Андрю Клаван
Пътят на динамита (47)

45.

Гората на хиляда метра под тях бе тъмнозелена на светлината на залязващото слънце.

Бишоп направляваше чесната на север към падащия сумрак.

Гласът на Хиршорн се обади в слушалките:

— Надлъж и шир има само пустош, а?

Бишоп кимна и леко наклони самолета. Летеше все направо, почти без маневри, в посоката, зададена от Хиршорн.

— Няма влизане, няма излизане — продължи Хиршорн. — Няма пътища. Няма телефони.

— Не виждам да има и летища — промърмори Бишоп.

Долови подсмихването на Хиршорн в слушалките — студено и механично.

— Изнервяш ли се?

Бишоп се усмихна едва-едва.

Слънцето се спусна зад хълмовете на запад, но небето остана синьо и светло. Бишоп свали авиаторските си очила и ги пъхна в джоба. В остатъците дневна светлина забеляза нещо под тях. Между върховете на дърветата се мярна криволичеща ивица, прекалено кафява за река и прекалено тясна за шосе.

Хиршорн проследи погледа му.

— Да, точно така — надвика шума от двигателите той. — Това е динамитеният път. По времето на златната треска долу е имало мина. Използвали са пътя, за да превозват динамит от бивака до мината. Вече не служи за нищо. Просто един път, отдалечен от всичко на тридесет километра през планината. Ако идваш по въздух обаче… Просто го следвай и можеш да започнеш да се снижаваш.

Бишоп го погледна изненадано. Очите му сякаш казваха: „Да я свалям тук?“ Хиршорн обаче го озари с две редици бели зъби под стоманеносивите си мустаци. Биваше си го стария Хиршорн, не можеше да му се отрече.

Бишоп сви рамене и намали. Усети как самолетът бавно започна да се спуска. Направи плавен завой, за да се изравнят с просеката, по която са прекарвали динамит.

— Не спомена ли, че можеш да кацаш и върху дървета? — изсмя се Хиршорн.

В интерес на истината, още дълго изглеждаше, че се канят да направят точно това. Чесната продължи да се снижава. Короните на дъбовете и върховете на боровете се мъчеха да ги достигнат, разстилаха се под тях, простираха се, докъдето поглед стига. Единственото разнообразие в морето от зелена растителност бе кафявият миньорски път, който Бишоп държеше леко встрани от дясното им крило. Мракът настъпваше, така че след известно време контурите на пътя започнаха да се губят. Небето придоби мастиленосин цвят. Зелените дървета се превърнаха в безцветни сенки. Динамитеният път стана просто сива лента.

— Ето тук — каза Хиршорн.

Къде? Бишоп напрегна очи. Не видя нищо. Абсолютно нищо. Но после, за частица от секундата, зърна пистата леко вдясно. Толкова. Докато се усетят, и прелетяха край нея.

Бишоп присви устни. Хиршорн пак се изсмя.

— Не е кой знае колко голяма, нали?

Меко казано. Около шестстотин метра трамбована пръст, ако имаше и толкова. Отвсякъде обградена от високи борове и клонести букове. Дори хеликоптер щеше да има трудности с кацането, а какво остава за самолет.

— Ще се оправиш ли? — попита Хиршорн.

Бишоп дори не си направи труда да отговори. Върна самолета обратно. Снижи го и се доближи максимално до върховете на дърветата. Прелетя отново над пистата и се опита да измери дължината й на око. Не беше лесно. Мракът постепенно я поглъщаше.

— Когато кацнахме за пръв път, Крис спука гума и едва не ни забучи в шибаните дървета — вметна весело Хиршорн. — Сега разбра ли защо ми трябва първокласен пилот?

Бишоп снижи самолета за последно. Пусна колесника. Струваше му се, че гумите бръснат върховете на дърветата. Светлините на самолета му се стопиха в надигащата се горска мъгла. Не виждаше почти нищо и едва-едва различаваше импровизираната писта. Цялото му същество се превърна в маневри, каране с ниска скорост и равномерно бръмчене, а очите му не виждаха нищо друго, освен тясната писта. Избра мястото само на метър-два над върховете на дърветата. Прелетя над последния дъб и вдигна носа. Чесната пропадна. Полетя към земята като тухла, почти отвесно надолу. Кабината се разтърси от допира на колесника със земята. Бишоп се напрегна да задържи носа във въздуха и да не позволи на предната гума да допре меката писта. Най-сетне скоростта съвсем намаля, опасността от подхлъзване или преобръщане премина и той свали носа, а кракът му спокойно натисна спирачката.

Тук, под дърветата, и последният остатък от дневна светлина умря. Самолетът продължи да се движи бавно. Бишоп напрегна очи в опит да разгледа пейзажа. Наоколо като че ли нямаше нищо друго, освен дървета. После внезапно пред тях изникна краят на пистата.

Самолетът обаче бе под контрол. Нощният мрак покрай него забави ход. Спряха. Чесната се укроти на пистата, чуваше се единствено ръмженето на моторите. Кацнаха.

Бишоп си позволи кратка въздишка. Обърна поглед към Хиршорн, който се бе превърнал в сянка.

— Хареса ли ти? — попита Хиршорн. Пилотът не отговори.

Хиршорн се изхили весело. Пресегна се и извади ключа от стартера. — Почакай само да видиш следващото ни превозно средство — каза той.