Андрю Клаван
Пътят на динамита (24)

22.

Тази нощ работих до късно. Мислех си, че съм останал последен в офиса. Но когато нарамих раницата и тръгнах да си ходя, видях, че вратата на Вайс е открехната и от процепа прониква слаба светлина. Отидох да проверя дали не си е тръгнал, като е забравил лампата да свети. Но не, там беше. Седеше почти на тъмно. Беше се отпуснал в големия си стол и леко се поклащаше напред-назад. Стискаше чаша с любимото си уиски. Беше пуснал компютъра и го гледаше вторачено. Не можех да видя какво има на екрана. Нямах представа какво гледа. Забелязах само, че отблясъците от монитора пробягват по лицето му, в полумрака и по килима. Оказа се, че струйката светлина, промъкнала се през открехната врата, идва точно от монитора.

Погледах го известно време, но по някаква причина нямах желание да казвам каквото и да е. Нещо в изражението му ми подсказа, че е по-добре да си тръгна тихомълком, да си ида вкъщи, да го оставя на спокойствие. В очите му имаше нещо тъжно, нещо отнесено. Но докато се опитвах да се измъкна, периферното му зрение явно долови движението. Той вдигна глава и ме видя. Махна ми да се приближа.

— Запали лампата — каза.

Запалих я. Вайс разтърка очи от силната светлина.

— Сядай.

Пуснах раницата на пода. Отпуснах се в едно от клиентските кресла, което беше най-близо до ъгъла на бюрото му. Все още не можех да видя монитора.

— Искаш ли нещо за пиене?

Той се наведе и се пресегна към едно от долните чекмеджета. Извади бутилка от предпочитаното си уиски — „Макалън“. Измъкна и още една чаша. Наля и за двама ни.

— Държиш уиски в бюрото си — отбелязах. — Също като частните детективи по книгите.

Вдигнахме чаши.

— Можеш да го напишеш в книгата си, когато ме описваш — каза той.

Отпихме. Вайс се пресегна и някак небрежно извърна монитора, така че да го виждам.

— Я виж, какво ще кажеш за това?

Отпих отново и се загледах. Беше видеоклипът от Кейси. Интернет реклама на агенция за компаньонки. Десетсекундно клипче, което се въртеше отново и отново.

— И какво точно да гледам? — попитах аз.

— Жената — отвърна Вайс, сякаш се разбираше от само себе си. — Какво мислиш за нея?

Опитваше се да прелъсти клиентите от екрана. Приведена леко напред, подканваше с пръст всички желаещи по най-баналния начин. Бяха я снимали от кръста нагоре, облечена в бяла дантела, с висока яка, което й придаваше едновременно целомъдрен и прелъстителен вид. От думите на Вайс реших, че трябва да забележа нещо определено в нея, така че опитах. Нямаше и капка съмнение, че е красива. Златисто червена коса, бяла като слонова кост кожа, дълбоки сини очи, които те разтапят. Освен това имаше интересно изражение. „Не се среща често“, помислих си. Липсваха подправената игривост, фалшивата чувственост, която човек може да види в подобни реклами. В изражението й имаше нещо неземно, сякаш бе от друг свят. Посланието й в никакъв случай не приличаше на покана за шведска тройка. По-скоро внушаваше чувството, че иска да полетите заедно към облаците и да идете в някаква приказна страна.

Трябва да кажа, че не си паднах особено по нея. Беше твърде ефирна и романтична за вкуса ми. Канех се да пусна някаква детински хаплива забележка по неин адрес, но преди да го сторя, се обърнах към Вайс и видях как гледа екрана. Забелязах копнежа, тъгата и желанието в погледа му. Така че преглътнах остроумието си.

— И какво за нея? — задоволих се да попитам.

Вайс премигна при звука от думите ми. Поизправи се на стола. Щракна с мишката и затвори прозореца с видеоклипа.

— Казва се Джули Уайънт — осведоми ме той. — Води се изчезнала.

Това го знаех. Дочух го в разговор на двама от хората на Вайс в коридора. Казаха, че било самоубийство. Че е мъртва. Затова сега ми се стори странно, че е в графата на изчезналите.

