Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Castaways: A Story of Adventure in the Wilds of Borneo, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Сканиране и корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

МАЙН РИД

ОСТРОВ БОРНЕО

 

Редактор Иван Тренев

Илюстрация на корицата Емилиян Станев

Гравюри към текста Ф. Шпехт, Бунгарц, Г. Волтере

Художник редактор Лили Басарева

Коректори Янка Енчева и Людмила Антонова

Отпечата се през 1992 година

Полиграф ООД Перник

ISBN 954-06-0007-3

„Тренев & Тренев“ ООД, София

с/о Jusautor, Sofia, 1992

 

Издателската къща направи всичко възможно да открие данни за преводачите или техните наследници. Ако има такива, тя ги моли да се явят за получаването на полагаемото им се според издателската калкулация възнаграждение.

История

  1. — Добавяне
  2. — Ново цифровизиране

32. Вслушване в мълчанието на джунглата

Известно време капитанът не можеше да се бори със своето отчаяние. Елена бе радостта на неговия живот. Тя бе отвлечена от чудовище, което не бе нито човек, нито животно, и не се знаеше какво щеше да стане с нея. Нейното нежно и прекрасно тяло щеше да бъде може би подложено на гавра и сетне разкъсано на парчета или хвърлено от някое високо дърво в черната и студена вода на блатото, дето нямаше да остане никаква следа от него.

Макар че бе добре запознат с нравите на горския човек, малаецът не можеше да отговори на несвързаните въпроси, които капитанът му задаваше непрекъснато и все по-задъхано, и все по-отчаяно.

Заявяваше само, че момичето няма да бъде разкъсано от горилата, тъй като тя не е месоядно животно и се храни изключително с растения.

Случката бе тъй странна, че той не знаеше какво да каже. Бе слушал да се говори, че миасът ромби разкъсвал хора само когато бил раздразнен и силно разгневен, но не си спомняше да бе чувал за случай като настоящия — грабнатият човек да бъде носен от дърво на дърво.

Изобщо — това бе проверен факт — не бе възможно маймуната да нападне човек. Тази, която бе грабнала милото момиче, трябваше да се окаже силно раздразнена навярно още от миговете, когато се бе борила с гигантския крокодил. Тази възможност се виждаше на малаеца най-вероятната. А може би причината за отвличането на момичето бе само една странна фантазия в мозъка на маймуната, породена по непонятни за човека пътища?

Лало бе слушал да се говори за странностите и своенравията на орангутана. Някои от даяките твърдяха дори, че миасът, подобно на човека, бивал обхващан от временна лудост.

Капитанът и Хенрих страдаха така дълбоко, че не можеха да говорят повече и даваха израз на отчаянието си само с глухи стонове.

Малаецът се възползва от това мълчание, за да наостри по-добре уши. Откакто изгуби от очи маймуната, той не преставаше да се вслушва и в най-лекия шум, идващ от гората. Мъчеше се също да запомни пътя, по който бе преминала тя.

Знаеше, че си прави леговището, или гнездото, обикновено в края на някое езеро, а най-често — над водата или мочура, дето бе невъзможно да проникне човек.

Навярно тя бе избрала сега такава цел — не много високо дърво или гъст шумак, където да бъде запазена от внезапна буря.

Имайки предвид всичко това, малаецът хранеше надежда, че гнездото на грабителя нямаше да се окаже далече — той не се надяваше да намери жива милата малка приятелка, но искаше да спаси тялото й от дивашко разкъсване.

С удвоено внимание слушаше шума, идващ от джунглата и правеше знак на приятелите си да пазят пълна тишина.

Настана продължително мълчание.

Нещастниците сякаш чуваха взаимно ударите на своите сърца.

Шумът, който произвеждаше маймуната, продължи около пет минути.

После изведнъж затихна или, по-вярно, заглъхна сред силна врява.

Чуха се дрезгави гласове, лай, ръмжене, кашлици, смехове, към които сякаш се примесиха писъците на Елена.

Странният шум, който идваше от върховете на дърветата, не можеше да бъде произведен само от едно животно.

— Милостив е Бог! — промълви Лало. — Ето я мръсницата, стигна до гнездото, това е нейното семейство. То дава израз на радостта си. Ако нашата бедна Елена е мъртва, ще намерим поне тялото й и ще отмъстим за нея! О! Аз се заклевам! Ще отмъстим за нея!

После прибави с по-окуражителен глас:

— Не се отчайвайте, капитане, Хенрих… не всичко е загубено! Напротив! Твърдо вярвам, че ще намерим жива нашата мила госпожица! Защо миасът да я убива? Нека имаме вяра! Аз в Аллаха, вие във вашия Христос! Кой знае? Може би небето пак ще ни помогне!

Последните думи паднаха като животворна роса върху убитото сърце на бедния баща.

Той се възроди, надеждата рожбата му, неговото крехко цвете, което сякаш завинаги бе увехнало, отново да разцъфне, го изпълни с нова сила за борба. Щом малаецът казваше, че има надежда, значи такава наистина съществуваше!

— О, милостиви Господи, Исусе Христе! — извика той пламенно. — Направи това, което казва нашият прескъп приятел Лало!