Елизабет Лоуел
Истинска любов (34)

Глава 33

В разредения студен въздух древният град бе като скулптура, изваяна от кремав и бял камък, ръждиви скали, украсени с перлено сиво, искрящи със своите безсмъртни мечти. Върховете, около свещения град Ласа бяха любимо място за номадите, които можеха необезпокоявани да следват пътища и посоки, стари като света. На фона на тъмните палатки на номадите искряха червени молитвени флагчета, трепкащи по стълбове и опънати въжета; всеки трепет бе отделна молитва, отправена към тибетските богове. Имаше избелели, имаше и нови, закачени по храсти и дървета в израз на преклонението на хората.

Пъстрите флагове, подмятани от вятъра, очароваха Кейти, но тя внимаваше да не ги докосва, защото си спомняше думите на баща си. „Това са молитви, дребосъки. Светът има нужда от всички молитви.“

Зад нея проехтяха възбудените викове на новите й приятели, докато се гонеха и смееха сред многобройните палатки. Първата игра, на която научи децата тук, бе гоненица. Въпреки многото дрехи, които носеха, за да им е топло, децата се оказаха бързи. Докато си играеха, те я бяха научили на своите думи със странно звучене, а тя ги научи на своите, а когато не се учеха на четмо и писмо с родителите си и не се налагаше да им помагат със стадата, измисляха какви ли не дяволии.

Времето, прекарано с номадите, бе толкова весело, колкото и ако имаше свои братя и сестри. Но вече бе дошло времето да се преместят другаде, в друг лагер, в друг град, за който татко й щеше да пише. Тъжно й бе, че трябва да се раздели с приятелите си, но нямаше търпение да преживее нови неща.

— Кейти?

Обърна се по посока на гласа.

— Идвам!

Хванати за ръце, Джой и Гейб се приближиха към дъщеря си. Кейти се усмихна, а след това се засмя на глас. Колко беше хубаво да има татко. Толкова беше весело да се шегува с него, а мама вече не бе така изморена, както преди Гейб да остане завинаги. И се смееше повече. Сега вече и с нея бе по-весело.

— Взе ли си довиждане с всички? — попита Джой.

Кейти закима енергично и червените къдри подскочиха. Именно косата й помагаше да се сприятели с нови хора във всеки лагер. Цветът бе като магнит за хората в Тибет.

— Дадох им от твоите ментови бонбони, а те ми дадоха нещо, което още не мога да произнеса, и беше гадно, но съм сигурна, че и те решиха, че ментовите бонбони са гадни.

Гейб се разсмя и вдигна Кейти на ръце. Тя обви кръста му с крака и го стисна.

— Имаме чудесни новини, дребосъки.

— Сестри и братя ли? — попита на мига тя.

— Не точно — каза с усмивка Джой. — Спомняш ли си, когато ти казах, че трябва време, за да се отгледат такива изключителни деца като теб?

— Какво тогава?

— Статията на баща ти за пещерата Лост Ривър е привлякла огромно внимание и ще можем отново да се върнем за нови пет години. Ще трябва време, докато всичко се уреди, но…

— Рибата? Маги? Мечо-клечо? И те ли? — прекъсна я Кейти и заподскача нагоре-надолу в ръцете на Гейб.

— Рибата и Маги със сигурност — отвърна Джой. — Дейви трябва да довърши някакви карти, които е поръчал шефът му, а след това ще може да дойде. Работата ще му отнеме около година, а ние започваме след шест месеца веднага щом се върнем от Тибет.

— Дейви няма да остави Маги сама — обясни Гейб и целуна Кейти по челото. — Двамата са сгодени, затова няма да издържи далече от нея.

— Сгодени? Значи ли това, че правят бебета?

Гейб и Джой се постараха да не се споглеждат.

— Няма да е веднага, дребосъки — каза Джой, едва сдържайки усмивката си.

Гейб понесе Кейти към раздрънкания джип, с който пътуваха, а когато се наложеше, дори спяха в него.

— Чакайте — каза Кейти. — Първо трябва да направя нещо.

Щом Гейб я пусна на земята, тя хукна право към въжето с флагчетата, опънато между две тънки колчета. Застана на пръсти и внимателно завърза своята молитва на едно свободно място.

Когато го пусна, вятърът му вдъхна живот, повдигна го и отнесе специалната й молитва към небето. Тя се усмихна и за няколко мига не откъсна очи от флагчето, а след това затича обратно към родителите си.

Сега вече бе сигурна, че няма да мине дълго и ще си има братя и сестри.

И беше права.