Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (9)

Девета глава

Дъфи влезе в гаража на Рос и обгърна с поглед мрачното хале. Рос се показа от малкия офис в отсрещния край на помещението. Беше огромен и дебел, с лъщящо, направено сякаш от гума лице. Той тежко се понесе по омасления бетонен под, като махна с късата си масивна ръка.

— Не ми казвай — изхъхри шишкото, щом зърна Дъфи. — Нека да отгатна самичък.

Устните на Дъфи се разтегнаха в тъжна усмивка.

— Не съм те виждал от години — отвърна.

— Обзалагам се, че си загазил.

Уилям поклати глава.

— Грешиш — каза му. — Случаят не е такъв. Просто ми се дощя да профукам малко мангизи при тебе.

Рос положи широката си длан върху рамото на Дъфи.

— Добре, добре — поведе го към офиса той. — Тук вътре съм скътал една бутилчица, която ще ти се услади.

Уилям се настани в плетения стол и разходи очи из тясната като кутийка стаичка. Рос я изпълваше почти цялата.

— Доста е горещо, нали? — рече той и извади едно черно шише от вратичката на бюрото си. Избърса гърлото с ръкава на ризата си и го побутна към Дъфи. — Внимавай с тази течност — продължи, — силна е като тигрова пот!

Уилям отпи и задържа питието в устата си, преди да преглътне. После тихо изсумтя.

— Да-а — потвърди. — Огън е.

Рос пое бутилката от него и я надигна. Дъфи се загледа в неговата адамова ябълка, която заподскача по охранената му гуша. Дебелакът остави алкохола на масата, изтри влажните си устни с опакото на дланта и леко придърпа напред стола си.

— Та за какво става въпрос?

Дъфи запали цигара и търкулна друга на Рос по плота на масата.

— Още ли се мотае при тебе онзи стар „Буик“? — попита го.

— Имаш предвид бронирания ли? — леко се разшириха малките очи на Рос.

— Точно така.

— Разбира се, че е при мене — кимна шишкото.

— В движение ли е?

Рос се закиска.

— Дали бил в движение? Слушай бе, човек, всичките ми таратайки са в движение. Тази талига е направо като нова.

— Искам да я наема за известно време — каза Дъфи.

Рос сви рамене.

— Става — простодушно отвърна той. — Защо не вземеш моя „Пакард“? Идеална сделка за теб.

Уилям поклати глава и се изправи.

— Трябва ми „Буикът“. За в бъдеще май ще имам нужда от скромна защита, а в него бих се чувствал далеч по-сигурен.

— Знаех си, че си загазил — каза Рос.

— Покажи ми колата си.

Той го изведе обратно в халето.

— Ето я.

„Буикът“ беше обикновен на пръв поглед автомобил, с леко занемарена външност въпреки скорошното измиване. Дъфи потъна в дълбокомислено съзерцание.

— Ще ми го рекламираш ли? — предложи най-сетне той.

Рос хвърли бърз поглед през рамо, сетне тромаво пристъпи напред.

— Красив е като ягодка — каза, отваряйки вратата. — Я пробвай…

На Уилям му се наложи да употреби доста сила, за да я затвори.

— Това е стомана — поясни Рос. — Дебел, солиден материал, разбираш ли? — Той повторно отвори вратата и се качи вътре. Дъфи се облегна на нея и проточи врат.

— За човека, който е измайсторил тази каруца, не е имало никакви тайни в занаята… — рече Рос, тежко отпускайки задника си върху тапицираната седалка. — Покривът е брониран. Виж прозорците! — Той смъкна единия. — Отвън не е нищо особено, но обърни внимание колко е дебел.

Сечението на стъклото беше поне три четвърти инча.

— Това чудо ще отплесне четиридесет и пет калибров куршум право в оня, дето го е изстрелял… — възхищаваше се шишкото. Той докосна някаква пружина на арматурното табло и там се отвори малък капак. Бръкна вътре и извади два автоматични пистолета „Колт“. — Едва ли ще ти трябват — каза Рос. — Ще ги разкарвам.

