Андрю Клаван
Пътят на динамита (13)

11.

Слънцето потъваше на хоризонта. Въздухът не потрепваше. Бишоп пилотираше едномоторен „Скайхоук“ с един двигател. Връщаше се в базата и направляваше машината под четиридесет и пет градусов ъгъл спрямо върховете на дърветата. Облаците над западните възвишения бяха яркооранжеви на фона на наситеносиния цвят на небето. Отвисоко голите поляни около пистата изглеждаха спокойни и прохладни. Бишоп се чувстваше прекрасно — в мир със себе си и света.

Насочи самолета към пистата. Ръцете му едва докосваха лоста. Машината сякаш се движеше без негова помощ. Леко подръпване и скайхоукът извърши последната маневра и изравни нос с центъра на пистата. Главата на Бишоп бе изпразнена от всякакви други мисли. Хвърли последен поглед на залеза, възвишенията и върховете на дърветата, които вече се извисяваха над него. Пистата се приближи. Колесникът докосна бетонната настилка без шум, а корпусът дори не потрепна. Самолетът намали скорост, а Бишоп пое дълбоко дъх през носа, сякаш се събуждаше.

В този момент зърна Крис и Хиршорн, мъжа със сивите мустаци.

Стояха на паркинга, близо до единия ъгъл на хангара. Спокойствието на Бишоп се изпари и той се вторачи в двамата, докато направляваше самолета по пистата. Хиршорн бе мускулест, елегантен мъж, в края на петдесетте. Имаше лице на застарял чаровник — четвъртито, загоряло от слънцето, със силно изразена челюст. Косата му бе почти побеляла, а мустаците — с по-тъмен цвят, сивкави като стомана. Носеше бяло спортно сако, разкопчана блуза е яка и сиви мокасини. Изтупан и свеж, дори в жегата. Крис се извисяваше над него, а мускулите напираха да разпорят потната тениска. Но начинът, по който бе пъхнал ръце под колана си, попрегърбената му стойка и въобще цялата му фигура издаваха, че се чувства като хлапе, на което четат конско.

Възрастният мъж размаха пръст под носа му. Не го изпускаше от поглед. Личеше, че говори тихо, но устата му не спират. А и Крис не правеше опити да го прекъсне. Скайхоукът се приближи и Бишоп забеляза, че Уонамейкър неловко мести тежестта на тялото си от крак на крак и се опитва да запази достойнство пред пороя от думи насреща му.

Бишоп спря самолета зад хангара, така че двамата да не го виждат. Опита се да чуе поне част от думите на Хиршорн, докато подсигуряваше машината. Нищо не излезе. Бишоп приключи набързо, нарами сака си и се запъти към хангара.

Беше късно. Голяма част от персонала вече го нямаше. Клиентът им Рей, който притежаваше половината от бизнеса и го движеше изцяло, си седеше вътре сам-самичък. Спотайваше се в сянката на един „Бонанца“ с V-образна опашка. Правеше се, че човърка нещо по него, но всъщност само седеше. Погледът му бе вперен през прозореца на хангара в Хиршорн, който все още размахваше пръст на Крис. Гледаше с разширени очи, а веждите му бяха отскочили високо към плешивото теме. По набръчканото чело лъщяха ситни капчици пот.

Бишоп мина безмълвно край него. Появата му стресна Рей и той буквално подскочи.

— Бишоп — изсъска.

Споменаването на истинското му име накара Бишоп да настръхне.

— Затваряй си човката — процеди през зъби.

— Исках да кажа Кенеди… Кенеди — запелтечи Рей.

— А аз исках да кажа да си затваряш устата. И стига си зяпал — сгълча го Бишоп, без дори да забави крачка.

— Стоят вънка вече десет минути — догони го напрегнатият шепот на Рей. — Нищичко не чувам, ама ми се струва, че Хиршорн кастри Крис.

Бишоп изгаряше от желание сам да скастри клиента си. Или още по-добре, да светне стария глупак по муцуната и да го просне на пода. Но все пак ставаше въпрос за клиент, така че си продължи по пътя. Прекоси целия хангар и излезе на паркинга от другата страна.

Паркингът всъщност бе тесничко местенце от трамбована и спечена от слънцето пръст. Тук-там се виждаха и парчета чакъл, избил на повърхността с времето. Мерцедесът на Хиршорн стоеше на най-хубавото и най-равното място, току до пътя, близо до мотора на Бишоп. Един мъж се бе облегнал на вратата на колата. „Трябва да е бодигард“, рече си Бишоп. Горила, пременена в костюм. Здрав, ръбест, с издължени ръце — същинска маймуна. Лицето му бе като издялано с брадва, а косата — зализана с гел назад. Носеше същите дрехи като Хиршорн, но с няколко номера по-големи. Пушеше цигара и се усмихваше на обувките си.

