Елизабет Лоуел
Истинска любов (4)

Глава 3

Слънчевата светлина нахлуваше в преустроеното бунгало, част от някогашно курортно селище, където Джой сега живееше. Курортът бе фалирал преди години и от него бяха останали десет неподдържани, засипани с пясък, бунгала и една хижа, изгоряла още преди Джой да се роди. Старата ферма също бе полуразрушена. В пустинята човек не можеше да натрупа богатство, защото тя отдаваше малкото си благини без всякакво желание.

Дори и земята да не бе златна мина и да вещаеше бедност, за Джой тя си оставаше красива. Тополите бяха разперили клони, хвърляха животворна сянка над бунгалата и задържаха влагата, която отделяше живота от смъртта в пустинята. Водата бе скрита току под сухата повърхност. Нямаше обаче достатъчно, за да може да процъфти една ферма, още по-малко, за да се напояват поля и насаждения. Не бе имало достатъчно и за един приличен курорт. Последният собственик на Котънуд Уелс бе фалирал. Когато почина, той завеща жалките останки от мечтата си на университета. Тогава родителите на Джой откриха нов проход под пещера, известна като отдавна затворена мина за гуано, а от университета им позволиха да я проучат. Тогава Джой бе на тринайсет.

Преди година, може би само допреди няколко месеца, всички бунгала кипяха от оживление, докато пещерняци и учени изследваха пещерата Лост Ривър. Сега вече наоколо цареше спокойствие. Просто нямаше достатъчно пари, за да се продължи подобно мащабно проучване. Целият й екип се свеждаше до четирима студенти, на които предстоеше дипломиране, поради което двама се канеха да си тръгнат съвсем скоро, и аматьор пещерняк, наречен Рибата.

Джой се намръщи и вдигна поглед от компютъра, където внимателно следеше финансовото състояние на проекта за пещерата Лост Ривър. Погледна бегло часовника и видя, че й остава доста време, преди да прибере Кейти от фермата на семейство Чилдър, където спираше училищният рейс. След това се сети, че Кейти ще прекара седмицата с най-добрата си приятелка, Лора Чилдър.

Някаква празнота обзе Джой. Кейти я нямаше, затова не бе нужно да се прибира навреме в бунгалото довечера. Прииска й се да не бе разрешавала на детето да прекара цяла седмица във фермата на приятелското семейство.

Веднага се упрекна, че се държи като егоистка. Щеше да е прекалено жестоко да я лиши от топлотата на едно голямо сплотено семейство единствено защото на Джой й липсваше звънкият смях на детето. Сюзън Чилдър беше умна, усмихната жена на фермер с осем деца, но любовта в сърцето й би стигнала за още осем.

Човек оставаше с чувството, че покрай техните деца и приятелите им, половината дечурлига по южната границата на Ню Мексико живеят в „Рокинг Бар Ди“. Дори и Джой бе живяла там, като работеше, за да си плати за стаята, храната и да й останат някакви джобни, докато завърши университета благодарение на щедрата стипендия. Когато защити бакалавърската си степен, й предложиха докторат с възможност да живее в Котънуд Уелс и да проучва пещерата Лост Ривър.

Възможността бе прекрасна, но тя не можеше да откъсне Кейти от семейство Чилдър. Дори и сега прекарваше еднакво време и във фермата, и в бунгалото в Котънуд Уелс. На Джой сърце не й даваше да я отдели от хаоса и изпълненото с искрена обич отношение на голямото, приятелски настроено, семейство.

Без дори да съзнава, Джой въздъхна, спомнила си своите детски мечти. Бе единствено дете, сама, но глезена и много обичана, както сама казваше. Беше си обещала, че нейното дете няма да остане само. Щеше да има къща, пълна с деца, които да растат сред смях, боричкане, опознаване и проучване на пещерите и всичко друго, което светът можеше да им предложи.

Само че не се получи така.

Колкото повече Джой растеше, с толкова по-голяма яснота разбираше, че животът предлага много, а не обещава нищо.

Насили се да обърне мислите си в друга посока. Мъката по миналото едва ли щеше да донесе нещо добро в бъдещето, напротив, само можеше да създаде проблеми. Истината бе, че Кейти нямаше да има нито братя, нито сестри. След предателството на Гейб и неочакваната смърт на родителите й, Джой просто не се доверяваше достатъчно на живота, за да обикне друг човек.

