Андрю Клаван
Пътят на динамита (51)

49.

— Леле-мале — повтори Бишоп.

Той пристъпи бавно към просторния навес. Огледа сантиметър по сантиметър машината на луминесцентната светлина — величествена и заплашителна.

— Е, виждал ли си по-голяма красавица? — попита усмихнато Хиршорн зад гърба му.

Бишоп не отговори. „Красива“ не му се струваше най-правилната дума. Тук, в нищото, насред гората, машината приличаше на огромен скакалец, на извънземно насекомо, блеснало от злост, съразмерна с габаритите му.

Стъклото на пилотската кабина, което отразяваше единствено среднощната тъма, сякаш гледаше подозрително приближаването на Бишоп. Огромните, леко провиснали перки и късите, мощни крила изглеждаха в състояние да повдигнат машината за секунда и да я хвърлят в яростна атака.

Бишох от доста време не бе доближавал подобно нещо — „Апач Лонгбоу AH-64D“. Боен армейски хеликоптер. При това въоръжен с ракети. Шибани ракети. Четири от осем възможни ракети въздух-земя от типа „Хелфайър“ под всяко крило. Да не говорим за тридесетмилиметровата картечница, чието дуло се подаваше като жило под корпуса.

Бишоп се спря до носа. Все още носеше сака си в лявата ръка, така че протегна дясната и погали нежно хладната стомана. Поклати невярващо глава. Хиршорн сигурно е похарчил милиони, за да се сдобие с това нещо, и са му били необходими седмици, за да го докара дотук. Бишоп се обърна и погледна с известно възхищение побелелия гангстер зад него.

— На какво си играете тук, Хиршорн, на терористи ли? — попита тихо.

Дребничкият мъж настръхна.

— Ей, ей, ей. Мери си приказките. Аз съм стопроцентов американец. До мозъка на костите.

— В такъв случай, прощавай за въпроса, но какво точно възнамеряваш направиш с това чудо?

Хиршорн пак се отпусна и се разсмя.

— Търпение, приятелю. Всичко ще разбереш. Нали ти казах — мисията е проста, влизаме и излизаме. Ще те държа за ръка през цялото време.

— Проста — повтори замислено Бишоп. Той отново погледна хеликоптера и заби език в бузата си, както обикновено. — Имаш ли нещо против да седна в кабината?

— Не, разбира се — отвърна великодушно Хиршорн. — Влизай. Искам да се чувстваш удобно там.

Бишоп не остави сака си на земята, а го преметна през едно от крилата. После се вдигна след сака и натисна дръжката. Хвърли чантата на пода на кабината. Седна на пилотското място. Затвори вратата след себе си. Постоя известно време загледан през предното стъкло към фенерчетата на посрещачите им и силуета на Хиршорн на фона на потъналата в мрак гора.

— Исусе Христе — възкликна гласно. — Исусе Христе.

Сърцето на друг мъж може би нямаше да издържи досега. Сърцето на друг мъж може би щеше да си зададе тревожния въпрос: „В какво, по дяволите, се забърках и какво правя накрая на света?“ Но Бишоп бе спокоен, уверен в себе си. Каквато и „проста“ операция да бяха замислили с бойния хеликоптер, той щеше да я саботира. Поне тази вечер. Не разполагаха с друг пилот, а каквито и отрицателни качества да имаше, едно бе сигурно — по-скоро ще допусне да го застрелят, отколкото да вдигне смъртоносната машина над американска земя. Проблемът бе, че ако откаже да лети или ако поеме в погрешна посока, те наистина ще го застрелят. Така че единствената възможност бе да успее да се измъкне по някакъв начин от тази дупка и да предупреди за скритото в гората чудовище.

Разбира се, нямаше да е лесно, като се вземеха предвид двамата въоръжени мъже, които ги посрещнаха. Освен това не знаеше дали в лагера няма и други хора. Така че, колкото и спокоен да се чувстваше, Бишоп плъзна ръка надолу към сака. Отвън не можеха да го видят. Напипа ципа. Докато го правеше, огледа приборите на хеликоптера. Направи му впечатление, че не всичко е на мястото си. Откъдето и да бяха откраднали или купили машината, тя не бе напълно оборудвана. Липсваха радарното предупреждение, инфрачервеният порт за прехващане на вражески обекти и тъй нататък. Джипиесът обаче си бе на място, както и системите ТАДС^[1] и ФЛИР^[2] за по-лесно прехващане на обекти. Изглежда наистина мислеха да направят нещо с тези ракети.

