Андрю Клаван
Пътят на динамита (31)

29.

Този следобед Вайс подкара по крайбрежието към залива Хаф Муун. Откъм океана духаше свеж бриз. Околните хълмове бяха обрасли с високи борове, които се поклащаха от вятъра. През дърветата се виждаха перлените облаци, надвесени над водата. Вайс обаче профуча край всичко това с форда си, без да обръща внимание на пейзажа. Отново сумтеше недоволно, защото Бишоп и поредното му съобщение за кой ли път докарваха проблеми на храносмилателната система на шефа.

„Положението тук е нестабилно. Крис Уонамейкър се огъва, спречкахме се и Хиршорн със сигурност е разбрал това…“

Пълни дивотии. От първата до последната дума. Вайс му каза, при това съвсем ясно — „не се включвай в операцията на Хиршорн под прикритие; не го прави“. Но подтекстът в съобщението ясно показваше, че копелето възнамерява да постъпи точно така.

Защо иначе ще се спречка с Уонамейкър? За да го унижи пред Хиршорн и да препоръча себе си за негов заместник, ето защо. И после какво? „Има много неизвестни: докога ще издържи Катлин, без да каже на мъжа си; как ще реагира той; какво ще направи Хиршорн…“ Което, изчистено от дивотиите или дори наполовина изчистено от дивотиите, означава, че бомбата може да избухне всеки момент. Ако например Катлин реши, че не може повече да живее с тайната за изневярата си. Или пък ако сметне да използва забежката, за да сложи край на брака си. А ако Крис разбере, че е снасяла информация на Бишоп. Още по-лошо, ако Хиршорн разбере…

Вайс не бе сигурен кое го кара да се чувства по-зле — гневът или чувството му за вина. Гневът му бе насочен към Бишоп заради това, че глупакът рискуваше живота си и излагаше на риск живота на други хора. Чувството за вина пък бе подхранвано от факта, че Вайс не възнамеряваше да го спре.

„Не ми остава много време.“ Така пишеше Бишоп. И това си беше истина. Чистата истина. Време наистина нямаше. Вайс също го усещаше. Каквото имаше да става, щеше да стане скоро. Вайс нямаше никаква идея какво е то, но други части от мозайката наоколо започваха да се подреждат. Колкото повече виждаше, толкова по-малко му харесваше.

Вайс имаше странен метод на работа, основан предимно на интуиция. Понякога си мислех, че в това отношение е истински творец. Притежаваше дарбата да се вмъква в главите на хората. При това на напълно непознати хора, които дори не е виждал. По някакъв начин успяваше да се напъха в кожата им, да си представи какво са сторили, как ще постъпят. След това, без сам да го съзнава напълно, в главата му изникваше целият сценарий на постановката — подробно описание на случилото се или на нещата, които ще се случат.

И сега не бе по-различно. Смъртта на богат престъпник — Камерън Монкриф. Самоубийството на градинаря му — Хари Ридър. Вероятното самоубийство на домашната помощница на Монкриф — Джули Уайънт. Арестът на любовника му Уип Померой, който в момента търгуваше тайните на престъпното си минало в замяна на полицейска охрана, за да се предпази от ноктите на Сянката. Всичко това сякаш започваше да се свързва в съзнанието на Вайс — постъпките на отделните хора се преплитаха в една обща картина.

Заедно със сглобяването й го обхвана чувство на припряност, на страх. По някакъв начин, без сам да знае какъв точно, всичко това имаше нещо общо с Джули Уайънт. Въпреки че уж бе на оня свят, въпреки че полицията убедено твърдеше, че е мъртва, въпреки че самият той имаше усещането, че момичето наистина се е самоубило, мисълта за нея не го напускаше. Образът й здраво се бе загнездил в главата му. Представи си как тича нагоре по някакви стълби. Трябваше да бърза. Всяка секунда имаше значение. Стълбището завършваше със затворена врата. Заключена, с пуснато резе. Трябваше да я разбие на трески с един-единствен удар. Ето я и нея. Успя да пристигне в последната секунда. Тя лежеше на леглото разстлана около главата златисточервена коса, също като ангелски ореол. Гледаше го мило с неразгадаемите си очи. Протегна ръка към него…

Както и да е. Такива истории му се въртяха в главата. Също като в мечтите си имаше чувството, че трябва да бърза, че няма време за губене, че всяка секунда е важна. Точно затова не му се щеше да рискува и да вика обратно Бишоп. Все по тази причина щеше да продължи да живее с гнева и вината, да не говорим за болката в стомаха. И пак затова караше към залива Хаф Муун.

Оказа се, че не е лесна работа да открие адвоката на Камерън Монкриф, онзи „старомоден слагач на всякакви отрепки“, Питър Крауч. Говореха, че след смъртта на Мокриф се е пенсионирал, но никой нямаше идея къде точно е отишъл. По-важното бе, че май на никого не му пукаше особено къде се е запилял. Крауч нямаше приятели. Така и не бе срещнал човек, който да го хареса. Охранен, нечистоплътен търтей с монотонен глас и лъснало от коварство лице, той общуваше единствено с клиентелата си от пласьори на наркотици, сводници, изнудвачи, лихвари и наемни убийци, и то само служебно. Дори и те успяваха да го изтърпят едва колкото да им свърши работа. Никой не дойде да се сбогува с него, когато Крауч внезапно затвори кантората, раздаде делата си на колеги и напусна града. Никой не проля сълзица, както и никой не се зарадва. Просто на никого не му пукаше.