— Остави ги. Нали вървят заедно с колата? — тихо се обади Уилям.

Онзи го изгледа, сви дебелите си устни и вдигна рамене. Мушна обратно пистолетите.

— Под седалката има четиристотин патрона.

— Мили Боже! — смая се Дъфи.

— Не съм имал време да изчистя боклуците — ухили се Рос. — Така си и останаха вътре.

— Изпипана работа! Нещо друго?

Дебелакът слезе от автомобила.

— Решетката на радиатора е непробиваема за куршуми. Моторът е обезопасен с щит. Задното стъкло се повдига нагоре така, че при необходимост да може да се стреля. Гумите пък са напълнени с уплътняваща течност, която моментално запушва всяка дупка от евентуално попадение на куршум. Тази кола е наистина великолепно убежище в случай на неприятности.

Дъфи килна шапката на тила си.

— Да, струва ми се, че точно от такова нещо се нуждая. Колко искаш за нея, Рос?

Онзи се почеса по плешивата глава.

— Какво те прихваща, друже? — попита. — Малко ли неща си направил за мене в миналото…

— Давам ти по тридесет долара на седмица — рече Уилям.

Рос поклати глава.

— Прекалено много е — възрази. — Ще приема двадесет.

Дъфи извади четиридесет долара от портфейла си и му ги подаде.

— Ще я взема за някоя и друга седмица — каза. — Нали ще я заредиш?

Рос пъхна парите в джоба на панталона си.

— Готова е за път — отвърна.

Дъфи отвори вратата и се качи.

— До скоро виждане, приятелю — сбогува се той.

Рос провря глава през рамката на прозореца.

— По-полека с артилерията — рече загрижено. — Пушкалата не са регистрирани, но не се увличай все пак.

Дъфи му кимна и включи на скорост. „Буикът“ излезе на улицата. Той отиде до банката си, осребри чек за хиляда долара, провери сметката си и се върна при колата. Мина му през ум, че с една хилядарка в брой и други три в банката би могъл да издържи известно време.

Олга го чакаше в „Стъд’с Парлър“ — спокоен малък бар близо до Източна 164-та улица. Когато спря, тя изтича навън и той й отвори. Олга се настани, но Уилям трябваше да се наведе през нея, за да хлопне вратата.

— Ама че е тежка! — учуди се тя.

— Стоманена е — усмихна се той, докато се отделяше от бордюра. — Таратайката е от Чикаго. Там знаят как да ги правят.

Олга пропътува в мълчание половин пряка, след което попита:

— Да не би да очакваш неприятности?

— В изнудваческа афера като тази бедата връхлита рано или късно. Предпочитам да съм подготвен. — Дъфи промъкна „Буика“ покрай един голям камион и каза: — Не те е страх, нали?

Тя поклати глава.

— Аз не се плаша лесно. — Нейната изящна, облечена в ръкавица ръка се притисна към шията й. Носеше блуза с висока яка. — Приятелите ти бяха чудесни — добави в заключение.

Уилям кимна.

— Пълен мръсник съм — рече. — Казах на Алис, че съм щял да те изпратя на влака за у вас.

— Не би ли могъл да ги посветиш в нещата? — запита Олга.

Той поклати глава.

— Те държат един на друг. Хич не им пука за пари… Пък и защо ли? Само нещастници като нас двамата, които не са пуснали котва никъде, си въобразяват, че парите са някакъв връх.

Тя го стрелна с очи.

— Самосъжаляваш ли се? — позволи си да полюбопитства.

— Не — отново поклати глава Дъфи. — Аз започнах тази история, така че пак аз съм длъжен да я приключа. Ако не съумея да изляза от нея сух, толкова по-зле… Успея ли, е, ще си харча спечеленото и мисля, че здравата ще се повеселя.

— Ами аз? — рече Олга с глух глас.