— Исусе Христе!

Пръстите му отвориха сака. Плъзна ръка в него. Напипа компютъра и го издърпа. Настани го в скута си и го включи. Междувременно продължи да върти глава из кабината и да посяга със свободната си ръка към уредите. С две думи, изнасяше представление. Предположи, че Хиршорн се гордее достатъчно със съкровището си, за да го остави да си поиграе с него.

Компютърът му зареди и Бишоп заровичка из него. Чак сега забеляза, че е забравил да изпрати последния си имейл до Вайс. Побиха го тръпки. Изруга мислено Катлин, че го е прекъснала и е попречила на работата му. Сега Вайс не знаеше, че е тук.

От друга страна, съобщението бе запазено, така че щеше да е по-лесно. Той отвори имейла на екрана.

„Вайс. Стана. Изритаха Уонамейкър. Взеха ме на негово място. Тази вечер в шест отлитаме към някакво неизвестно място в планината. Когато стигнем, ще ми кажат повече подробности. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо повече. С повечко късмет ще успеем да разберем какво става, без да излагаме на опасност…“

С възможно най-пестеливи движения, Бишоп затрака по клавишите:

„пр150кмсзah-64d“

Това бе всичко, което успя да напише. Забеляза, че Хиршорн му маха надменно.

— Хайде, Кенеди! Ще имаш достатъчно време да си играеш! Имаме работа.

Бишоп затвори имейла и натисна „изпращане“. Последва пауза, която му се стори доста дълга. Хиршорн продължаваше да го чака отвън. После прозорецът със съобщението на екрана замига: „търсене на сигнал… търсене на сигнал…“ Нямаше какво да направи. Бишоп знаеше, че в тази пустош компютърът ще се опитва цяла вечност да изпрати съобщението. Ще спре едва след като му свършат батериите.

Остави компютъра на пода и го бутна под седалката, вън от полезрение. Машината продължаваше да прави опити да изпрати съобщението.

След секунда излезе от кабината на хеликоптера със сака в ръка. Върна се при Хиршорн под зорките погледи на въоръжените мъже.

— Просто исках да видя как ще се почувствам вътре — обясни той.

— Няма страшно, ще видиш — каза Хиршорн и го потупа по рамото. Дари го с лъчезарната си усмивка. Явно се чувстваше добре. — Повярвай ми, ще имаш време. Чейс, заведи господин Кенеди до стаята му.

Чейс бе един от двамата въоръжени мъже. Той направи крачка към Бишоп и махна с фенерчето си. Държеше автомата небрежно в лявата си ръка.

— След вас — изрече с плътен глас.

Бишоп потегли. Хиршорн и другият им посрещач останаха, за да загасят осветлението в навеса и да затворят вратите.

Бишоп пристъпваше бавно между дърветата, а Чейс го следваше и осветяваше пътя им с фенерчето. Въоръженият мъж явно знаеше какво прави и се държеше на достатъчно разстояние зад Бишоп, за да предотврати внезапно извъртане и нападение. В интерес на истината Бишоп си го помисли. Изкуши се да се обърне, да изтръгне оръжието му и да изчезне в гората. Ако успееше да се добере до чесната, щеше да я запали и да се върне в града. Да предупреди ченгетата за бойния хеликоптер. Но Чейс го следваше внимателно, предпазливо. Трябваше да изчака.

Продължи да се движи сред дърветата и да следва светлината на фенерчето, което го водеше към другата сграда — двуетажната постройка с външни стълби. Все още бе спокоен, все още не се поддаваше на страх или паника. Сметна, че е по-добре да изчака удобна възможност за атака. Реши, че все още има време.

Стига Крис да е мъртъв, стига да са го застреляли, преди да се е свестил и да е разказал историята си, Бишоп разполагаше с достатъчно време.