Андрю Клаван
Пътят на динамита (62)

60.

Катлин отново изкрещя:

— Ти си следващият, кълна се!

Бишоп се изправи, пребит до оглупяване. Олюля се като корабна мачта.

— Не мърдай, недей, не мърдай! — извика с прегракнал глас Катлин.

Нощните птици по околните дървета се стреснаха и се разлетяха на всички страни. Дори жабешкият хор поутихна.

Тя пристъпи към Бишоп. Все още го държеше на мушка. Беше оголила яростно зъби. Давеше се в собствените си стонове.

Бишоп я изгледа отнесено. Вторачи се в пистолета. Видя как Катлин прави още една крачка. Разгледа лицето й. После се огледа объркано.

Странно. Цялата ситуация бе странна. Флейк — паднал възнак, с фенерче, което осветяваше кърваво месо вместо лице. Смътните очертания на трупа на Голдмунсен. Тихата нощ, сенките на дърветата и обляната в лунна светлина Катлин, която пристъпваше с насочен към него пистолет. Бишоп бе прекалено замаян и му трябваха още няколко секунди, за да си даде сметка, че тя наистина може да го застреля. После бавно, с усилие на волята подреди мислите си. Спомни си как се отнесе с нея, какво й причини. Започна да осъзнава, че наистина може да го застреля заради това. Просто да го гръмне.

И Катлин си мислеше така. Реши, че в крайна сметка може просто да му пусне куршум в главата. Със сигурност й се искаше. Та нали преди малко видя сметката на другия — Голдмунсен, и се почувства адски добре. Хрумна й, че ако застреля Бишоп, може да се почувства още по-добре. Явно стрелбата по хора й се отразяваше страхотно. В интерес на истината й бе писнало до смърт да не стреля по хора.

Стисна пистолета здраво, толкова здраво, че ръцете й се разтрепериха. Погледна Бишоп през сълзи.

— Ти си гадняр! — извика тя. — Знаеш ли? — Стоновете почти погълнаха думите й. — Щях да те обичам. Щях да те обичам, а ти… само ме лъжеше. Целият си изтъкан от лъжи. Гадняр!

Бишоп погледна пистолета. После Катлин. Кимна. Стори му се, че това се иска от него.

Сбърка.

— Млъквай! — изкрещя Катлин. — Да не си посмял да ми кимаш! Само лъжи чувам от теб. Отвратителен гадняр.

— Виж — каза глухо Бишоп. — Права си. Наистина те излъгах…

— Не ми казвай, че съм права, копеле мръсно! Щях да те обичам. — Тя продължи да пристъпва към него. Приближаваше се, насочила пистолета. Стискаше го толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Пръстът на спусъка също бе побелял. — А ти ми дрънкаше само… лъжи! Как може да си такъв? Как може да причиниш подобно нещо на някого? Представи си, че някой ти стори същото. Ако те убия, няма да ти е много приятно, нали? Трябва да те убия още сега, копеле такова.

Бишоп премигна. Започна да го боли глава. Със сигурност главоболието бе причинено от нещо. Може би от юмрука на Голдмунсен в лицето му. Бузата му вече се бе подула и пулсираше. Почувства остра болка, която запълзя навътре в черепа му. Към всичко това се добавяха и крясъците на Катлин. Мразеше тази част. Винаги бе мразил момента, в който жените разбират какъв е всъщност, полудяват и започват да му крещят. А като прибавим и пистолета… Е, пистолетът сам по себе си беше в състояние да му причини главоболие.

И сега… За бога, сега се появи и някакъв нов шум. Идваше откъм гората. Всъщност, може би откъм бивака. Приличаше на силна кашлица, но освен дразнещия звук Бишоп усети и някакво раздвижване във въздуха. Погледна в посоката, от която идваше звукът.

„Мамка му“, помисли си.

— Не се обръщай! Погледни ме в очите! Не смей да се обръщаш, копеле такова, и ме погледни! — изкрещя Катлин.

Бишоп разбра, че шумът идва от хеликоптера. Специфичният звук не можеше да бъде от нищо друго, освен от перките на апача.