Дъфи сложи ръка върху коляното й.

— С тебе всичко е наред, бебчо. Желанията ти ще бъдат изпълнени! — Той спря пред своята жилищна сграда. — Хайде сега да видим дали ще ти хареса твоят нов дом.

Те се изкачиха по стълбите и Олга почака, докато Уилям отключи вратата. Вътре в малкия апартамент двамата застанаха с вперени един в друг погледи, след което тя бързо извърна глава и пристъпи към прозореца.

— Харесва ми — каза. — Наистина е хубаво!

Дъфи метна шапката си на креслото и извади бутилка ром.

— Обичаш ли „Бакарди“? — попита я.

— Да, но не е ли още рано?

Той взе две чаши и наля в тях от рома. Приближи се до нея и тикна едната в ръката й.

— За нас и за парите! — рече.

„Бакардито“ се хлъзна плавно в гърлата им, запалвайки у двамата по едно парещо кълбо от пламъци.

— Свали си шапката, скъпа — подсети я Дъфи. — Вече си си у дома.

— Онова отсреща спалнята ли е? — полюбопитства Олга.

— Да. Иди да я разгледаш… — Той с изненада установи, че ръцете му треперят. Проследи я с поглед как бавно прекосява стаята и влиза в спалнята. Движението на дългите крака и на стройните бедра беше лениво, но от тялото й се излъчваше електричество.

Дъфи я последва и се спря точно зад нея, взрян в отражението й в огледалото. Тя вдигна очи, погледна го изпитателно, сетне изведнъж се обърна. Той сложи ръце на ханша й и я притегли към себе си.

— Прекрасна си! — възхити се. — Познавам те само от двадесет и четири часа, но имам чувството, че е било така цял живот. Обзалагам се, че си лоша. Обзалагам се, че си принадлежала на мнозина, но не ми пука.

— Такава съм, дори е слабо казано — отвърна Олга. Улови ръцете му, задържа ги за миг. После ги отблъсна от себе си. Отиде до леглото и седна.

Дъфи се отмести от огледалото и се облегна на таблата на леглото.

— Ще живеем заедно — каза той. — Разправи ми за себе си.

Тя изви лице и впи поглед в него.

— Не е ли глупаво? — възрази му.

Дъфи поклати глава.

— Искам да знам — настоя.

— Родена съм в един малък град в Монтана. — Интонацията й беше равна и лишена от емоционалност. — Да живееш там беше все едно да живееш в моргата. Нищо никога не се случваше. Слънцето грееше, прахолякът се трупаше по сухите пътища, коли пристигаха и заминаваха, без да става каквото и да било. Имах навика да си купувам списания със знаменитости и четях за Холивуд. Правили са го милион други момичета. Въобразявах си, че ако отида там, ще пробия. Бленувах Холивуд, дишах Холивуд и мисля, че дори сънувах Холивуд. Е, един ден си опитах късмета. Издебнах, когато баща ми отиде на полето, свих му всичките пари, не бяха много — и духнах. Никога не стигнах до Холивуд. Парите ми свършиха, щом се озовах в Оукланд. Там си намерих работа в един танцувален салон като компаньонка.

Дъфи заобиколи и седна до нея на кревата.

— Трябваше да любезнича с мъжете на бара. Да разговарям с тях, да ги развличам и да ги карам да си поръчват алкохол. Плащаха ми комисиона върху изпитото. Това не продължи дълго. Една нощ шефът ме повика и след „пребиваването“ му върху мене всичките ми грижи се стопиха. Абе нали знаеш как е — стъпиш ли веднъж на наклонената плоскост, връщане няма.

— Колко време мина оттогава? — запита Дъфи.

