Елизабет Лоуел
Истинска любов (20)

Глава 19

Гейб последва Джой в мъчителната тишина, възцарила се в пещерата. Оранжевата маркировка, останала от предишни проучвания, беше зад тях, но тя не се колебаеше. Въпреки че той се движеше бързо по неравния под на пещерата, така и не успя да я настигне, докато тя най-сетне не спря, за да го изчака.

— Започваме тук — каза младата жена.

Той се заслуша внимателно в нюансите на гласа й. Професионално овладян, сякаш никога не бе отправяла молитва дъщеря й да прояви повече разум в любовта от майката.

— Виждаш ли тази дантелена завеса? — попита тя и кимна с глава към място, което освети с втората лампа от каската си.

От страховита пукнатина в тавана бе израснал огромен кремав варовик, набразден в различни пастелни тонове. Тази красота пещерняците наричаха „пещерен фар“. Тук той се спускаше почти до пода на пещерата.

— Сега се обърни с гръб — насочи го тя.

Гейб понечи да попита защо, но след това я послуша.

— Стой тук — помоли го Джой. — Когато ти извикам, изключи си лампата и отново се обърни. Само че докато не ти дам знак, няма да гледаш. Разбра ли ме?

Част от Гейб се зачуди дали тя няма просто да си отиде и да го остави сам да се оправя в пещерата, но въпреки това се съгласи.

— Добре.

Бързо, но много внимателно Джой заобиколи скалната завеса по пътека, която бе открила съвсем случайно преди няколко дни. Въпреки че образуванията бяха от изключително рядко срещаните, огромни и невероятно красиви, тя не прокара оранжева маркировъчна лента към тях. Дори не бе споделила с останалите за съществуването им.

До този момент.

Подът на пещерата бе набразден от нежни образувания, израснали сред по-големите. Опита се да върви само където пътеката минаваше по варовиковото легло и да заобикаля новите невероятни скулптури, създадени от водата и тъмнината. Най-сетне мина зад завесата.

Изправи се на пръсти, нагласи и двете лампи на каската на най-широкия възможен лъч. След това се провикна към Гейб:

— Светлините угаснаха, можеш да се обърнеш.

Той изключи собствената си лампа. Когато се обърна, пое рязко дъх и възкликна от почуда.

Въпреки че изглеждаше тежка и масивна, варовиковата дантелена завеса бе прозрачна. Светлината от каската на Джой пронизваше камъка и той разпращаше отблясъци на неземна красота. Наситените цветове се диплеха в тишината, сякаш разкриваха оживялото магическо творение на някой безименен бог. Изящни басти искряха от влагата. Дантелената завеса тръпнеше от живот.

На нито едно от местата по света, които Гейб бе изследвал, жертвайки толкова много от важните в живота неща, не бе виждал подобна неповторима прелест.

Светлината от каската на Джой милваше диплите на завесата, докато най-сетне се отдръпна и я остави отново да потъне в първичен мрак. Светлината се разполови, когато тя изключи едната лампа и се отправи към него.

Той понечи да протестира, но се спря. Опита се да си каже, че дантелената завеса не е някакво чудо, че е просто резултат от най-прост физически процес, действал в продължение на много години. Водната капка минава на зигзаг през тесен процеп, образувал се на наклонения таван, следват нови процедили се капки, камъкът неусетно бавно се разтваря и пропуска повече вода, следва по-бързо утаяване, докато най-сетне резултатът не излезе наяве — варовикова дантелена завеса, толкова нежна, че светлината прониква през нея и разпръсва наоколо лъчи.

Без да каже и дума, Гейб се обърна към жената, застанала до него. Разбра, че го е наблюдавала в очакване да разбере реакцията му.

Едва сега осъзна, че го е дарила с тези мигове на красота в знак на безмълвно извинение, заради отправената одеве молитва, която щеше неизменно да раздира сънищата му.

— Благодаря ти — каза простичко той, изпълнен с желание да докосне Джой, но уплашен, че тя отново ще се отдръпне. — Как се казва?