Катлин направи още една крачка и се застана съвсем близо до него. Достатъчно близо, за да различи чертите на лицето й в мрака. Достатъчно близо, за да види гнева и болката в очите й. Достатъчно близо, за да сграбчи пистолета. Ако е достатъчно бърз. Ако не е толкова замаян и ако успее да изпревари пръста на спусъка, който вече бе побелял от натискане.

Но точно сега въобще не се чувстваше бърз. Катлин поклати тъжно глава.

— Обзалагам се, че дори не се казваш Франк — каза тя. — Мамка му, щях да се влюбя в теб, а дори не знам истинското ти име.

През главата му премина нова болезнена вълна. Бишоп разтри слепоочието си с една ръка. Въздъхна. Наистина мразеше тази част.

— Бишоп — представи се. — Казвам се Джим Бишоп.

Звукът от хеликоптера се промени. Стана по-равномерен и по-силен. Издигаше се.

— А ти не ме обичаше дори и малко — промълви тъжно Катлин. — Нали?

Бишоп поклати глава и замижа от болка.

— Не — отвърна.

Шумът от апача стана още по-силен.

— Проклет да си — каза Катлин.

От гърдите й се изтръгна сподавен яростен стон и тя сграбчи Бишоп. Хвана го за косата и извърна лицето му към своето. Опря пистолета в корема му. Притисна устни в неговите. Целуна го. Подпухналото му лице запулсира от болка, а и за миг се уплаши, че Катлин ще отскубне кичура коса, който държеше. Усети топлия й език в устата си. Почувства дулото на пистолета да се впива в корема му. Чудеше се дали ще го застреля, дали ще умре така, впил устни в нейните. Вдигна ръка и погали косата й. Всичко наоколо — обляното в звездна светлина блато, труповете на призрачната светлина на фенерчето, въздухът — трепереше от вибрациите на издигащия се хеликоптер.

После, с рязко движение, Катлин се отдръпна от Бишоп, откъсна устни от неговите, пусна косата му, все едно искаше да го захвърли. Пистолетът обаче продължи да сочи към него. Тя се вторачи в очите му.

— Защо се върна? — попита. Наложи се да повиши тон, за да надвика шума от двигателите. — Защо се върна за мен?

Бишоп премести очи върху нея. Хеликоптерът пореше въздуха. Слепоочието му пулсираше от болка. Опита да се усмихне с крайчеца на подпухналите си устни.

— Проклет да съм, ако знам — призна.

От гърдите на Катлин се изтръгна нервен смях, който изненада и самата нея. Какво толкова имаше в мъже като него? Какво ги правеше така дяволски привлекателни. Поклати глава.

— Божичко, голям задник си, знаеш ли? — Свали пистолета. Усмихна се отново. — Трябва да ти кажа, че мнозина се опитват да се държат като теб, но ти си оригиналът.

Миг по-късно и двамата вдигнаха очи нагоре. Хеликоптерът плавно се показа над главите им. Повися за миг в мастиленосиньото небе над блатото, черна сянка, осветена единствено от звездите и луната. С въртящите се перки и увисналите под закърнелите крила ракети „Хелфайър“ наистина наподобяваше зловещо насекомо, издигнало се от тръстиките и жабунясалите води на блатото.

Беше на не повече от петдесет метра. Пулсиращият му трясък ги обгърна. Усетиха бръснещите пориви на течението, образувано от перките, по обърнатите към небето лица.

— Мислиш ли, че вътре е Крис? — успя да надвика шума Катлин и хвърли поглед към хеликоптера.

— Предполагам — изкрещя в отговор Бишоп. — Няма кой друг да го кара.

— Мислиш ли, че някога ще го видя пак?

— Нееее… Както и да свърши всичко, той е мъртъв.

— Предполагам, тогава това няма да ми трябва — каза Катлин след миг.

Тя хвърли пистолета на земята.

Двамата останаха рамо до рамо, загледани в огромната машина над главите им. Там вътре, под пилотското кресло компютърът на Бишоп все още търсеше сигнал, все още се опитваше да изпрати предупредителното съобщение до Вайс.

„Всичко, от което се нуждае — помисли си Бишоп, — е малко повече височина.“

В този миг с поразяваща бързина хеликоптерът се издигна в небето, стрелна се далеч от очите им и изчезна в нощта.