Майн Рид
Остров Борнео (2)

2. Акулата

Известно време нещастниците мълчаха, хвърляйки бързи, трескави погледи към трупа на дъното на лодката, погълнати от един-единствен въпрос: колко още ще продължи всичко това.

Споглеждаха се от време на време все по-плахо.

Капитан Редууд и ирландецът бяха поразени в един миг от необикновения див блясък в очите на моряка с хлътналите орбити. Отгатнаха смисъла на този блясък и си размениха многозначителни погледи.

Странното държание на моряка през последните двадесет и четири часа бе привлякло вниманието на всички, бе събудило в душите им пълна увереност за настъпилото му безумие. Легналият на дъното на лодката мъртвец бе деветият след корабокрушението. Морякът с хлътналите орбити седеше на скамейката с лакти на коленете. Бе обхванал главата си с ръце и не помръдваше. Дългото съзерцание бе разстроило бедния му мозък. Безумството в погледа му растеше — той сякаш се канеше да разкъса мъртвото тяло.

Капитанът каза тихо на дърводелеца си:

— Муртаг! Безполезно е да пазим повече мъртвия! Да му отдадем последна почит! Нека морето го отведе при своите деца, умрели досега на гърдите му. Той бе моряк и един истински…

— О! Да! — извика ирландецът. — Истински мъж бе той, деветият! Ако твоя милост не бе все още жив… бих казал, че добрите си отиват, а лошите остават, защото се питам постоянно — за какво може да послужи този черният срещу нас, който, види се, иска да ни изяде или погребе… все едно.

Капитанът седеше сякаш на въглени. Безпокойството му от безумството в погледа на моряка с хлътналите орбити растеше: за щастие той бе погълнат от друго в момента и не го чу. С няколко думи, произнесени много тихо и бързо, капитанът успя да съобщи на Муртаг необходимото: „Дръжте го за рамената, аз ще държа за краката. Трябва да го изхвърлим съвсем леко. Ти, Лало, стой на мястото си. Нямаме нужда от своята помощ.“

Последните думи бяха отправени към малаеца на майчиния му език, за да ги разбере само той.

Малаецът седеше до лудия. Ако станеше и подадеше силната си ръка, щеше да се раздвижи цялата лодка, което можеше да привлече вниманието на моряка с хлътналите орбити и да предизвика криза.

Мълчалив, както обикновено, малаецът отвърна с кимване на главата. Той не бе чужд на това, което ставаше в лодката, нито толкова глупав, че да не разбере положението на своя съсед.

Капитанът и ирландецът се изправиха безшумно, хванаха трупа и го изправиха. Колкото и слаби да бяха, товарът бе по силите им, нали не представляваше нещо повече от скелет, покрит с кожа.

Поставиха го на платформата, издигнаха очи към небето и задружно започнаха да се молят. След това ирландецът се прекръсти набожно три пъти.

Подир церемонията мъртвият бе вдигнат с извадени над лодката ръце. Падането му във водата стана много тихо. Не се чу шум. Морето сякаш се разтвори и отбеляза мястото на гроба само с леко раздвижване, каквото би произвела една черупка.

Колкото и набързо да стана погребението, то произведе нужния ефект, внезапен и много силен. Приятелят на погребания се изправи и нададе прегракнал вик, който отекна надалече, протегна ръце над главата си и се наклони, подскочи, като едва не обърна лодката. Бе пожелал да се хвърли в морето. Но някаква мисъл го възпря.

Трупът потъваше бавно и тихо. Синята моряшка фланелка ставаше все по-бледа и по-бледа. Когато стигна до тъмната глъбина, към нея се спусна чудовище — акула с глава като огромен чук.

Отначало можаха да се забележат само две необикновени очи, блестящи с дива светлина между две издатини, сякаш стени, придаващи на главата наистина формата на чук. Акулата плуваше бързо към плячката. За миг всичко изчезна сред бълбукане на блестящи, приказно синкави бисерни светлинни. Заискряха фосфорни отблясъци, сякаш светкавици, раздиращи мрачно небе. После се показаха мехури над вълните. Всичко това продължи само няколко мига. И бе ужасно.

Чудовището бе отнесло мършавата си плячка в дълбините на тайнственото си владение.