Майн Рид
Остров Борнео (4)

4. Крясъкът на дюгона

До деня, когато деветият моряк бе предал богу дух от глад, а десетият бе прокълван от албатроса, нещастниците се опитваха от време на време да гребат, но ето че напълно престанаха да мислят за бряг. Слабостта и умората бяха взели връх в борбата на живот и смърт.

„Каква полза от безполезното изнуряване? — казваше си капитанът. — Не се вижда никаква земя, няма никакъв признак, че наближаваме земя, а дали ще срещнем кораб, не зависи от гребането.“

Само малаецът не се поддаваше на пълното отчаяние. Неговите големи черни очи светеха още с огъня на мисълта за спасение и непрестанно наблюдаваха пространството.

Безкрайният ден най-сетне дойде към края си.

Огненото слънце, което толкова време ги мъчеше с отвесната си жупел, изчезна в пазвата на океана. Настъпи внезапно тропическата вечерна здрачина.

Когато сенките на нощта покриха лодката с мрачното си покривало, капитанът коленичи до своите деца и отправи молитва към оногова, който държи в ръцете си живота и съдбите на всички хора по света. Малаецът, който бе мохамеданин, отправи от своя страна горещи молитви към своя Аллах.

Двамата повтаряха поклоните си сутрин и вечер от оня ден, когато корабът им бе разбит от бурята.

Навярно тази нощ молитвата им бе по-ревностна, тъй като чувстваха, че краят наближава, че вървят бавно, но сигурно към смъртта.

През нощта стана нещо, което се случваше рядко из тези морски ширини: небето се затъмни от облаци. На добро ли бе, или на лошо? Никой не можеше да каже. Ако облаците се окажеха предвестници на буря, лодката щеше да бъде раздробена на парчета и потопена. Ако всичко се ограничеше до обикновен дъжд, облекчението им щеше да бъде значително, тъй като щяха да се запасят с вода. Каква радостна перспектива!

Но ето че очакваният спасителен дъжд не падна.

Появи се слаба буря, която развълнува океана.

На следния ден корабокрушенците бяха все още между живите. Бе се появил първият благоприятен вятър, откакто бяха в лодката. Духаше в посоката, която искаха да държат.

— Всичко щеше да бъде по-различно, ако имахме платно! — каза капитанът.

— Платно ли? — каза Лало. — Та нали имаме мех за вода от навосъчено платно? Не можем ли да го приспособим за вятъра?

— Малаецът има право! — обади се Муртаг.

— Хайде, приятели, помогнете ми. Едното гребло ще послужи за мачта! Тази работа не е чак толкова трудна! — викна Лало.

— На твое разположение сме! — Ирландецът откачи от ремъка едното гребло, докато другарят му разгъваше меха и се мъчеше да оправи гънките.

Със сръчността на стар моряк Муртаг издигна бързо приготвената мачта и я върза за двете страни на лодката. Помогна и капитанът, когато трябваше да се привърже платното за мачтата.

За миг вятърът подкара лодката така, че тя започна да оставя подире си светла бразда.

Корабокрушенците нямаха компас и не знаеха на коя страна ги носи вятърът. Но жълтеникава лента се забелязвате все още там, дето бе залезът, и те разбираха, че плават на запад, към големия остров Борнео. Знаеха, че той е най-близката земя, и тъкмо към нея желаеха страстно да се отправят вече толкова дни. Набързо вдигнатото платно би могло, ако кажеше Бог, да ги отведе за една нощ много по-близо до дългоочакваната Земя, отколкото неколкодневното гребане с весла.

Нощта продължи цели дванадесет часа, тъй като на екватора, от който хората в лодката бяха отдалечени само на три градуса, денят и нощта са равни.

През цялото това време вятърът духаше точно в желаното направление, а здравото, навосъчено платно служеше отлично.

Всички се бяха развеселили и окуражили от бързината, с която напредваха към спасението.

Действително бяха изминали дълъг път, когато се показа зората. Нейните бледи сияния се бяха очертали едва-едва на хоризонта, когато до слуха им достигна звук, който предизвика у всички небивала радост.

Този звук отекна над мрачната повърхност на бездната и се отдели ясно от ромона на вълните и свиренето на вятъра.

Напомняше човешки глас, който вика за помощ.

— Какво може да бъде това, капитане? — попита ирландецът. — Да не би някой кораб да е в опасност?

Преди капитанът да отвори уста, същият глас отекна повторно, сякаш умиращ човек търсеше наистина спасение от бездната.

— Дюгон! — извика Лало.

— Да! За нещастие! — каза капитан Редууд с удвоена мъка.

Уви, опитните моряци знаеха, че дюгонът, наречен още „крава на източните морета“, не можеше да им бъде полезен с нищо. Дългите скимтения бяха сигурен предвестник на силна буря.

За капитана и за Муртаг появата на това китообразно морско чудовище съвсем не бе утеха и те се отпуснаха отново отчаяни на местата си.

Но Лало не мислеше така. Който познаваше по-добре и по-отблизо нравите на това морско животно, знаеше, че то е и земноводно, и там, където се намира, има непременно близка земя. Той изказа мнението си и всички се окуражиха и възвърнаха остатъците от човешката си устойчивост.

Зората прииждаше все по-сияеща, разперена, властна.

Пред уморените, но пълни с надежда погледи на корабокрушенците се очертаха изведнъж далечните сини планини на Борнео.

— Господи, земя! Земя! — извикаха в един миг всички.

— Слава на Господа Исуса Христа! — добави капитанът, като се прекръсти набожно.

Докато лодката, тласкана от вятъра, се носеше бързо към брега, той и двете му деца се поклониха на всички страни и горещо благодариха на владетеля на сушата и на морето, който с великото си милосърдие ги бе изтръгнал от лапите на океана.