Майн Рид
Остров Борнео (21)

21. Заминаване за вътрешността на острова

Приятелите лежаха дълго, както казахме, на чистия сребрист пясък, дишайки свежия въздух, и скоро почувстваха как нова кръв се влива във вените им. Силите им се възвръщаха, а заедно с тях и апетитът.

Запалиха отново огън, но по-далече от юпата.

Лало отиде под опасната сянка, за да донесе черупките и птиците. Захлупиха в примитивната тенджера женския тукан и го сложиха на жарта, като използваха четири камъка за подпори. Водата започна скоро да клокочи и кипи. Наоколо се разнесе приятна миризма, която за корабокрушенците бе много по-благоуханна от прохладния бриз или аромата на тропическите цветя, който идваше откъм дълбоката гора.

Докато старата птица вреше, нашите приятели набодоха малкото на бамбукова пръчка и го опекоха на жаравата като гълъб.

Падна им се само по хапка, но благодарение на тази предварителна закуска можаха да дочакат обяда, който се забави доста.

Лало, който познаваше всички тайни на горската кухня, съобщи най-после, че задушената птица е готова, сне от огъня първобитната тенджера и я сложи на пясъка.

Всички се наредиха около „задушеното“ и всеки получи своята порция. На дъното остана само вкусният сос от тревите, които Лало бе сложил като подправка.

Като се нахраниха, приятелите се погрижиха да си намерят ново място за лагер, дето преживяванията от предидущата нощ нямаше да се повторят.

Два пъти попадаха под опасен подслон и огледаха внимателно стъблото, листата и плодовете на всяко дърво, което можеше да бъде приспособено за жилище.

Дървото, под което бяха нощували приятелите, разбира се, нямаше такива белези, от които можеше да се заключи, че областта бе ненаселена.

Такова бе мнението и на Лало малаеца.

Забелязаха недалеч кичесто смокиново дърво, сянката на което им се хареса. Донесоха под него всички съдове, които бяха останали под юпата, приспособиха отново платното за палатка и се настаниха под дървото, което в индийската митология бе известно под името „свещен банан“.

Този банан достигаше често до десет метра в окръжност. Избраният от капитана нямаше по-малко от осем метра.

Най-главната особеност на това дърво бе тази, че всеки път, когато някой от неговите твърде дълги, изпити клони докоснеше земята, в скоро време спускаше корени и образуваше подпора за хоризонталните клони, които без тази поддръжка можеха да грохнат поради собствената тежест.

Приятелите търсеха под това дърво само хубава сянка, но съдбата, която ги следваше досега тъй жестоко, най-после им се усмихна: смокиновото дърво им предлагаше не само такава сянка, а и богата храна най-малко за седмица. Ставаше дума не за плодовете, а за едно животно, скрито в неговите клони.

Бе влечуго от рода на гущерите. Колкото и да е изгладнял човек, пак не би се възползвал от месото на това животно, но Лало съвсем не мислеше така.

Той знаеше, че този гущер, голям колкото човек, има отлично месо, което може да задоволи и най-префинения чревоугодник.

Грамадният гущер лежеше на хоризонтален клон и напомни на капитана, че някои подобни видове приличаха много на американската игуана. Въпреки страшния си вид тези животни не бяха нападателни, ловците и обитателите на горите правеха от тях котлети, които изяждаха с огромно удоволствие.

След като извести другарите си за щастието, което случаят им пращаше, малаецът каза на капитан Редууд да прати един куршум в главата на чудовището.

От края на опашката до муцуната имаше около два метра. Лало и Муртаг метнаха след изстрела едно от растителните въжета — лианите — върху челюстта на гущера и го окачиха за един от клоните на банана. В това положение той приличаше много на обесен човек.

Лало започна да го дере, след което го наряза на четири и извади от едната четвъртина тънки филии, които веднага бяха сложени на жаравата.

Малаецът имаше право: месото бе крехко като свинско, а на вкус приличаше на телешко.

Като прекараха три дни под този подобрителен режим, корабокрушенците почувстваха изведнъж достатъчно сили, за да започнат пътуването. През това време техните провизии се обогатиха и с един голям глиган, който се бе отбил към тях, за да търси плодове и корени.

Куршумът от капитанската пушка сложи край на неговите странствания.

Лало малаецът приготви от него не само котлети, пържоли и други деликатеси за момента, но направи и чифт отлични жамбони — пушени бутове за по-дълго ползване по време на пътуването.

Снабдени по този начин с достатъчно провизии, приятелите решиха да потеглят към вътрешността, като вземат със себе си най-леките неща, от които не можеха и не биваше да се лишат.

С болка на сърцето се сбогуваха с коритото — тяхната стара лодка, която ги бе спасила от толкова опасности. Не без страх се разделиха с нея, тъй като това означаваше впускане в опасно предприятие, в което можеше да се окаже, че не могат да им помогнат нито тяхната опитност, нито положителните качества, които притежаваха като моряци.

Друга възможност нямаха.

Оставането по-дълго върху източния бряг на Борнео можеше да стане причина никога да не го напуснат.

Нямаше надежда да мине някой кораб насам или ако такъв все пак се появеше случайно, той едва ли щеше да бъде мирен търговски съд, а по всяка вероятност щеше да се окаже разбойнически.

Обземаше ги ужас при подобна мисъл: ако избегнела ножа на бандитите, щеше да ги очаква робството, от което никой нямаше да успее да се спаси, тъй като нямаше да има щастието да срещне цивилизован човек.

Като взе предвид тази ужасяваща перспектива, капитан Редууд реши да прекосят вътрешността на острова, като изберат най-тясното място, между източния бряг и стария нездравословен град Бруни, разположен на запад, близо до остров Лабуан, дето имаше английско седалище.

Една хубава сутрин те напуснаха лагера и потеглиха през гората, пълна с тайнствени опасности и пътеки, по които не бе стъпвал човешки крак.