— Ченгетата си мислят, че се е хвърлила от моста „Голдън Гейт“ — продължи Вайс.

— Но ти явно не мислиш така.

Той повдигна рамене.

— Не знам. Може би са прави. Може би се е случило точно това. Но при този вид самоубийства човек никога не знае. Така и не са открили тялото. Никой не е в състояние да каже нито коя е всъщност, нито откъде е дошла.

— Провери ли я?

— Да. Нищо не открих. Няма документи, няма минало. Фалшиво име, измислен живот. Нищо, за което да се хванеш. Говорих с няколко момичета, с които е работила, също и с момчета. Всички твърдят, че била малко странна. Отнесена, заета със себе си, все едно умът й е някъде другаде. Както и да е, никой не успял да разбере нещо за нея.

— Хм — казах. — Тайнствено момиче.

Вайс ми отговори с мълчание. Самият той изглеждаше отнесен и зает със себе си, някъде далеч от стаята. Вдигна чашата си с една ръка, а пръстите на другата забарабаниха по бюрото.

— Имала ли е причина да се самоубие? — попитах. Отговори ми след кратка пауза:

— Страх. Така си мисля. Според мен се е страхувала от някого.

— И от кого?

Той поклати глава сякаш не знаеше отговора на въпроса, но после каза:

— Има един тип, на когото викат Сянката… — и се потопи в чашата с уиски.

По онова време, като начинаещ писател, обичах да мисля за себе си като за човек, който може да се сравни с муха на стената — търпелив слушател, внимателен наблюдател. Във всеки случай поне се опитвах да бъда такъв. И в интерес на истината, докато си висях на стената в агенцията, чух или подочух разни разговори за Сянката. Може би правилната дума е недомлъвки. Думи, изречени с тайнствен и мелодраматичен тон. Успях да разбера, че Сянката е от някакъв стар случай на Вайс, още по времето, когато е работил в полицията. Нещо повече. Случаят като че ли бе една от причините да напусне полицията. Така и не събрах кураж да го попитам направо. Бях млад и, честно казано, Вайс, с целия му опит по улиците, със солидността, с уменията си, вдъхваше доста голяма доза респект у мен. Но сега сам спомена за Сянката. Освен това имах чувството, че ме извика, за да може в разговор да изясни някои неща сам на себе си.

И така, опитах се да си придам вид на човек, врял и кипял в престъпния свят, и попитах иронично:

— И защо тази Сянка е толкова важна?

Вайс изплува от чашата с уиски и се отпусна в стола.

— Ами — каза той, — зависи кого ще попиташ. Според ченгетата — описа голям полукръг с ръката си — или поне според повечето от тях, Сянката е измислица. Няма такъв човек. В най-добрия случай е комбинация от няколко души. Или пък просто журналистическа измислица. Чиста проба измишльотина.

Кимнах. Отпих замислено от уискито си. После кимнах още няколко пъти.

— Искаш да кажеш, нещо като убиеца на Уоли Спендър.

При тези думи Вайс повдигна брадичка и пак я отпусна.

При него подобно движение беше равносилно на бурен смях. Мисля, че успях да го развеселя.

— Точно. Точно като убиеца на Уоли Спендър. Само че този… Помниш ли масовото убийство в Саут Бей?

Не помнех. По онова време се подвизавах на Източното крайбрежие. Бях още хлапак. Но за този случай също се говореше по коридорите на агенцията, често под сурдинка и с недомлъвки.

— Да — отвърнах. — Чувал съм нещо. Някакви нелегални емигранти, които се удавили, или нещо подобно.

— Осем души. Осем деца. — Брадичката на Вайс остана отпусната на гърдите му. Той се намръщи срещу монитора. — Не бяха удавени. Застреляха ги. По два куршума в главата на всяко от тях. Изхвърлили телата им в океана, а приливът ги изнесе на брега. Някаква жена излязла сутринта да разхожда кучето си на плажа и съзряла труповете да се поклащат във вълните на няколко метра от брега.

Подсвирнах тихичко.

— Господи! И кои са били?