Преди няколко години започна да ходи на срещи. Нищо не излезе. След като този, когото бе обичала, я изостави, страстта, на която една жена бе способна в прегръдките на мъж, се бе стопила. Не че Джой не копнееше за чувствени удоволствия. Напротив. Беше се научила, че това съществува единствено в мечтите и сънищата. Заминаването на Гейб я бе съсипало напълно, затова не желаеше отново да рискува, като отдаде чувствата си. Всяко докосване на друг мъж я притесняваше… а в същото време копнееше за Гейб толкова силно, че се ужасяваше от себе си.

Престана да ходи на срещи и проучи как стои въпросът с донорите на сперма. Накрая прецени, че не може да направи подобно нещо. Искаше да знае как изглежда бащата на детето й, да чува смеха му, да вижда как очите му потъмняват от страст, докато…

— Доктор Андерсън?

От верандата на бунгалото се разнесе дълбок глас. Джой си пое дълбоко дъх и откъсна мисли от миналото.

— Влизай, Дейви.

Миг по-късно мрежата против комари се затвори след Дейви Греъм. Дипломантът бе изпълнил рамката на вратата, преливащ от готовност за работа. И силата, и ентусиазмът му помагаха много на Джой в работата й на водач на експедициите в пещерата Лост Ривър. От друга страна, телосложението му бе проблем. Всички се смееха на широките му рамене, защото някои от проходите се оказваха прекалено тесни за него. За да може да мине през различните варовикови теснини, на Дейв му се налагаше да се съблича чак до бельото, да протяга едната си ръка над главата, а другата да притиска към себе си, за да успее да се промъкне по корем през някоя пролука, която пещерняците наричаха плитчина.

Теснината „Пипнах те“, една от основните трудности по пътя към долните нива на пещерата, бе ежедневно предизвикателство за Дейви. Често се обсъждаше как да преименуват „Пипнах те“, и предложенията бяха или „Разкървавени рамене“, или „Голата теснина“, все в негова чест, но Джой остана категорично против. „Пипнах те“ щеше да си остане „Пипнах те“.

— Получи ли съобщението да звъннеш на Хари? — попита Дейви, а сините му очи бяха озарени от любопитство.

— Да. — Тя много добре знаеше какво иска да я попита той, затова бързо добави: — Присъдата ни е произнесена. Стипендията изтича след шест седмици.

Дейв отвърна поглед за момент. На двайсет и три все още не се бе сблъсквал с достатъчно неприятности в живота и не умееше да прикрива чувствата си.

Разочарованието му бе толкова явно, колкото и надеждата преди малко.

— Съжалявам — каза Джой. — Знам колко много ти се искаше да приключиш картографирането на всичко открито досега. И на мен много ми се искаше. Картите ти са невероятни. Някой ден ще спестяват на пещерняците месеци, а и техниките, които прехвърли на компютърни програми, са истинска революция в пещерното картографиране. Каквото и да се случи, трябва да се гордееш с постиженията си.

Тя не каза всичко това само за да го успокои, бе самата истина. Въпреки че бе едър и висок, Дейви се оказа един от най-добрите пещерни картографи, които някога бе срещала. Едрите му непохватни ръце творяха истински чудеса с калните клинометри и компасите на Брънтън, както и със значително по-сложната екипировка. Лазери, сонари, всичко, което успееха да изпросят или да измъкнат с увещания от военните складове, стига да бе електронен уред и да бе подходящ за изследвания на пещери, започваше да работи в ръцете на Дейви.

— А пък триизмерният ти модел на компютър — добави тя и го погали по ръката, — той наистина е най-добрият, който някога съм виждала. Нямам представа как, но ще намеря начин да завършиш работата и да защитиш доктората си.

Кривата усмивка на Дейви се мярна за кратко, но бе напълно искрена.

— Всъщност — каза тя — говорих с доктор Уедърби от „Събсърфис Минералс“ ООД и го помолих да помисли за финансирането на изследването ти, когато стипендията изтече. Той се заинтересува, затова му изпратих копия на картите ти. Ако там не се получи, ще опитаме и други варианти. ГПА е другата ни възможност. Ще стане, Дейви. Работата ти го заслужава.

— Благодаря — отвърна простичко той. — Подкрепата ти означава много за мен. Повечето факултети, с които съм работил, гледат да оберат лаврите и не дават нищо в замяна.

Тя не опроверга думите му. Знаеше по-добре от Дейви колко жестока е конкуренцията по пътя нагоре в така наречената кула от слонова кост.

— Че какви лаври мога да обера аз? — попита тя с хитра усмивка. — На всички им е пределно ясно, че не бих могла да тътря цялата екипировка без твоя помощ.