— Искаш да кажеш, име като „Пипнах те“, „Изненада“ или „Гласовете“ ли?

— Да.

Тя се поколеба.

— Никой друг не знае за тази завеса. Тя не фигурира в картите на Дейви. Открих я преди няколко дни, когато двамата се теб се загубихме в „Лабиринта“.

Гейб отново отмести поглед към плетеницата скални образувания и ниши, известни като „Лабиринта“.

— Спомням си. Излязохме тук от друго място. Каква невероятна плетеница.

— Ако това е игра на думи, ще трябва да те убия.

— Каква игра на думи? — попита той, без да разбира.

Светлината му разкри широката й усмивка.

Как му се искаше да я прегърне. Не го направи. Беше му достатъчно, че вижда спонтанната й усмивка.

— А как я откри? — попита той.

— Когато се обърнах, за да се уверя, че ме следваш, видях светлината ти да минава през камъка. — Споменът бе в гласа й и в настръхналата кожа под топлото пещерно облекло. — Не можех да помръдна. Не можех и дума да кажа. Стори ми се най-невъзможното и прекрасно нещо, което някога съм виждала.

Той разбра, че тя споделяше с него нещо, което никой друг не бе виждал, и това го промени по същия начин, по който светлината променяше дантелата на камъка. След това забеляза, че и тя мисли за същото и то променя нея.

Отстъпи бързо от него, страхът завладял цялото й лице.

— На всяка цена трябва да накараме Дейви да проучи мястото. Прекалено красиво е, за да го оставим просто така.

— Как ще го наречеш?

— „Измама“.

Гейб си помисли за красотата, за невъзможността светлината да преминава през камъка.

— Защо да не е „Любов“?

— Все тая. — Тя продължи да говори, гласът й бе спокоен, без да му остави възможност да продължи мисълта си. — В този район има четири участъка, които не са проучвани внимателно. Там разчитам да открия проход към вътрешната пещера, откъдето бликат водните звуци.

— Също като „Восъчната пита“ ли? — попита Гейб.

Джой си представи новото място във варовика, което бе така разтворено, че бе останала само семпла каменна дантела, която много приличаше на пчелна пита. От нея бликаше нестихващият шепот на гласовете и полъхваше постоянен бриз, който разкриваше на Джой къде е отворът — огромен вход — от другата страна на значително струпване на камъни с причудливи форми.

— Също като нея — потвърди тя. — Но за да се стигне там, трябва да се разруши част от „Восъчната пита“. Колкото и да ми се иска да открия извора на „Гласовете“, не бих направила подобно нещо. Пещерата Лост Ривър е била създавана в продължение на милиони години. Сърце не ми дава да разруша това творение на природата, за да открия скритите тайни. Тази пещера или сама ще ми ги разкрие, докато си тръгна, или нещата ще си останат постарому.

Някога Гейб не би изразил съгласие, но сега вече разсъждаваше различно. Беше опознал всевъзможните начини, по които съжалението навлиза в нишите на амбицията, също като студена черна река, пресякла пластове разтворен камък.

— Иска ми се отново да пробвам „Лабиринта“ — каза тя. — Струва ми се, че там ще открием път.

— Само да не се загубим отново.

— Страшничко беше, а? На колене и лакти се вслушвахме за шумовете на останалите пещерняци. — Тя се усмихна едва забележимо. — Трябваше да ме оставиш да им се обадя по радиото.

— Аз да те оставя! Ти беше тази, която каза, че не искаш Рибата отново да те спасява от кашата, която сама си забъркала. Да не би той да ти е помагал, когато си се губила преди?

— Може и така да се каже.

В гласа й прозвуча нотка, която го накара да застане нащрек. Тя говореше за миналото.

— А ти какво би казала? — попита той.

— Бих казала, че противният компас пак отказа.

Почука с пръст по часовника, за да накара неподвижната стрелка да помръдне.

Гейб с нежелание прие промяната на темата. Бръкна в раницата и извади същия компас, за който тя му завидя още в момента, когато го видя.

— Да ги разменим ли? — предложи той.