— Просто деца. От Тайланд. Версията бе, че са ги довели тук да ги продадат като… като роби, за сексуални услуги. Както и да е. Никой не знаеше със сигурност. Говореше се, че сделката се провалила и на продавача му се наложило да се освободи от уликите. Така разправяха. Най-голямото бе на не повече от единадесет. Вероятно нея са убили първа, а останалите са гледали и са чакали реда си.

Нищо не казах. Но го почувствах с тялото си. По гърба ми полазиха ледени тръпки. Пред очите ми се заредиха образи — безпомощните деца, червената линия на изгрева на хоризонта и малките телца, поклащани от вълните. Беше ужасно дори да си мислиш за това. Особено през нощта в празната сграда насаме с Вайс. Всичко около нас тънеше в мрак и тишина. На фона на нощното небе, през големите сводести прозорци зад гърба на Вайс небостъргачите приличаха на безразборно разхвърляни шахматни дъски с бели и черни квадратчета вместо прозорци. Огромни облаци, окъпани в лунна светлина, плаваха тихо, носени от вятъра. Дочуваше се приглушеният шум на улицата — клаксони, ръмжене на двигатели, тракане на трамваи. Всичко това разпали въображението ми и създаде впечатлението, че целият свят около нас се движи забързано, хората се бутат един друг, а ние си стоим спокойно в това топличко осветено кътче, самотници в джунглата наоколо. Цялата обстановка, разговорите за труповете на плажа ми внуши усещането, че сме седнали да си разказваме истории за призраци в дъждовна вечер.

— Не разполагахме с нищо — продължи Вайс. — Журналистите просто полудяха… но какво можехме да направим? Не разполагахме с нищо. Никакви улики, никаква идея как точно да разберем откъде са дошли децата. Имахме само един свидетел. Някакъв китайски рибар. Твърдеше, че предната вечер видял десетметрова яхта, закотвена близо до брега.

Видял някакъв човек да се движи по палубата. Но на лунната светлина успял да различи само сянката му. Тогава се намесиха вестниците и писаха, че търсим сянка. Сянката. — Вайс сбърчи вежди, сякаш да прогони мислите си. — Знаеш ги какви са журналистите. В подобен случай, когато става въпрос за масово убийство, на всичкото отгоре на деца… Постоянно пишеха и не позволиха случаят да бъде забравен. Обсъждаха кой ли е Сянката, дали е наемен убиец? Може би е професионалист? Сещаш се за какво става въпрос. Тогава един журналист на име Джеф Блум излезе с голяма статия в неделното издание на „Кроникъл“. Имаше някакъв неназован източник и това му даде основание да пусне цяла страница. Според статията, Сянката бил извършил половината от неразкритите убийства в тази част на страната. „Перфектна машина за убийства“. Така го нарече. Нямало значение кой си, каква охрана имаш, дали си в програмата за защита на свидетели, или си се затворил във Форт Нокс, Сянката ще те убие. Дори и лошите, тези, които го наемат, се страхували от него. Поне така пишеше в статията.

Внезапен порив на вятър потропа по прозорците и аз обърнах притеснено глава.

— Ясно — съгласих се меко. — Ясно.

— По същото време ченгетата не спираха да повтарят: „Глупости, глупости, глупости, всичко е измислица…“ И въпреки това… — повдигна рамене той.

— Въпреки това някой наистина е убил децата — довърших.

— Точно така — съгласи се Вайс. — В това беше целият проблем. В крайна сметка излиза, че Сянката наистина го е имало, въпреки че не съществува.

Поколебах се, преди да отговоря. Винаги внимавах в агенцията. Искам да кажа, че внимавах какво говоря. Не исках да звуча прекалено философски, прекалено учено, като сноб или многознайко, или нещо такова. Имам предвид, че агенцията нямаше нищо общо с колежа и исках да се приспособя в нея. От друга страна, атмосферата тази вечер — двамата с Вайс сами през нощта в кабинета му — по някакъв начин предполагаше философски размисли.

— Според мен да бъдеш човек не означава непременно да си разумно същество — престраших се аз. — Някои неща са истински, без значение дали съществуват или не.

Вайс се изсмя пресилено.

— И какво, по дяволите, означава това?

