Майн Рид
Остров Борнео (16)

16. Въздушният неприятел

Туканът, когато мъти, не е вкусен, но самотните нещастници се зарадваха като деца, когато го видяха в ръцете си.

Лало побърза да го оскубе, а ирландецът запали огън и приготви нужното за трапезата.

Хенрих бе толкова възхитен от изобретателността на малаеца, че изпитваше непреодолимо желание да повтори подвига му с катеренето. Интересуваше го страшно много каква можеше да бъде гледката откъм огромните клони на дървото. Той бе все още в онази юношеска възраст, когато интересът към птичите гнезда не е преминал. Освен това си мислеше, че Лало сигурно не е разгледал достатъчно внимателно хралупата, предполагаше, че в нея има яйца или още някое пиленце, тъй като не бе запознат добре с естествената история и не знаеше, че туканът излюпва само по едно яйце.

Че ще може да се изкачи по бамбуковата стълба, той не се съмняваше. Нима това би се оказало по-трудно от качването по мачтите на един кораб?!

Без да поиска позволение от баща си, без да продума каквото и да било за своя план, той отиде под сянката на дуриона, подскочи, за да се залови за първия клон, и се закатери нагоре.

Никой не му обърна внимание: капитанът си чистеше пушката, а Елена се въртеше около него и му помагаше. Лало бе погълнат от скубането на птицата. Муртаг се провираше между гъсталака и търсеше сухи дръвчета за огъня и за самото печене, което го караше да се облизва все по-начесто.

Несмущаваният от никого Хенрих бързо стигна последното стъпало, мушна ръката си в отвора на гнездото и го опипа цялото. И, разбира се, намери само черупки и други отпадъци, които обитателите на тези домове оставят след себе си.

Хенрих оглеждаше любопитно гнездото и се питаше защо мъжкият тукан е зазидал женската в такова малко място за цели няколко седмици. Смяташе да отиде при малаеца, за да поиска обяснение.

Бе вече слязъл от най-горното стъпало и стъпваше на, следващото, когато чу пискливи крясъци над главата си и видя острия клюн на птица, грамадните криле на която го удряха по лицето.

Вражеското нападение бе станало внезапно и Хенрих не видя нищо тайнствено в него, но все пак доста се уплаши. От пръв поглед разбра, че нападателят е мъжкият, който се връщаше в опустошеното гнездо.

Отдалечен в гората и зает с търсене на храна за съпругата си и своя малък потомък, за излюпването на който сигурно вече знаеше, мъжкият тукан не бе чул отчаяните писъци на своите близки, иначе непременно би дошъл на часа на помощ, но колкото и късно да бе завръщането му, той бе схванал постигналото го нещастие — грижливо градената стена бе съборена, вътрешността — обърната с главата надолу, а неговите любими — отвлечени от този, който стоеше прилепнат до стъблото.

Кръвта крещеше за отмъщение!

Нещастният тукан се бе готвил да обходи околността, тъй като недалеч от дървото бе забелязал сцена, която го бе възбудила силно. Но това, което бе намерил тук, му стигаше.

Вбесен, той се спусна като стрела върху главата на предполагаемия престъпник, издавайки заплашителни крясъци, които отекнаха все по-силно край гората.

За щастие Хенрих носеше морска барета с дебела подплата. Без това защитно средство птицата щеше да му пробие черепа или най-малкото щеше да го зашемети достатъчно, за да падне на земята.

При второто нападение Хенрих отклони удара с едната си ръка, държейки се с другата за пръчката.

Но птицата не се уплаши и нямаше никакво намерение да отстъпва. Напротив, тази съпротива я разгневи още повече. Тя продължи да крещи и поднови още по-решително нападенията си.

Макар че не бе страхливец, Хенрих си даваше отчет за опасното положение, в което се намираше. Не по-малко се безпокояха всички долу, които бяха чули крясъците и бяха обърнали погледите си нагоре към него, ужасени и незнаещи какво да предприемат.

Викаха да слезе по-бързо.

Хенрих искаше да стори това, но то бе невъзможно. За да слезе, трябваше да се държи с две ръце за стълбата и да открие лицето си.

Трябваше да стои там, дето си бе, и да отблъсква нападенията със свободната ръка. Но неприятелят го удряше непрестанно с човката по нея и скоро по върховете на пръстите му потече кръв.

Трудно бе да се определи колко време щеше да продължи тази борба и как щеше да свърши тя, ако някой не се намесеше незабавно.

По всяка вероятност момчето щеше да завърши живота си там горе или най-малкото — да падне от стълбата.

Печалната развръзка изглеждаше неизбежна.

Капитанът махаше безпомощно с ръце, блед като мъртвец.

Като видя сцената, Лало подскочи към първия клон и бързо започна да се изкачва, но нещастният баща изрази съмнение, че Хенрих ще бъде спасен.

Изведнъж капитанът се удари по челото. Подпряна на дървото, пред очите му стоеше току-що почистената пушка. Той я грабна, подпря я на рамото си, издигна я почти отвесно нагоре и внимателно започна да се прицелва.

Положението му не бе по-леко от това на Вилхелм Тел, когато той, според приказката, се бе целил в ябълката, сложена върху главата на собствения му син.

След дълги нападания туканът се отдели за малко от своя противник, навярно за да може с още по-голямо настървение да се спусне върху него. Тъкмо това чакаше капитанът: той затвори лявото си око, спря дишането си и натисна спусъка.

Изстрелът бе сполучлив.

Грамадната птица отпусна едното си крило, завъртя се във въздуха и падна на земята. Муртаг дърводелецът й нанесе силен удар с куката и сложи край на заплашителните й крясъци.

Всичко това стана за миг… но какъв миг в живота на един баща като капитан Редууд!