— Около осем години. Бях на седемнадесет. Налетях на един тип на име Върнън. Как ме избудалка този юнак! Наистина умееше да рисува с думи. Отвори ме как съм можела да направя пари толкова бързо, та свят да ми се завиел. Хубави дрехи, бижута, автомобили и тем подобни… Просто като продавам тялото си три-четири пъти на нощ. Паднах си по това. Какво значение има, при положение че успеех да събера достатъчно мангизи, за да изляза от играта след някоя и друга година? Заведе ме в един публичен дом в Уотсънвил, в северна Калифорния. В момента, в който попаднах там, осъзнах каква тъпачка съм. Буквално нямаше измъкване. Не ми даваха никакви пари. Нямах достъп до дрехите си. Заплашваха ме с полиция. На практика бях чужда собственост.

— Сладко си си поживяла… — изсумтя Дъфи.

Олга замълча за секунда, сетне продължи.

— Три години не видях бял мъж. Филипинци, индуси и китайци да, но нито един бял.

Уилям неспокойно се размърда. Беше му неприятно.

— Точно когато бях на път да се предам, се появи Кетли. Можеш ли да си го представиш? Аз очаквах поредното от онези пламенни, дребнички жълтеникави мъжлета, а в стаята ми влезе той. Кетли лапна по мене и аз му дадох всичко, на което бях способна. Реши, че бих могла да съм му от полза, така че ме извади от въпросната дупка и ме настани в сегашната къщурка.

— По какъв начин си била полезна на човек като Кетли? — поинтересува се Дъфи.

Изражението й стана по-твърдо.

— Нима не ти разказвам всичко? — отвърна му.

— Разбира се, но не звучи особено добре. — Той се подпря на лакти.

Олга повдигна рамене с досада.

— Така е. Кетли имаше нужда от жена, помощничка в своя бизнес. Караше ме да играя ролята на „домакиня“ за неговите мухльовци. Аз му уреждах запознанства сред висшето общество. Благодарение на мене направи купища пари. Държеше се на ниво — плащаше ми щедро. Тя въздъхна, кършейки ръце. — Сега горкият нещастник е мъртъв.

Телефонът в съседната стая започна да звъни. Дъфи не се и помръдна, за да вдигне слушалката.

— Какво има? — попита Олга. — Не желаеш ли да се обадиш?

— Нека си звъни — рече той и я погледна.

Телефонът замлъкна. Тя остана известно време втренчена в него, после каза:

— Да… да… да!

Дъфи се протегна и грубо я придърпа към себе си.

— Луд съм по тебе! — призна, притиснал устни до шията й.

Телефонът поднови звъненето. Продължи да отеква дълго време, след което престана. Една муха упорито жужеше от стая в стая, блъскайки се в прозорците с елегантни малки плонжове.

Дъфи лежеше на леглото, полузатворил очи, и чувстваше как мускулите на тялото му изпадат в безтегловност. Олга се унасяше в сън. Той я съзерцаваше. Времето беше загубило значение за него. Изпитваше пълно удовлетворение от това, да я гледа. Тялото й беше силно и бяло. Плътта й беше стегната. Помисли си, че изглежда добре.

Протегна ръка и нежно докосна нейната коса. Тя се раздвижи и отвори очи. Усмихна се.

— Хвана ме — каза Уилям. — Няма мърдане.

— Искам да замина с тебе надалеч — рече Олга, като сложи ръката си върху неговата. — Искам да се махна от всичко това. Няма да ме изоставиш, нали? — Произнесе „нали“ много настойчиво.

— Нещата ще се оправят, ще видиш — поклати глава той.

Телефонът зазвъня упорито. Тя се надигна. През тялото й премина лека тръпка.

— Не, не отивай! — каза му. — Зарежи го…

Дъфи се поколеба, сетне стана от леглото. Погледна я, засмя се и тръгна към съседната стая. Вдигна слушалката от вилката.

— Кой е? — попита грубо.

— Обажда се Глисън — долетя сипкавият бръмлив глас.

Уилям придърпа един стол и седна. Очите и устата му изведнъж станаха сурови.

— О’кей — отвърна. — Не те очаквах толкова скоро.