— Че твоят е поне пет пъти по-добър от моя.

— Значи няма да те изпускам от поглед, за да не се изгубим — каза той и взе нейния.

— Ще го ползвам назаем само докато сме в „Лабиринта“. Взела съм няколко допълнителни химически свещи. Ще ги използваме да маркираме пътя.

Тя бръкна в своята раница й извади тетрадката с грубата карта, която двамата с Гейб направиха и разширяваха с всяко влизане и ново опознаване на тайните на „Лабиринта“. Дейви бе прехвърлил информацията на своя компютър, но генераторите проявяваха толкова капризи, че той не посмя да разшири голямата си карта.

— Намираме се тук. — Тя посочи извита линия на хартията, с която бе маркирана прозрачната завеса.

— Къде? Не виждам. — Той се настани така, че да може да наднича през рамото й. — А, ясно, разбрах.

Стоеше толкова близо, че всеки път, когато издишаше, дъхът му галеше топло бузата й. Тя рязко си поемаше дъх и полагаше огромни усилия да овладее трепета, породен от близостта им.

Той се пресегна около нея с две ръце, взе химикалката и молива и започна да пише нещо. Единственото, което Джой усещаше, бяха гърдите му, притиснати в гърба й. Каза си, че трябва да се отдръпне. Не го направи. Искаше й се да се поддаде на примамливата топлина, струяща от тялото му. Искаше й се да се облегне на това силно тяло и да се наслади на всеки миг.

„Сигурно полудявам — каза си отчаяно тя. — Цели седем години така и не допуснах мъж до себе си. Гейб уби това желание в мен, когато си замина, а аз доказах, че е така, когато се опитвах напълно безуспешно да излизам с други мъже. Не мога да се заблуждавам, че нещо се е променило. Просто спомените ми са ужасно лоши, това е. Затова откликвам сексуално единствено в сънищата, защото те се градят на спомените ми. Затова и Кейти ще си остане единствено дете цял живот. Ако Гейб се опита да направи нещо, няма да си позволя и да трепна, ще съм като буца лед. Така че престани да се тормозиш и да го подтикваш. Подобно отмъщение е жалка работа.“

Когато отново погледна картата, забеляза, че Гейб е нарекъл каменната завеса „Любов“.

— Правото да измисли име се дава на откривателя, нали така? — попита спокойно той, забелязал внезапното напрежение по лицето на Джой. — Според теб моята светлина е разкрила мястото на това образувание.

— Да — каза тя с немощен глас.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. В този момент усети и топлината, и мириса на тялото му и в главата й нахлуха неканен рояк спомени. В един безкраен миг тя отново бе в пустинята, а не в пещерата, а „Гласовете“ и любовните думи на Гейб я милваха, докато той се сливаше с нея за пръв път и ги свързваше в едно цяло. Това бе момент, който често се връщаше в сънищата и спомените й, изключителният миг, в който тялото му започна да се движи вътре в нейното.

— Джой? — Той я задържа, когато се олюля. — Добре ли си?

„Не съм! Аз полудявам! Не стой толкова близо до мен. Никой от нас не може да приеме това, което предлагаш, затова трябва да се дръпнеш, и то веднага!“

Не изрече нито една от отчаяните думи. Отстъпи и отблъсна ръцете, които я прогаряха през пластовете пещерно облекло чак до кожата.

— Добре съм — отсече тя. „Ще бъда още по-добре, когато проклетите спомени престанат да ме измъчват и да ми напомнят какво съм чувствала някога и какво никога повече няма да почувствам.“

Откри химическа свещ и рязко я завъртя. Призрачна зелена светлина избликна от дланта й. Извади връзка за обувка от раницата и завърза свещта на тънкия край на сталагмит, издигнал се до човешки ръст.

Опита се да погледне компаса на Гейб, но ръцете й трепереха и чувствителният уред можеше да я заблуди.

Без да каже и дума, той го пое от нея. Когато й съобщи показанията, тя ги записа на картата. Бяха изработили този навик през последните десет дни.

