Майн Рид
Остров Борнео (9)

9. Задавилият се гавиал

Като се нахраниха, тримата мъже се замислиха как да приготвят нещо по-тлъсто за следващия път, нещо като дивеч, птица или риба.

Лало нагази до колене във водата, надявайки се да намери някоя сингапурска мида. Бе взел със себе си бамбуков бастун, с острия връх на който проверяваше пясъка, за да се увери, че някоя мида не се е заблудила и спотаила.

Братът и сестрата бяха оставени отново сами. Заръчаха им да не отиват под дървото, само да се окъпят внимателно, за да се освежат и успокоят.

Те влязоха във водата на известно разстояние един от друг. Хенрих предпочете брега на океана, а Елена избра потока, прозирната вода и хубавия пясък. Тя предполагаше, че тук ще бъде по-добре предпазена от едно внезапно и буйно оттегляне на вълните и теченията.

Но скоро се оказа, че бистрият поток бе само привидно спокоен. Едва капитанът и неговите хора се бяха отдалечили, и в затихналия обеден въздух се разнесе вик, който подплаши пъстрокрилите птици в гората и ги накара неочаквано да спрат песните си. Сякаш бяха чули ек от пушката на Редууд.

Този вик бе чут и от капитана, който в това време обикаляше на известно разстояние, търсейки удобно място, за да залегне. Муртаг също чу, тъкмо когато се бе надвесил над стръмния бряг, всецяло увлечен в подмамването на рибите. Лало малаецът бе нагазил до колене във водата и мислеше единствено за сингапурската мида, но трепна и се обърна.

Хенрих се ослуша уплашено. Викът бе нададен от Елена.

За миг капитанът и хората му се събраха на брега на потока. Очакваше ги ужасно зрелище.

Тъй като на брега нямаше достатъчно вода за плуване, младото момиче бе отишло до средата на течащата вода — около тридесет метра широка. Над нея се виждаше само главата на Елена.

Точно срещу нея, откъм другия бряг се показваше друга, но чудовищна глава — грамадно влечуго, подобно на гущер, бе изпълзяло от покрито с тръстика място с голяма бързина, бе дълго седем метра, с глава около метър и с не по-малки челюсти.

— Гавиал! — извика малаецът.

— Гавиал! — повториха останалите.

Ужасът ги задавяше. Само петнадесетина крачки деляха момичето от чудовището. Сякаш нищо нямаше да може да помогне.

Моряците познаваха много добре нрава на животното, прекосяващо потока право срещу момичето.

Тръпки побиха мъжете.

— Боже! Господи! Спаси! — викаше Елена.

Още минута и гавиалът щеше да бъде над нея.

Баща й, истинско въплъщение на отчаянието, стоеше, без да помръдне. Нима пушката можеше да му помогне? От страх той я бе забравил в ръката си. Малките куршуми щяха да се сплескат върху бронята на влечугото, ако все пак той дойдеше на себе си и гръмнеше.

Дори да можеше да го улучи в окото, нямаше да успее да предотврати фаталния край.

Ирландецът размахваше въдицата си безпомощно. Какво можеше да предприеме той, за да спаси момичето на обичния си приятел капитана? Хенрих, излязъл гол от водата и без оръжие, стоеше сякаш вкаменен.

Инстинктивно и тримата се спуснаха към водата, за да застанат между влечугото и неговата жертва. Но Лало, предугадил намерението им, ги превари. Със спокоен и силен глас той им извика да не се помръдват от местата си. Те се подчиниха, тъй като видяха, че той е готов за някакво незабавно действие.

В ръцете си държеше едничкото оръжие, което за нищо не можеше да му послужи — бамбуковия малък прът, заострен от двата края. Той го бе измъкнал измежду главните на огъня, когато бяха пекли мидата. Това бе бастунът, с който бе измервал дълбочината на пясъка. Той бързо бе извадил ножа си, за да заостри и другия край. И бе успял. И ето, вече бе между чудовището и Елена. Миг след това черната му къдрава глава се мярна над водата съвсем близо до зиналата челюст на влечугото; сетне той изчезна под водата, но бронзовата му ръка се издигна, размахвайки двуострия прът, който започна да се движи така бързо, че се забелязваше едва-едва. Влечугото започна да отстъпва и така страшно да пляска по водата с опашката си, че наоколо се образува облак от пяна.

В този вихър главата на малаеца се показа отново, но сега по-близо до момичето, което се бе върнало на брега под закрилата и напътствието на своя спасител.

Мина доста време, докато потокът придоби обикновеното си състояние. В продължение на час влечугото полагаше непрестанно усилия да се отърве — силната му опашка продължаваше да пляска по водата и да я обръща на пяна, но вълните все повече и повече пълнеха разтворената му челюст и се стичаха в гърлото му.

Смъртта му бе неизбежна, нямаше никаква възможност за спасение.

И ето че грамадният труп на гавиала бе понесен от течението към океана, за да послужи на свой ред за плячка за акулите и другите морски чудовища, по-отвратителни и много по-свирепи от него.

Ще бъде излишно да споменаваме за безкрайната благодарност на капитан Редууд и голямата мъка, която изпитваше, че няма възможност да се отплати веднага на малаеца за неговия бърз ум, за себеотрицанието, с което се бе хвърлил срещу влечугото и бе разчекнал с бамбуковия прът челюстта му.