На Вайс обаче започна да му пука. Крауч бе присъствал на смъртта на Камерън Монкриф. Също както Хари Ридър, също както Джули Уайънт. Крауч единствен продължаваше да се навърта наоколо и да ходи по земята, поне доколкото бе известно. Така че Вайс трябваше да го открие. И нали си беше Вайс — успя.

Е, поне успя да намери къщата му. Непретенциозно ранчо, дръпнато встрани от магистралата, в покрайнините на града. Изолирано, отдалечено от виещия се път, разположено на зелена морава до запуснато поле, на което някога са гледали тикви. Скърцаща двуетажна къща с люлеещ се стол на предната веранда. Вятърът поклащаше люлеещия се стол и той потропваше уютно.

Вайс изкачи стъпалата на верандата и застана пред вратата. Почука и изчака няколко секунди. Преди това се бе опитал да звънне по телефона, но никой не вдигна. Местният полицай му каза, че никой не живее в къщата, но че един градинар продължава да се грижи за моравата и да прави дребни поправки по дървенията. От градинаря пък научи, че Крауч му плащал чрез банката. Щом парите идвали, той нямало от какво да се оплаква. Никой не се отзова на звънеца, така че Вайс натисна дръжката. Заключено. Така и предполагаше. Измъкна малък кожен калъф от вътрешния джоб на сакото си. Избра от него шперц и го пъхна в ключалката.

Отключи за секунди. Влезе вътре. Озова се в дневна. Беше тъмно и хладно. Мебелите придаваха уют. Столове с тапицерия на цветчета, канапета, тъкан килим. До празната камина бе сложена отоманка.

Прозорците бяха само притворени. Отвън полъхваше ветрец. По пода се търкаляха валма нечистотии. Прахолякът във въздуха го погъделичка по носа. Чуваха се разни звуци. Дращене. Сигурно имаше мишки или плъхове.

В гърдите му се събуди полицейският инстинкт и Вайс замръзна на място.

После тръгна да обикаля къщата. Гостна, столова, салон. Кухня е южно изложение. Зеленият балатум проблясваше в златисто там, където го огряваха слънчевите лъчи. Вайс забеляза, че краката на кафявата кухненска маса са изгризани от плъховете. Отвори шкафовете. Ни помен от храна. Долови бръмчене. Хладилникът. Явно банката плащаше и сметките за ток. Дръпна вратата на хладилника. Беше празен.

На долния етаж нямаше нищо интересно. На горния също. Спалня с оправено легло. Кабинет с прашни книги. Прашасал компютър на прашасало бюро. Това е. Чуваше се единствено скърцането в стените. Движеше се няколко крачки преди него като неуловим призрак.

Вайс щеше да си тръгне, ако не бе полицейският му инстинкт. Нещо го човъркаше, така че остана и още веднъж обиколи стаите. Тогава откри и тайната врата.

Забеляза я в салона на долния етаж. Почувства как подът под краката му мърда и изрита килима встрани. Видя капака и металната халка, с която се отваряше. Дръпна я.

Пантите изскърцаха. Надолу водеха няколко паянтови дървени стъпала. Нова врата. Отвори я трудно. Отвътре го лъхна миризма на застоял въздух.

Беше едър човек, така че трябваше да се наведе, за да влезе. Помещението бе хладно и много сухо. Направи му впечатление колко сух е въздухът всъщност. Опипа стената и откри ключа за осветлението. Лампите светнаха и разбра къде се намира. Рафтовете, бутилките, термостатът на стената — беше в изба за вино.

Това обясняваше и състоянието на трупа.

Многото месеци, прекарани в затвореното помещение, бяха оказали лошо въздействие на Питър Крауч. Трупът приличаше на мумия с изтъняла кафява кожа. Гол, прикован с разперени ръце и крака към един от рафтовете, той наподобяваше зле препариран звяр. Ребрата му пробиваха кожата на гръдния кош, костите на ръцете също се виждаха през изпънатата блеснала кожа. Лицето му обаче продължаваше да е странно живо и разпознаваемо. Яйцевидната глава, дългите кичури, прикрили плешивото теме. Очите му оставаха безжизнени, черни и непоколебими както винаги. В бузите имаше разлика — преди бяха бели и пухкави, а сега — почернели и изопнати. Първоначално Вайс реши, че това е причината — изопнатите бузи, разтегнали устните на Крауч дотолкова, че да оголят зъбите му в дивашка, безжалостна усмивка. Но не. Колкото по-дълго го гледаше, колкото повече изучаваше състоянието на трупа, толкова повече се убеждаваше, че Крауч се е запазил точно такъв, какъвто е бил в момента на смъртта — с широко отворена уста, от която са излизали ужасяващи писъци.