Веднага разбрах, че съм направил грешка.

— Какво ми казваш? Че ако в този момент обърна гръб на масата, трябва да се запитам дали тя все още е там или не. Това ли ви учат в Бъркли?

Усетих, че бузите ми се зачервяват.

— Искам да кажа, че…

— Какво сега, да не се предполага да пушим трева?

— Искам да кажа, че… част от реалността се състои от възприятието ни за нещата. Това е просто… външният им вид.

— Външен вид? Ти си външен вид. Истинско, независимо дали съществува или не. Мамка му, викам аз на това — изсмя се отново безрадостно Вайс. — В такъв случай аз съм кралят на Румъния.

 

 

Същата вечер, след като се прибрах в апартамента си, си блъсках главата в стената поне половин час. Опитах се да се накажа, че съм се държал като евтин клоун пред Вайс. Бях убеден, че философските ми мисли ще се разнесат светкавично из агенцията и до утре сутрин ще съм за посмешище. Това просто ме съсипваше, защото ужасно исках да съм част от нея.

В онези дни Бишоп и Вайс бяха много важни за мен. Младежкото ми въображение ги рисуваше като мъже, докоснали се до злото, видели смъртта, и това им е помогнало да гледат по-мъдро на светския водовъртеж около себе си. Имаше дни, в които дори говорех като единия или другия. Обличах се като тях. Подражавах на походката им. Опитвах се да вляза в кожата им. Във всеки случай мислите ми доста се занимаваха с тях, с това какви са всъщност и какво представляват.

Понякога може би лицемерничех с Бишоп. Той не допускаше хора близо до себе си, държеше се предизвикателно. Беше приятно да си мислиш, че го превъзхождаш в морално отношение, че си над жестоката му същност и онова странно нещо, което той нарича съвест. Но всъщност не се залъгвах. Знаех, че му се възхищавам и му завиждам. Да вземем дори само отношението му към жените — бях готов да продам душата си за едно-едничко парченце от него. Да не говорим за непукизма му, за моторите, за самолетите, за страха, който внушаваше на останалите мъже. Около него постоянно витаеше дух на приключения и на смъртоносна мъжественост — все примери за подражание за книжен плъх като мен, който се опитва да направи нещо от себе си.

Що се отнася до Вайс, той бе по-възрастен и приличаше по-скоро на учител или на баща, или нещо такова. Бях по-добре образован от него и може би дори по-умен, по някакъв отвлечен, академичен начин. Познанията му за живота на улицата обаче предизвикваха единствено възхищението ми. Сериозната му физиономия, изморените и в същото време състрадателни очи говореха, че познава в детайли човешката природа. Той знаеше, че и най-почтените хора хитруват, и най-честните лъжат. Бе наясно, че завиждат на ближния си и в главата им се въртят грозни мисли. Знаеше, че са готови да говорят с часове за продажните си съседи и в същото време са слепи за собствената си продажност. И най-важното от всичко — можеше да приеме това във всеки от тях и във всички заедно, а също и в себе си. Нищо човешко не му бе чуждо, нищо човешко не го шокираше. Не искам да го изкарам циник, ценеше хубавите неща в живота. Любовта и справедливостта имаха огромно значение за него. Просто знаеше как стоят нещата, това е всичко. Скалите не помръдват, водата тече, а светът се ръководи от измамници и толкова. В онези дни бях готов да дам всичко, за да притежавам опита и познанията на Вайс.

И така, дори самата мисъл, че съм се държал като глупак пред него, че ми се е смял, че ме е обсъждал с колегите и вероятно е казал, че съм колежанче, чиято глава е пълна с бръмбари, и си мисля, че дърветата в гората падат безшумно, бе потискаща.

Впоследствие се оказа, че подценявам благосклонността на Вайс. Не че не разказа цялата история. Не че в офиса не ми се присмиваха и подиграваха. Но в разказа на Вайс глупавото ми университетското образование се бе оказало изненадващо полезно за разследването. И макар да не успях да помогна с нищо в разсъжденията му за Сянката, той не престана да твърди, че философските ми дрънканици онази нощ по случайност са разрешили случая с испанската девица.