Гейб и Джой се вмъкнаха в „Лабиринта“ с надеждата да открият нов път. Спираха често, за да нанасят пещерните образувания на картата, да сверяват данните на компаса и да трупат отломки, които по-късно да послужат за ориентир. Тя остави светлинна маркировка на още две места и докато двамата с Гейб навлизаха все по-дълбоко в неизследвания „Лабиринт“, зад тях се разстилаше неземен отблясък.

След като Рибата се провикна за втори път от непрогледния мрак на „Гласовете“, за да отбележи преминалия кръгъл час, Джой даде знак да спрат. Въпреки изтощителното промъкване из пещерата, двамата с Гейб не бяха почивали. Бяха спрели единствено, за да изядат шепа храна, за да имат енергия, и да пийнат от манерките.

Нямаше как да разберат колко е широк „Лабиринтът“, нито пък колко време ще им отнеме да открият стената на пещерата и да проверят за проходи, които отвеждат към други зали. Пълноценното проучване отнемеше много време. А два безценни часа тук под земята бяха преминали неусетно.

Гейб отново бръкна в раницата.

— Готова ли си?

Джой измърмори нещо, докато ровеше в своята раница, за да си извади бонбон. Напипа няколко кръгли, увити в шумоляща хартия. Нямаше спомен да е слагала подобно нещо. Извади ръка и погледна.

Зелено-бялата спирала на ментови бонбони пролъскваше на дланта й. Това бяха от бонбоните на Гейб, онези, които го предупреди да скрие, преди да ги е откраднала. Беше й ги сложил в раницата, без тя дори да разбере.

— Благодаря — каза и рязко вдигна очи, усетила погледа му върху себе си.

— Удоволствието беше мое. — Гласът му бе дълбок. Спомни си вкуса на мента по устните й.

Тя бързо извърна поглед. С неуверени пръсти разви бонбона, сложи го в устата си и пъхна обвивката дълбоко в раницата, за да не я изпусне някъде в пещерата.

— Нека пробваме в тази посока — каза тя и навлезе в „Лабиринта“.

Вървеше предпазливо по неравните, често хлъзгави камъни и много внимателно избягваше най-крехките образувания. Гейб я следваше в напълно непознатото място. „Лабиринтът“ се оказа изумителна гора от скални образувания, прелестни пречки, обгърнати от скални завеси, искрящи сталактити, неравни сталагмити и колони, образувани на местата, където таванът, подът и подовите образувания се срещаха и сливаха.

Понякога колоните бяха толкова дебели, че образуваха непроходима бариера. В тези случаи Джой единствено можеше да се изправи на пръсти и да включва лампата през отвори с размерите на длан, за да надникне отвъд. Там се простираше нова част от „Лабиринта“, със скрити части и ниши, до които човек можеше да се добере единствено ако съсипеше пещерата.

Тя обозначи бариерата на картата си и пое в нова посока.

Понякога под сталактитите, пораснали от грапавия таван, нямаше сталагмити. В тези случаи образуванията висяха като невероятни пискюли в нежни цветове. На други места сталактитите бяха с размерите на сламки и значително по-крехки.

Веднъж бяха открили ниша, на тавана със съвършен гипсов „полилей“, който почти бе запълнил нишата. Светлината се бе насочила обратно към тях във всички възможни нюанси на бялото и сребърното, докато танцуваше като жива далече от докосването на слънцето.

Предстоеше им да проучат толкова много красота. А времето просто се изплъзваше.

— Гейб, погледни — каза Джой, без да крие изумлението в гласа си. — Внимавай много — добави тя и отстъпи назад, за да се разминат двамата в тесния процеп между две източени колони. — Никога няма да видиш нещо толкова крехко и красиво.

Той се наслади на мига, в който Джой се отри в него, и му се прииска да извика от удоволствие. Наум си каза, че каквото и да види, няма да е наполовина толкова красиво, колкото бе тя. Пристъпи в нишата, от която младата жена тъкмо бе излязла.

