Андрю Клаван
Пътят на динамита (28)

26.

На следващата сутрин, когато Вайс дойде в агенцията, седях с крака на бюрото, разтворил сутрешното издание на „Кроникъл“.

— Затова ли ти плащам? — чух гласа му.

— Не чак толкова много. — Затворих вестника и спуснах крака на пода. — Тъкмо чета за подвизите ти.

— Заслугата е твоя, а не моя.

— Моя ли? Какво искаш да кажеш?

— Случаят с испанската девица. Убиецът бе само параван, външен вид, също както предположи. Съществува, независимо дали съществува или не.

Изсмях се и в същото време се изчервих.

— Добре, добре, явно не ми е писано да чуя края на историята.

— Не, напълно сериозно ти говоря. Възнамерявам дори да променя надписа на вратата. „Разкриваме убийства чрез празни приказки“.

— Споделям с теб, разкривам сърцето си, опитвам се да помогна и какво получавам?

— „Детективите ни са тук, независимо дали съществуват или не“.

— Единствено подигравки. Присмех и подигравки.

Вайс се надвеси над главата ми, изду буза с език и напъха ръце в джобовете. Помълча известно време. Махна с глава към вестника на бюрото ми.

— И какво мислиш?

— За кое? — попитах. — За Спендър ли? Не знам какво да мисля.

— Хайде де. Нали ти си мислителят. Сигурно става въпрос за някаква тънка психология. Чувствал е вина заради фантазирането си. Искал е да се самонакаже.

— Може би — направих гримаса. — Честно да ти кажа, най-вероятно е предпочитал смъртта пред действителността. Повечето хора са така. Просто им трябва повече време, за да го осъзнаят.

Стана ми приятно, че Вайс кимна в знак на съгласие с думите ми. Обърна се и тръгна към кабинета си. После спря и ми каза:

— Да знаеш, че те давам на Сиси за случая „Строубъри“.

В първия момент не го разбрах или по-скоро не повярвах на ушите си. После въодушевлението ме завладя:

— Наистина ли?…

— Нуждае се от помощ за двама свидетели.

Наистина щеше да го направи. Щеше да ме включи в разследване. Даваше ми истинска работа, по истински случай. За пръв път ме включваше в подобно нещо. Огромна стъпка напред за мен.

— Благодаря — казах. — Страхотно. Супер. Благодаря. Наистина. Наистина благодаря.

— Това ти е наградата за разрешаването на случая с испанската девица.

— Добре, добре. Ха-ха-ха.

— Сега се обръщам. Да не вземеш да изчезнеш.

— Ооо, я стига.

Хлътна в кабинета си. Остави вратата отворена, така че чувах какво прави. Чух, че въздъхна тежко, чух, че се отпусна в стола си. Заех се да разчиствам бюрото си в очакване на новата работа. Чух, че пуска компютъра, чух познатите звуци — писукане, подсвирване, елементарна мелодия. После чух и добре познатия звук, който го уведомяваше, че има поща. „Бишоп“, помислих си.

Тишина. Сигурно четеше. Вдигнах телефона да звънна на Сиси Труит и да я уведомя, че има нов помощник по случая „Строубъри“.

Откъм вратата на Вайс се разнесе недоволно сумтене.

— Мамка му — изруга той.

Последва рязък звук, който оприличих на затръшване на капака на лаптопа му.

„Вайс. Положението тук е нестабилно. Крис Уонамейкър се огъва. Спречкахме се и Хиршорн със сигурност е разбрал това. Има много неизвестни: докога ще издържи Катлин, без да каже на мъжа си; как ще реагира той; какво ще направи Хиршорн. Но друг начин просто не виждам. От разговорите ми с Катлин оставам с впечатление, че самият Крис няма идея в какво точно е замесен. Мога да измъкна информация единствено от Хиршорн, ако успея да се приближа до него. Но каквото и да са намислили, не ми остава много време. Правя каквото мога. Дж.Б.“