— От доста време звъня! — В интонацията на Глисън имаше едва доловима нервна нотка.

— Е, този път нали ме намери.

— Ще купя онова нещо от тебе за петнадесет бона — изрече другият на един дъх.

Дъфи се ухили в слушалката.

— Май започвам да оглупявам — рече. — Причу ми се, че каза петнадесет хилядарки.

Глисън направи кратка пауза, след това отвърна.

— Не мога да дам повече. Петнадесет бона!

— Що за евтин негодник си?! Не милееш ли да си прибереш обратно списъка? Той е точно толкова ценен, колкото и едно свидетелско показание срещу собствените ти съучастници.

— Слушай! — Дъфи почти видя как ръката на Глисън се впива в телефона от вълнение. — Не съм в състояние да намеря повече пари. Ще ти направя едно почтено предложение. Петнадесет хиляди плюс петпроцентов дял от сделките.

— Уф! Използвай си мозъка… — Уилям се премести към ръба на стола. — Не съм толкова тъп. За какво му е петпроцентов дял на един труп? Не бих ти имал и секунда доверие. Сдобиеш ли се веднъж с въпросния поменик, ти червата си ще изплюеш, но ще ми видиш сметката. Не, или пари в брой, или нищо!

— Проклет кучи син! — изруга Глисън.

— Остави, това е без значение. Представа нямаш, с кого си се заловил. Имам си още един купувач. Или ще се бръкнеш дълбоко за бележника, или другото приятелче ще го получи.

На отсрещния край на линията се възцари гробна тишина и Дъфи се пресегна за цигара. Нямаше нужда да предприема нищо и разполагаше с много време, за да наложи своето. Тогава Глисън рече:

— Значи така смяташ да водиш играта, а?

— Позна. Двама се карат, третият печели. Не е спешно, но е за предпочитане да започнеш с преразглеждането на намеренията си.

— Ще ти се стовари цяла планина от неприятности — каза онзи. Гласът му стана изненадващо уверен. Вече не приличаше на възбуден човек. — Или ще бъдеш почтен спрямо мене Дъфи, или…

— Я слушай, боклук такъв! Не можеш да ме уплашиш. Знам, че съм те настъпил точно по мазола. Щом ти харесва, тръгни да наддаваш първоначално от петнадесет бона, но цената ще стигне тавана! — Уилям затвори слушалката и се облегна назад.

От спалнята излезе Олга. Не беше облечена.

— Правилно ли постъпваш? — запита го тя.

Дъфи се приближи до нея и я прегърна.

— Това е верният път — рече й. — Ще отнеме известно време, но ще донесе максималната сума.

— Не може ли да му се вярва? — вдигна поглед към лицето му Олга.

Дъфи поклати глава.

— Ще бъде трудно да се измъкнем с мангизите, но само гледай как ще ги изиграем… — отвърна.

Тя се облегна на него.

— Беше ми все едно какво ще стане, но вече не е така. Не искам след този удар да бъдеш изложен на опасност.

Уилям я заведе отново в спалнята.

— Наметни си нещо — помоли я. — Невъзможно ми е да мисля като си гола.

Той проследи с поглед как тя отвори малкия куфар, който беше донесла със себе си и извади един халат, след което й помогна да го облече.

Върнаха се пак в хола. Олга запали цигара, дръпна дълбоко и задържа дима.

— Нещо се мъти в главата ти — констатира тя. — Какво е то?

Дъфи измъкна от вътрешния си джоб малък бележник и го сложи на масата. До него постави втори, досущ като първия.

Олга се вгледа внимателно в тях, после изпусна облак дим през ноздрите си.

— Двойна игра ли? — предположи.

— Отгатна! — Уилям притегли стол и седна. — Ще ти покажа как се правят пари… — Взе автоматична писалка и се зае да преписва списъка с имената от единия бележник на другия.

Тя приседна на ръба на масата и се загледа в него.

— Някой здравата ще се обиди от това — обади се най-сетне тя.