Бишоп се насочи спокойно към мотора си. Отвори страничната чанта и натъпка сака в нея. Горилата го проследи с поглед единствено защото нямаше друго занимание. Бишоп се помота около харлито. Вдигна очи нагоре и примижа срещу залязващото слънце. Понамръщи се, сякаш преценяваше жегата, която все още затискаше земята като камък. Извади цигара. Заровичка из джобовете си в търсене на кибрит.

Така се заговори с горилата:

— Имаш ли огънче?

Бодигардът измъкна скъпа запалка и я щракна небрежно. Бишоп се наклони и запали.

— Хубава моторетка — отбеляза горилата.

— Малко е грозничка отзад, но върви здраво — обясни Бишоп, отстъпи назад и издиша дима.

Извърна глава към Хиршорн. Той тъкмо бе заврял пръст в гърдите на Крис.

— Май имаме недоволен клиент — подхвърли Бишоп.

Горилата повдигна рамене, усмихна се.

— Шефът ти ли е? — попита Бишоп.

— Аха. Шофьор съм му.

Бишоп присви очи, загледан в Хиршорн.

— Ей, та това е онзи тип, как му беше името? Хиршорн, нали? Той държи половината от летището заедно е Рей.

Горилата продължи да се усмихва.

— По дяволите — не преставаше Бишоп, — Крис яко го е загазил. Какво е сгафил?

— Аз просто карам колата — отвърна горилата.

— Да бе, да — съгласи се Бишоп. — Горкичкият Крис. Сега, като казваш, и аз съм чувал, че върши някаква работа за Хиршорн…

— Нищо не съм казал.

— Така ли? Сигурно съм го чул от другаде.

— Сигурно.

Бишоп дръпна от цигарата. Изчака.

— И къде това? — обади се горилата.

— Какво къде?

— Къде мислиш си го чул?

— Ооо — направи гримаса Бишоп. — Да пукна, ако знам. Вероятно някой от пилотите в „Детелината“ го е изтърсил. Такъв си е Крис. Пийне малко и започва да плямпа. Така тръгват слуховете.

— Дааа — провлачи горилата. — Такъв си е Крис. И какво друго разправя?

— А, нищо особено. Не че съм го чувал. Дрънка си разни работи. Нали знаеш. Печели се някакви сделки с Хиршорн, скоро щели да падат кинти. От тоя сорт.

— Да, да — отвърна горилата.

— Да не би да мислиш, че затова му се кара? Заради плямпането?

Горилата не отговори. Бишоп реши да не прекалява.

— Е… благодаря за огънчето — завърши той.

Горилата кимна. Бишоп се насочи обратно към мотора си.

Преди да го възседне, хвърли поглед през рамо и забеляза, че Хиршорн най-сетне е приключил с конското. Дребното, елегантно човече крачеше обратно през паркинга към колата си. Крис се мотаеше около хангара с провиснали рамене, досущ като пребито псе.

Бишоп стисна ръкохватките на мотора и преметна крак през седлото. Изгледа как горилата отваря задната врата на мерцедеса в очакване на шефа.

Когато Хиршорн наближи колата, Бишоп извика:

— Ей, господин Хиршорн.

Мъжът спря и го погледна. Единият му крак вече бе в колата.

— Ако ви трябва пилот, който не хаби алкохола и умее да си държи устата затворена, името ми е Франк Кенеди — препоръча се Бишоп.

Хиршорн показа бляскавата си усмивка, която изпъкваше още по-ярко на фона на загорялото му лице. Присвитите му очи пронизваха хората като рентгенов апарат.

— Благодаря — отвърна той. — С Крис се знаем отдавна.

Бишоп кимна. Хиршорн се прибра в колата. Горилата затвори вратата след него и се настани зад волана.

Бишоп насочи вниманието си към мотора. Пъхна ключа и тъкмо се канеше да го завърти и да ритне стартера, когато чу бръмченето от отварянето на прозореца на мерцедеса зад гърба си.

— Ей, Кенеди.

Обърна се. Мъжът със сивите мустаци го гледаше през полуотворения прозорец на колата.

— На какво си летял? — попита той.

— На всичко, което лети — отвърна Бишоп. — Реактивни, витлови. В казармата съм карал и хеликоптери.

Хиршорн отново го озари с усмивка.

— Приятен ден тогава — пожела му той.

Бишоп се извърна върху седлото на мотора и изгледа отдалечаващия се сребрист мерцедес.