Майн Рид
Остров Борнео (23)

23. Усложняване на пътуването

На следната утрин пътниците не можаха да тръгнат много рано, тъй като обширната равнина, през която трябваше да преминат, бе покрита с гъста мъгла.

Тя се вдигна едва когато слънцето се изкачи доста високо.

През нощта, а също и докато не бяха тръгнали, приятелите обсъдиха въпроса дали да прекосят направо равнината, или да направят завой.

Но когато мъглата се вдигна, въпросът бе разрешен от само себе си. Краят на равнината не се виждаше нито отляво, нито отдясно. Не бе разумно да правят завой, краят на който не можеха да видят.

Освен това красноречието на Лало малаеца бе убедило капитана, който мислеше, че живото му въображение преувеличаваше опасността от срещата с миас ромби.

Продължиха да се спускат по наклона, пред който се разстилаше равнината.

Беше тъмно, когато стигнаха в полите на планината, дето се разположиха на лагер.

На другия ден поеха през равнината.

Докато пътуваха по възвишенията, петимата срещнаха доста трудности, особено при изкачването и слизането из скалите, но в равнината се натъкнаха на още по-големи препятствия.

Големите дървета бяха покрити с лиани, разстлани от едно дърво до друго по всички посоки. Имаше места, преминаването на които бе невъзможно без намесата на големия нож на малаеца и на брадвата, с която Муртаг дърводелецът не се разделяше.

Не по-малко труд им създаваха местата, които бяха покрити с бамбуци, тези гигантски тръстики, дето достигаха до шестдесет метра височина и растяха така нагъсто, че и змия си пробиваше трудно път сред тях.

Бамбуковите стъбла бяха много крехки, макар че достигаха до осем-десет сантиметра в диаметър. Лало и Муртаг ги отсичаха с по един удар.

Случи им се да затънат в тръстиков гъсталак — около хиляда и седемстотин метра широк — и им бяха нужни три часа, за да се отърват от него.

В Индийския архипелаг имаше няколко вида големи тръстики, известни под името родова тръстика, но те се различаваха много една от друга, както по едрината си, така и по своя вид.

Друго препятствие, много по-неприятно от бамбуковите храсталаци, бяха множеството паяжини, оплетени също от дърво до дърво. Между тези странни завеси пътниците трябваше да изминават стотици метри. Влакната се обвиваха около шиите им и така прилепваха по дрехите, че те изглеждаха като облечени в памук.

От време на време виждаха ужасните паяни, които бързаха да се скрият в тъмните хралупи. За тях пътниците бяха необикновена напаст тук, дето наистина не бе стъпвал човешки крак.

Приятелите трябваше да се борят в сякаш безкрайната равнина и с много други прегради: мочурливите места, покрити някъде с високи дървета, другаде с тръстика, дето биваха принудени да газят в тиня или в спящи води, покрити с опасна пяна.

Под тъмните сенки се показваше от време на време грамаден гущер хидрозорус — за да им препречи пътя и да изчезне почти светкавично.

Те вървяха почти целия ден в полусветлина, така се движеха, сякаш бяха безнадеждно загубени в някаква преизподня. Слънцето, техният единствен водач, не се виждаше през гъстите сенчести дървета.

Дори на откритите места бяха лишени от този водач през обедните часове. На юг през това време слънцето не хвърля сянка върху пясъчния часовник, казваше капитанът.

Обедните часове използваха за почивка, тъй като и горещината бе станала непоносима.

Потеглиха отново надвечер, когато слънцето се наклони към хоризонта и им показа най-сетне желаната посока. Тяхната цел бе да намерят езерцето, което бяха забелязали от върха на планината.