Дъфи не откъсна очи. Продължи да пише, но рече:

— Ние няма да присъстваме, за да видим кой ще е той…

Когато привърши със списъка, отгърна го на началната страница и се втренчи внимателно в съдържанието му.

— Ясно ли ти е какво означават тези цифри? Ето виж: Макс Хъгсън — 5, Джони Алвис — 7, Труди Ървин — 4…

Олга се облегна на рамото му.

— Плащания — поясни. — Обикновено Хъгсън снасяше пет хиляди долара на месец от наркотици и за своята безопасност.

— Но това са много пари. — Защо пък и за безопасност?

Тя залюля дългите си крака.

— Така работеше Глисън. Тези пиленца не са истински наркомани. Само се правят на такива. Той им продаваше дрогата, след което ги предупреждаваше, че някой уж бил на път да ги разкрие и че щяло да им струва еди-колко си да му се запуши устата. Трябваше само да упражни натиск, да ги сплаши до смърт и да им демонстрира, че е по силите му да прогони всички натрапници, за да се превърне в рентиер за тяхна сметка.

Уилям събра числата, сетне вдигна глава.

— Това тефтерче е на стойност между петстотин бона и кръгъл милион, ако платят едновременно.

Олга кимна.

— Когато работех за Кетли и той дърпаше конците, повечето плащаха.

Дъфи се ухили.

— Не е трудно да се направят пари, стига да знаеш как — заяви той, изправяйки се. — Е, да видим какво ще каже Морган.

Тя се смъкна от масата.

— Какво ще правиш с бележниците? — попита го.

— Единият ще е у тебе, а другият у мене — подаде й той копието. — Пази го.

Олга подържа за миг тефтерчето в ръка, като се взря строго в лицето на Дъфи, след това се засмя и му го върна.

— Какво означава това?

— Надявах се, че така ще постъпиш. Просто исках да разбера дали ми имаш доверие. Лудост е да се съхранява подобно нещо там, откъдето може да бъде задигнато. Задръж го у себе си! — отвърна тя.

— Не, дявол да го вземе! — възпротиви се той. Но Олга изглеждаше толкова щастлива, че Дъфи хвана бележника и го пъхна при другия във вътрешния си джоб.

— Не бива да ходиш самичък при Морган — каза тя. — Ще дойда с тебе.

Той се замисли за миг, после кимна.

— О’кей, но ще останеш отвън в колата. По пътя ще депонираме двата списъка в банката.

Олга изтича в спалнята, за да се преоблече.

— Ще взема адреса на Морган от „Трибюн“ — подвикна след нея Уилям. — Няма как да не го знаят.

Докато телефонираше, той смътно долови, че тя влиза в банята, и щом получи адреса от репортерската стая, надникна вътре. Олга стоеше под студения душ, с лице, вдигнато към боцкащите като върхове на карфички водни струи. Беше затворила очи и прикриваше с ръце гърдите си.

Дъфи се наведе напред и рязко отви крана. Студената вода бясно плисна в нея и тя отскочи с пръхтене.

Той грабна един пешкир и я зави в него.

— Побързай! — подкани я. — Нямаме много време.

Олга смръщи лице и излезе от банята.

— Опитай и ти — каза му. — Приятно е…

Дъфи поклати глава.

— По-късно — отвърна. — Хванах златна треска.

Тя махна гумената шапка, която предпазваше косата й, и я запрати по него. Водните капки изпръскаха лицето му. Той замахна като за шамар срещу нея, после изведнъж я дръпна към себе си и я целуна. „Държим се като деца!“ — мина му през ума.

Олга вдигна поглед към него и рече:

— Ще бъдеш ли винаги мил с мене?

Внезапно Уилям стисна ръцете й, причинявайки й болка.

— Да вървим — каза той. — Чака ни работа…

След това я пусна. Тя остана неподвижна, притиснала кърпата към тялото си, с леко объркване в очите.