Той направи смешна физиономия, за да покаже колко е засегнат.

— Това ли е всичко, което виждаш у мен — як гръб без всякакъв мозък?

— Естествено — каза Джой, широко отворила очи, готова да продължи с шегите както обикновено, но в същото време го държеше на разстояние, за да му покаже, че е важен за нея като асистент и човек, но не търси възможна връзка. Тук не ставаше дума за нищо лично. Отнасяше се към всички мъже по един и същи начин. — Че защо иначе ми трябва да търпя такава грамада като теб?

Той се изкиска.

— Нали последния път бях морж.

— Така беше. Чудя се какво ли ще бъдеш следващия път?

Той се усмихна, поклати глава и погледна часовника. Беше станало два.

— Другият екип още ли е там?

Джой по навик погледна към своя часовник. Също като на Дейви и нейният беше от неръждаема стомана, устойчив на влага, кал и не се драскаше на скалите.

— Не са се обаждали. Да им дадем още двайсет минути и ще тръгнем към пещерата.

— Добре. — Той се обърна. — Ще отида да проверя дали компютърът ми е приключил с програмата, която модифицирах. Значи в пет ще се видим при пералнята.

Вратата против комари шумно се блъсна след него.

Вятърът свиреше със сух глас, а сетне стихваше и пустинята се смълчаваше под слънцето. Джой дълго остана заслушана, за да се наслади на спокойствието наоколо, докато мислеше за бъдещето.

Днес щеше да помогне на Дейви да проверят един от многобройните интересни звуци, които се излъчваха от „Гласовете“. Огромната зала на второ ниво на пещерата се оживяваше от звуците на теч, който идваше от подпочвени води, пробили пътека през варовика, докато не достигнеше мастилено черна пещера. Подтиквани от земното притегляне и тласкани от тежестта на прииждащите води, струите падаха от високо, за да потънат в неземната красота на езера, които никога не бяха виждали слънцето.

Огромната зала, наречена „Гласовете“, очароваше Джой не само заради тайнствения й шепот и прелест, а защото бе сигурна, че някъде в отекващите й краища има поне един проход, който да я отведе в неизследвани части на пещерата Лост Ривър. Просто в „Гласовете“ се стичаше недостатъчно вода, която да озвучи призрачните гласове, които ечаха тук.

Въпреки че бе опитвала многократно, тя така и не успя да открие процеп, който да отвежда от „Гласовете“. А звуците ехтяха и разпращаха примамливи обещания за откриването на нови светове.

Може пък този път да й провърви.

Може би този път ще успее да зърне сенчест коридор или тъмен отвор, който най-сетне да я отведе към възможностите, които я мамеха още от деня, когато родителите й починаха, когато се промъкна през тесния неизследван пасаж на второто ниво на пещерата Лост Ривър и откри „Гласовете“.

Бяха изминали почти седем години от това откритие. А ето че й оставаха някакви си шест седмици.

Джой нетърпеливо тръсна глава, за да пропъди образа на пещерата Лост Ривър. Да скърби още отсега за нещо, което предстоеше след шест седмици, нямаше да й помогне да си свърши работата. Имаше достатъчно задачи за довършване, предстоеше й да преосмисли години на усилия, години, изпълнени със спомени и мечти, а това нямаше да стане, ако очите й бяха пълни със сълзи.

Звуците от задната веранда, където бе прането, й напомниха, че има доста неща за довършване, преди отново да влезе в пещерата. Забърза към огромната производствена пералня с вградена сушилня, които определено приличаха на уред, забравен или изоставен от извънземни на разхвърляната веранда на бунгалото. Ако не работеха и двата генератора, а това се случваше поне през половината време, нямаше достатъчно ток нито за лампите в лагера, нито за пералните машини, така че всички се стараеха да си осигурят максимално количество чисти дрехи през деня.

Обут в къси панталонки и сандали, Дейви вече подреждаше куповете изпрани дрехи. В съседната пералня издрънча въже за катерене.

— Как е компютърната програма? — попита Джой.

— Още я мъдря. — Той погледна с искрено съмнение чифт къси чорапи, след това прецени, че може да ги поноси още малко. — Червеното въже ми се стори доста твърдо, затова го препирам с допълнително омекотител.

— Благодаря. Днес, така или иначе, няма да ни трябва. Рибата взе доста резервни въжета, когато потеглиха днес сутринта.

— И аз така си помислих — каза Дейви и погледна към въжетата, натрупани върху малка масичка. — Никой не може да ги намотава тези удоволствия като него.

