше настоявала и не бе мислила за нищо извън прелестните мигове в прегръдките му.

Не бе някоя невежа глупачка, която не разбираше как става зачеването и никога не е чувала за предпазване от нежелана бременност. Просто й беше все едно. Съвсем по детски бе предполагала, че нещата ще си бъдат наред, че просто трябва да обича Гейб и накрая всичко ще се оправи.

Така беше.

И то не само както бе очаквала.

Гейб не беше виновен. Не можеше повече да го обвинява за собствената си наивност и заради смъртта на родителите си, настъпила толкова скоро, след като той си тръгна. Въпреки това той се обвиняваше. Вината личеше в пустите очи, в бръчките на болка, събрали се около устата му. Преди щеше да й достави удоволствие да го види как страда, но сега вече не се чувстваше така.

Неговата болка бе и нейна. А болката унищожаваше.

— Гейбриъл, чуй ме — изрече напрегнато тя. — Вече не те обвинявам. Бях достатъчно разумна и знаех какво може да стане, но исках единствено теб. Желаех те. Направих всичко по силите си, за да те накарам и ти да ме пожелаеш. Не бива да се чувстваш виновен. — Тя се засмя. — За едно наистина умно момиче, аз се проявих като пълна глупачка.

— Недей — прекъсна я дрезгаво той. — Недей да се обвиняваш. Аз съм този, който трябваше да предвиди всичко. Не трябваше да спя с девствено момиче.

— Ти не си го направил насила — обади се раздразнена тя. — Аз ти се отдадох по свое желание, с цялата си страст!

— О, боже, да. — Той затвори очи, спомнил си миналото. — Никога не е имало друга като теб. Никога. Ти ме преследваше чак в най-отдалечените кътчета на земята.

Думите преминаха като поток през нея, помитайки останките от миналото, за да открият път за нови възможности там, където преди имаше единствено пречки.

— Така вече е по-добре — каза тя. — Ти ме викаше с всеки един от „Гласовете“.

— Ти ме мразеше.

Понечи да отрече, но не успя.

— Да. Известно време беше така. Мразех и себе си. Мразех живота. После пораснах. Най-сетне. Не бива да мразиш себе си, Гейбриъл. Не си струва. Просто не си струва.

Той не можеше да я погледне в очите, затова отпусна назад глава и остави жарките лъчи на слънцето да го пернат през лицето.

„Как да не се мразя след всичко, което й причиних?“

— Как успя да спреш да ме мразиш? — попита най-сетне той.

— Успяваш, когато пораснеш. Опознаваш себе си, собствените си недостатъци и преставаш да мразиш и себе си.

Той си пое дълбоко дъх и отново погледна Джой в очите. След дълго мълчание, отново заговори:

— Каза ми, че ако съм дошъл в Лост Ривър, за да търся опрощение, съм попаднал на погрешното място. И въпреки това се опитваш с всички сили да ми простиш.

Тя рязко си пое дъх. Той беше прав. След като видя и научи какъв е новият Гейб, тя бе успяла да разбере много по-добре Гейб какъвто бе преди седем години — а също и себе си. Тя също бе част от страстната им нехайност.

Беше си платила.

Също и той.

— И на себе си ли прости? — попита тихо той. — Все още ли вярваш, че си била глупачка, която се е отдала на порива на любовта? На мен?

— Не знам. Още е много рано. Току-що открих, че вече не те обвинявам.

— Джой — прошепна той и се наведе към нея, стиснал купа сухи дрехи. — Целуни ме. Моля те. Искам да знам какъв е вкусът на прошката. Тогава може би ще успея да простя на себе си.

Въпреки че ръцете й бяха пълни с дрехи също като неговите, тя се надигна на пръсти и докосна устните му. Езикът му проследи крайчетата на усмивката, а тя въздъхна и разтвори устни. Остана до него дълго, упоена от сладостта на целувката му.

— Кажи сега? — попита най-сетне тя, едновременно с шеговит и сериозен глас. — Какъв е вкусът на прошката?

— Слънце. Спокойствие. И мента.

Смехът й се разнесе в следобедната тишина.

Той наблюдаваше превъплъщението й, удоволствието в усмивката, светналите очи, също както бе в най-съкровените му мечти.

Това бе един от спомените, който не бе лъжа. Нямаше нищо по-красиво на този свят от засмяната Джой.