Светлината му се плъзна по бариерата и той рязко изпусна дъх. Вътре в нишата бяха сътворени невероятно тънки прозирни кристали, които отразяваха светлината на малки насечени отблясъци. Не бяха разположени нито високо, нито ниско, бяха подредени в спирала, сякаш законите на гравитацията като по чудо са били забравени дълбоко в пещерата Лост Ривър. Последният полъх, включително и дъхът на Гейб, накара тънките като косъмчета извивки да потръпнат и да се разместят. Той отстъпи крачка назад, уплашен ди не съсипе изумителната красота, блестяща на светлината на лампата.

Бавно се обърна към Джой.

— Какво е това?

Шептеше, сякаш невероятно фините кристали бяха живи и щяха да се изплашат от звука на думите му, смесил се в неспирния говор на „Гласовете“.

Джой се чувстваше по същия начин.

— Хеликтити — отвърна тя с глас, тих като неговия.

— Как се образуват? — След това Гейб побърза да добави: — Чакай. Не съм сигурен, че искам да науча. Нека не разваляме магията им. — Издаде някакъв странен звук и поклати глава. — Чуй ме. Аз съм този, който разкрива тайнствата на света пред хората.

Нежната усмивка на Джой спря дъха му. Това бе усмивката от спомените му, когато двама влюбени се вглеждаха един в друг и споделяха мълчалива тайна, но им се струваше, че всичко е изречено на глас.

— Всяка твоя дума подчертава това, което описваш. — Ръката й докосна като перце неговата. — Знанието, истинското знание винаги подчертава. Невежеството разрушава.

— Тогава искам да знам.

Докато тя говореше, той се опитваше да запази в спомените си нежните изящни черти на лицето й и да си припомни какво бе усещането да сведе глава и да усети вкуса на мента по устните й.

— Според най-новите теории хеликтитите се образуват от вода, просмукала се през здрав камък — каза тя. — Ако водата в края на краищата достигне някой въздушен джоб, капките, които се появяват вътре, са толкова ситни, че земното привличане не им влияе. Кристалите се образуват, без да се съобразяват кое е долу, горе или встрани. Те следват свои правила и своя вътрешна логика.

— И постигат невероятна красота.

— Да, но това нито е лесно, нито е бързо — добави тя, а гласът й бе замислен и угрижен. — Тези кристали прекарват много време вътре в скалното легло и изчакват подходящите обстоятелства, за да се роди красотата им.

— Аз сигурно съм наполовина хеликтит — каза той и задържа погледа на огромните й сиви очи. — Знам как се чувстват. Затворени в камъка. В очакване.

След малко тя откъсна поглед от неприкрития в очите му глад. Насочи лампата от каската към тетрадката в ръцете си. Подпря я на бедрото си и започна да пише бързо. Така поне ръцете й бяха заети и нямаше да се поддаде на изкушението да се протегне към него, да го успокои, да го пожелае още повече.

— Как ще наречеш кристалите? — попита той.

— Пещерата на Гейбриъл.

— Хората ще си мислят, че става въпрос за нещо библейско.

— Нищо. Имената трябва да са многопластови също като пещерите.

Той тихо се засмя.

— Знаеш ли, почти бях забравил какво е да си до човек с бърз ум, любознателен, който не признава прегради.

— Който умее да оцелява — обади се сърдито тя.

— Определено. Също като хеликтитите. Оформени са от собствените си спирални нужди в свят, където хората знаят само горе и долу.

Тя вдига очи и се усмихна, сякаш всичко ставаше преди седем години.

— Понякога нещата ни се струват точно такива, нали? Може би е така, защото се занимаваме да проучваме пещери, какво ще кажеш? Повечето хора живеят само в две измерения. Докато при пещерите са три.

— Или дори четири.

Тя зачака, в погледа й бе стаено напрежение, а сърцето й пърхаше неуловимо.

— Четири ли?

— Времето — обясни тихо той, докато я наблюдаваше. — Времето променя всичко.

Джой нямаше представа, колко време и какви промени са изминали, докато най-сетне не събра достатъчно воля, за да откъсне очи от Гейб.

— Прав си — каза тя. — Четири измерения.