Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Castaways: A Story of Adventure in the Wilds of Borneo, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Сканиране и корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

МАЙН РИД

ОСТРОВ БОРНЕО

 

Редактор Иван Тренев

Илюстрация на корицата Емилиян Станев

Гравюри към текста Ф. Шпехт, Бунгарц, Г. Волтере

Художник редактор Лили Басарева

Коректори Янка Енчева и Людмила Антонова

Отпечата се през 1992 година

Полиграф ООД Перник

ISBN 954-06-0007-3

„Тренев & Тренев“ ООД, София

с/о Jusautor, Sofia, 1992

 

Издателската къща направи всичко възможно да открие данни за преводачите или техните наследници. Ако има такива, тя ги моли да се явят за получаването на полагаемото им се според издателската калкулация възнаграждение.

История

  1. — Добавяне
  2. — Ново цифровизиране

7. Опасно място

След такова богато ядене бе естествено да си отдъхнат също до насита — целия следобед и цялата нощ. Трябваше да забравят непосилната умора.

Спаха добре, макар че постелка им бе само голата земя, а покривка — няколкото окъсани дрехи, които едва-едва се държаха на телата им.

Зората пристъпи лазурна и лъчезарна и заля Борнео с милиардите си брилянтни отблясъци.

Приятелите станаха, безкрайно учудени от душевната си и физическа бодрост.

Децата на капитана, Хенрих и Елена, бяха не само бодри, но и безкрайно щастливи. Имаха желание да обиколят навред и да разгледат околността: красивия пясъчен бряг, чист като сребро, синьото покривало на океана, което се сливаше в далечината с небето, великолепния пояс от скали, преграждащи възхитителен ръкав от водите, спокойни като езеро, ручея с прозирните плисъци прохлада, в които се мятаха странни риби, сетне големите дървета, навярно неизбродната гора, дето се забелязваха палми с широки корони… хилядите неща, които образуваха този очарователен тропически пейзаж.

Но преди да се хвърлят към тази необикновена красота, те изпитаха отново желанието да изядат колкото се може по-бързо още една сингапурска мида. Разбраха, че щастието няма да бъде пълно без добър нов обяд.

Уви, първият щеше да им бъде само спомен.

Гладът започна да ги мъчи отново. Как можеха да го задоволят?

Отговорът не бе никак лесен.

Отгоре на всичко нямаше кой да се погрижи — Лало бе отишъл да изследва тресавището, което бе посетил набързо. Муртаг бе край брега на ручея, зает с ловене на розови и златисти риби, а капитанът, въоръжен с пушката си, бе отишъл към гората.

Хенрих и Елена бяха останали сами под дървото, баща им не бе и помислил, че така ги излага на опасност. Той познаваше добре живота на остров Борнео и бе сигурен, че наоколо не може да има нито тигър, нито лъв. Ако бяха на Суматра, най-близкия остров до Борнео, или край брега на Малака, Конхинхина, Индустан, би се страхувал, че подобен звяр може да нападне децата му. Но по бреговете на Борнео човек не бе изложен на подобна среща. Ето защо капитанът бе препоръчал на Хенрих и Елена само да не се отдалечават от дървото.

Но те не можеха да изтърпят дълго да чакат. Скоро им стана безкрайно досадно, пожелаха страстно да се раздвижат. Огледаха се, за да видят дали няма да открият нещо, което да им послужи да седнат. Нямаше нито пън, нито голям камък наоколо. Брегът бе покрит само с чист бял пясък.

— Намерих! — извика внезапно Хенрих. — Виждаш ли черупките на вчерашната мида? Ти ще вземеш едната, аз — другата.

Той се наведе и започна да приспособява големите черупки за столове. Бяха седнали вече на тях, когато той усети, че нещо е паднало на рамото му и се търколи по черупката, оставяйки по нея дълги резки.

Отначало си помисли, че някой бе хвърлил камък.

Огледа се бързо и веднага забеляза тъмнозелена топка, покрита с дълги и остри бодли.

От пръв поглед разбра, че тя не бе хвърлена от някого, а бе паднала от дървото.

Несъмнено това бе едър плод, който, ако бе паднал върху главата му, сигурно щеше да го убие на място.

Той и Елена не бяха толкова глупави, че да останат на мястото, дето животът им бе застрашен така нелепо. Напълно бе възможно и други плодове да се откъснат само подир миг. Те хукнаха с всичка сила и се спряха, когато се почувстваха в безопасност.

Разгледаха отдалече зелената топка, която бе останала на пясъка до двете големи черупки, после вдигнаха очи към дървото — по него висяха още много такива топки със същите размери.

Колкото и силно да бе желанието им да разгледат отблизо плодовете, не посмяха да се върнат при черупките. Освен това ръката на Хенрих бе доста сериозно ранена. Сестра му вдигна ръкава на ризата и видя, че кръвта продължаваше да тече. Тя завика.

— Какво има? — попитаха Муртаг и Лало, идвайки тичешком.

Миг след това спокойният малаец си даде сметка за станалото.

— Дурион! — каза той, отправил поглед към дървото.

— Дурион… — повтори капитанът.

— Да, и грешката е моя, че не помислих по-рано за това и не ви предупредих! — въздъхна Лало. — Това е опасно! Много опасно! Ако тази топка падне върху главата на човек, с него е свършено. Уверявам ви!