— Затова се измъква често-често от миене на чиниите — обясни Джой. Оплитането и намотаването на въжета така, че да ги носят по-лесно и да не се оплитат, докато ги пренасят и използват, си бе не само изкуство, но и умение.

Тя огледа критично едно от чистите въжета, поставено на една полица в очакване на опитните пръсти на Рибата. Прането на въжетата нямаше за цел да им придаде приличен вид, а да ги запази здрави. Калните пръски между сплитовете ги разяждаха и прекъсваха, а и отслабваха самото въже, така че то ставаше опасно.

— Напомни ми да препера и това, когато се върнем — каза Джой и подритна въжето на пода към купчината мръсни дрехи. — Някой откри ли резервния гибс?

Дейви знаеше достатъчно за техническата страна на скалното катерене, за да влезе и излезе жив и здрав от една пещера. Тъй като хващачът гибс бе сред основните елементи в екипировката им, той дори не се замисли за какво го пита Джой.

— Паднал е от закачалката и се е плъзнал под навито на руло въже — обясни той. — Маги го откри и ти го остави при чистото бельо. Те всички трупат чистото бельо върху тази маса, така че…

— Ето, това й харесвам на Маги — каза Джой, докато преглеждаше купчинката смачкано бельо, за да открие хващача. — Тя винаги мисли.

Дейви изсумтя.

— Ей, трябва да си й благодарен — каза Джой и премести липсващата вещ при екипировката. — Маги знаеше, че ако не открия липсващия гибс, ще използвам някой от твоите, а ти щеше да се оправяш, както намериш за добре.

Той се намръщи.

— Ако знаех, че е така, щях да обърна всичко.

Джой бързо и внимателно провери дали специалната седалка е в добро състояние, както и различните карабини, лостове, клинове, допълнителните връзки за обувки, задължителни за всеки пещерняк, и най-различни други специални елементи от екипировката, необходима за изследване на пещерите. Всяка извивка по металните части, които тя прибираше, бе излъскана до блясък от честа употреба и внимателно поддържана. Всяко въже и корда бяха чисти, гъвкави и гладки на пипане.

След като животът ти зависи от екипировката, се налага да отделяш много грижи за нея.

Освен това, когато Джой се грижеше за хващачи, клинове, каски и други части от катераческото оборудване, тя имаше чувството, че е част от историята. Всяко гладко метално приспособление от екипировката им, както и различните въжета, направени от синтетични материали, представляваха крайният продукт след години усилия, проучвания и упорит труд. Пещерняците прекарваха живота си в експерименти и усъвършенстване на екипировката, която винаги носеха със себе си в кадифения мрак.

Баща й и майка й бяха пещерняци, както и дядо й. За пръв път Джой бе влязла в пещера толкова малка, че дори не можеше да си спомни кога е било. Беше се научила да се справя с екипировката и да я поддържа, когато другите деца на нейната възраст си играеха с кукли и бръмчаха с пластмасови камиончета. Когато поотрасна, познатите пещерняци се шегуваха, че тя е тайното оръжие на родителите си — защото бе причината за успехите им при откриването на нови проходи, скрити във вече известни и изследвани пещери. Това отчасти бе истина. Бе дребничка, едно истинско преимущество, когато се стигаше до проучването на сложните, оплетени и изумително красиви пещери на Ню Мексико.

Пералнята превключи на центрофуга, забуча тътнещо и се разтресе. Джой се отдръпна и ритна машината с всички сили. Тя се успокои и продължи да работи нормално.

— Ще изядеш някой шамар от Рибата за тази работа — предупреди я Дейви. — Никак не му е приятно, когато някой се отнася с такова неуважение към нещата му.

— Аз няма да му кажа, ако и ти обещаеш да си мълчиш.

— Колко даваш?

— Колко искаш?

— Да поемеш една от смените ми за готвене.

— Става — съгласи се веднага тя. Дейви имаше много таланти, но готвенето не бе от тях, дори не можеше да бъде наречен приличен готвач.

— Тези са твои — каза той и й подаде нова купчинка дрехи. — Навсякъде по тях е написано дребосък.

— Недей да забравяш, грамада такава, че писмената ми препоръка ще ти виси на шията цял живот.

— Направо се разтреперих в грамаданските си дрехи.

