Майн Рид
Остров Борнео (12)

12. Питонът

Измина повече от час, докато изтеглят лодката до устието на малката река, която бе точно срещу сегашния им лагер. Течението се противопоставяше на слабите им сили и ги забавяше.

Най-сетне лодката бе поставена на такова място, дето не можеше да бъде видяна от някого, който би се появил внезапно на брега.

За да бъде още по-добре укрита, те я изблъскаха под клоните на смокинята, дебелата сянка на която покриваше по-голямата част от реката. Там тя бе завързана със синджира от кормилото за дълъг корен. Тримата мъже се готвеха вече да се оттеглят, когато изведнъж викът на Лало ги смръзна — намираха се пред нова опасност!

Малаецът гледаше нагоре.

Капитанът и Муртаг погледнаха също над главите си и забелязаха, че това, което бяха взели в началото за стъбло на дърво, бе започнало бързо да се оживява, да се придвижва застрашително и все по-ужасно.

Разбраха, че са застрашени от огромна змия с лъскави люспи, дебела колкото стъбло.

Като се придвижиха крайно внимателно на около три метра от мястото, където бе увиснал живият клон, вече знаеха, че са наблюдавани от питон, дълъг около седем метра.

Пробуден вероятно от шума, той слизаше от дървото, за да нападне неочакваната си плячка.

Когато Лало малаецът извика, червеникавата глава на чудовището бе вече стигнала земята, а скоро и цялото му тяло се просна на земята.

Само опашката му остана увита около дървото.

При вика на Лало то си повдигна главата, извади езика си и започна да съска на всички страни, готово да се спусне върху своите жертви.

Предупреждението даде възможност на капитана да избяга, но за Муртаг дърводелеца бе твърде късно.

Той бе няколко крачки пред другарите си и носеше на рамо част от лодката. При вика на Лало той се бе огледал, бе забелязал провесената змия и веднага бе разбрал, че тя ще го стигне при всички положения.

Инстинктът за самосъхранение накара дърводелеца да отскочи, но нещата, които носеше, станаха причина да се спъне в дънер. Той се залюля и просна на земята.

Ако се бе досетил да остане в това положение, нямаше да му се случи нищо, тъй като питонът никога не посяга да ухапе жертвата си, преди да се е обвил около нея.

Но човекът невинаги се досеща за всичко в подобни състояния.

Муртаг пропълзя няколко крачки и поиска да се изправи.

Едва се бе изправил и се видя обвит от краката до главата с черни и студени пръстени.

Ако имаше ланоонци или пирати даяки на миля от тук, щяха да чуят нечовешкия вик, който нададе ирландецът.

Изплашените птици прекъснаха веселото си пеене и полетяха към небето. После настана мъртва тишина. Чуваха се само сподавените вопли на нещастния Муртаг.

Капитан Редууд се спусна към лодката, за да вземе куката, която бе най-подходящото оръжие за борба със страшния неприятел, но веднага се досети, че докато се върне, нещастният дърводелец щеше да бъде превърнат на пихтия.

И наистина такъв щеше да бъде краят, ако Лало малаецът не носеше със себе си оръжие, с което никога не се разделяше.

Това скъпоценно оръжие за него бе неговият крис — голям нож със сгъваемо острие.

Сръчен като всичките си сънародници, той заби този нож в гърлото на питона.

Раненото грамадно чудовище отпусна веднага жертвата си и побърза да се скрие в дълбоката гора, гърчейки се в предсмъртни мъки.

Капитанът и Лало не последваха отвратителния нападател, тъй като бяха загрижени повече за участта на приятеля си, който лежеше на земята ни жив, ни умрял от ужас.

След внимателен преглед разбраха, че Муртаг наистина е повече изплашен, отколкото премазан. Успокоиха се, а с тях и той. Изправи се и въздъхна шумно.

След сърдечните поздравления по случай избавлението капитанът, малаецът и Муртаг се отправиха към лагера.

— Питонът е не по-малко опасен от американската боа — каза капитанът. — Той е дори по-страшен, защото е по-гъвкав и притежава чудовищна сила. На дължина достига до десет метра. Не са редки случаите, когато тигри и бизони се сплескват под неговите прешлени!