Тя пое купчината, която младежът й подаваше. Въпреки че изглеждаха изгладени и пъстри, само допирът с тях я накара да се изпоти. Вътре в пещерата Лост Ривър винаги беше около петнайсет градуса, а двете долни нива бяха влажни. За да запази човек топлината си, трябваше да облече специални дрехи, навлечени една върху друга, които изолираха влагата от тялото, а задържаха телесната топлина.

В пустинята през лятото нямаше никаква хладина, а точно тук започваше подготовката за работата в пещерата.

Тя отдели добре намачкано бельо с дълги ръкави, панталони с дълги крачоли и риза, гащеризон, също с дълги ръкави, чифтове чорапи, които се нахлузваха един върху друг, и леки, но твърди специални ботуши, които запазваха краката й сухи при всякакви условия. Неопреновите костюми и водолазната екипировка, нужни за най-долното ниво на пещерата Лост Ривър, висяха в едно от празните бунгала в очакване да дойде и техен ред. Днес никой нямаше да ги използва. Нито пък през идващите шест седмици. Гмуркането в пещерите бе прекалено опасно, ако нямаше достатъчно хора.

— По дяволите, това най-много го мразя — каза Дейви, докато трупаше една върху друга топлите дрехи, за да ги пъхне в раницата за пещерата.

— Можеше и по-зле да е — каза Джой, докато сгъваше и прибираше своите дрехи.

— Колко по-зле? — Дейви се потеше много повече от Джой, докато си оправяше нещата.

— По времето на родителите ми, единствената възможност били вълнените дрехи. И досега много от пещерняците ги предпочитат.

— Този тук пещерняк обаче не е сред тях. Господи, всичко ме засърбява само като си помисля.

— Да, ама когато си долу, ще…

— Ще съм благодарен на всеки топъл пласт — довърши той. — Тук обаче това направо ми се струва невероятно.

— Както и когато сме долу, ни се струва невероятно, че над нас е горещата пустиня.

Той посегна към твърдата си шапка, после се поколеба, забелязал, че опаковката с батериите е наполовина празна.

— Да не би Рибата да е почистил карбидните лампи?

— Да, но няма да ни трябват. Генераторите са работили цялата нощ. Батериите са презаредени. Бас държа, че Маги ги е натъпкала в ботушите ти, за да не ги забравиш.

— Един — единствен път ги забравих, а вие не ми давате мира.

— Да, но никога повече не ги забрави, нали?

Той изръмжа нещо неразбираемо, но провери в ботушите и ги откри вътре. Джой се ухили.

— Както вече ти казах, това момиче винаги мисли.

Тя оправи подплатата на каската си, провери дали скобата държи здраво лампите, захранвани от батерии, и дали работят на пълна мощност. Презареждащите батерии издържаха само на четири часа работа, ако използваше и двете лампи едновременно, и на осем часа, ако ги редуваше, но поне светлината им беше постоянна, силна и ясна. Тъй като вече бяха в намален състав и не оставаха нощем в пещерата, нямаше проблем с презареждането на батериите.

За всеки случай двамата с Дейви носеха химически свещи, фенерче и още батерии, най-обикновена запалка, кибрит и парафинови свещи. Това бе допълнителен товар, но нямаше пещерняк, който да недоволства. След като преминеха първоначалния сумрак около отвора на пещерата, мракът ставаше непроницаем и обгръщаше всичко.

Щом събраха екипировката и подготвиха раниците си, Джой и Дейви отнесоха всичко до вехтия очукан джип, напечен от безжалостното слънце. Джипът бе единственото наследство на Джой, останало от родителите й — джипът, уменията на пещерняк и кутия от обувки, пълна със семейни снимки от поне сто години. И много обич. Родителите й я бяха научили да се смее и да се доверява, както и да обича.

След това Гейбриъл Венчър я научи да мрази.

„Престани да мислиш за това.“

Само че не успяваше да не мисли, а и той щеше да пристигне само след седмица.

„Слава богу, че ми дадоха предизвестие от поне една седмица. Трябва доста старания да положа, за да наложа «маската», когато това копеле пристигне.“

Седалките в джипа бяха толкова горещи, че можеха да изгорят голата кожа. Навесът, който навремето защитаваше колата, бе изгнил така, че нямаше начин да се поправи, а горната част бе отнесена от мартенските ветрове. За нов навес нямаше пари.

Без да каже и дума, Дейви подаде на Джой едната от двете туби вода, които носеше. Двамата намокриха седалките и волана. Водата изсъхна почти веднага, но поне охлади повърхностите и вече нямаше опасност да ги изгорят.

На Джой й се прииска да намери нещо също толкова ефикасно, с което да полее изгарящите спомени.