Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (10)

Десета глава

Дъфи паркира „Буика“ до бордюра и изкачи петте ниски стъпала пред входната врата. Домът на Морган беше огромен. Уилям остана много изненадан. Беше очаквал нещо солидно, но това далеч надхвърляше всякаква солидност.

Входната врата беше от огледално стъкло, комбинирано с ковано желязо. Звънецът се дърпаше като синджир на казанчето за вода в старомодна тоалетна.

— Хубава къщурка — подвикна Дъфи назад към Олга, която седеше в колата. После самоуверено дръпна силно звънеца.

Клив отвори вратата.

— Уведоми своя крал, че искам да го посетя! — рече Дъфи.

Онзи вдигна ръце и отстъпи заднишком от прага.

— Махай се… — извика пискливо.

Уилям бутна широко вратата, но остана на мястото си.

— Размърдай се, или ще те размърдам аз!

Клив бръкна с ръка във вътрешността на сакото си, но Дъфи бързо направи крачка напред и го зашлеви през лицето.

— Не го бий повече, той ще се държи добре — обади се дребосъкът от горния край на вътрешното стълбище.

Клив извади ръката си от сакото и се отдалечи още повече. От гърлото му излизаше остър цвилещ звук.

— Защо не разкараш този задник? — рече Дъфи.

Малчото слезе долу. Носеше нахлупената си шапка. Уилям едва ли би могъл да си го представи без нея.

— Къде е Морган? — попита той.

Ниското мъжле беше изключително предпазливо — не се приближаваше прекалено близо до Дъфи.

— Ти го изненада — отвърна то с тънка усмивка.

— Хич не ме е грижа — заяви Уилям. — Дошъл съм да се срещна с него.

Дребосъкът изви глава към Клив.

— Чу ли? — попита го. — Дошъл бил да се срещне с него.

Дъфи се протегна и сграбчи джуджето за реверите на сакото. Очите му приличаха на парчета гранит.

— Престани с тези твои циркаджийски номера!

Малкият тип решително заби един автоматичен пистолет в жилетката му.

— Не ставай груб, мистър — предупреди той.

Дъфи махна ръката си и се дръпна леко назад.

— Прибери това пушкало и си понапрегни мозъка каза.

— Съобщи на Морган — рече дребосъкът на Клив.

Уилям замислено го наблюдаваше от мястото си.

— Нали не смяташ да въздаваш неприятности? — с надежда запита джуджето.

Дъфи поклати глава.

— Твоят женствен нарцис посегна към патлака си обясни той. — Не мога да стоя безучастен в такива случаи.

Другият се закиска.

— Веднъж опознаеш ли Клив, няма как да не го обикнеш — отвърна.

Дъфи продължаваше да стои неподвижно.

— Защо не скриеш това желязо? — спокойно предложи той. — Моментът не е подходящ за тапешници.

Дребосъкът пъхна пистолета в кобура под мишницата си.

— Понякога ставам нервен — рече, разпервайки ръце в знак на извинение.

В дъното на коридора се отвори една врата и се появи Морган.

— Насам! — извика той.

Дъфи бавно мина по коридора и влезе в стаята. Морган стърчеше по средата, а в отсрещния край Джо се беше облегнал на стената. Той ровичкаше с дървена клечка из дупките на зъбите си.

Уилям поздрави Морган с кимване.

— Защо, за Бога, е цъфнал тук този тип? — каза Джо.

Морган го възпря с повдигане на ръка.

— Донесе ли най-после снимките, Дъфи? — попита той.

— Разкарай главорезите си, искам да поговорим — отговори Уилям.

— Да го „погаля“ ли? — рече Джо. — Той си пада по това и ще си го получи…

— Почакай отвън! — нареди му Морган.

Джо сви рамене, но излезе, минавайки плътно до Дъфи. Когато се изравни с него, той завря сплесканата си физиономия в лицето му и се ухили:

— Капризно момче си ти, нали?

Дъфи не направи никакво движение.

— Имаш лош дъх — задоволи се да отвърне той.

Джо затвори вратата след себе си. Тогава Уилям се приближи до едно масивно кресло и седна. Не посегна да свали шапката си. Морган се облегна на украшението над камината и зачака.

— Дължим си взаимно този разговор, нали? — каза Дъфи.

Морган извади табакера, избра една от дългите и тънки хавански пури, пъхна я между ситните си зъби, отхапа гладко крайчеца й и го изплю в празната камина. Сетне прибра табакерата обратно в джоба си.

— Аз също бих запалил — обади се Уилям.

— Не и от моите! Говори… — изгледа го Морган. Неговите подпухнали очи бяха подчертано враждебни.

Дъфи сви рамене и взе цигара от собствената си табакера.

— Както кажеш…

Лицето на Морган се скри зад гъстия дим, докато палеше пурата.

— Моите петстотин долара са все още у тебе — подметна.

— Разбира се — кимна Дъфи. Той измъкна портфейла си и отброи пет банкноти по сто долара, след което ги хвърли на масата. — Пазех ти ги.

Физиономията на другия изразяваше пълно стъписване. Той се взря ядосан в петте банкноти, после скръсти ръце зад гърба си и леко се повдигна на пръсти.

— Изненадан съм — призна. — Мислех, че ще ме завлечеш.

— Сумата е значителна — рече Уилям. — Купи подарък на твоето хомосексуалистче.

Морган се вцепени.

— Мери си приказките! — произнесе с пресипнал глас той.

— Хайде да си спестим заплахите и да минем по същество. Отдавна се каня да поговоря с тебе. Когато ми пробута онзи номер с фотографиите, действително изпаднах в затруднено положение и не съм излязъл от него и досега. Но на мене взе да ми се нрави и виждам, че в тази работа има доста пари. Подай ми ръка сега и ще ти разкрия една далавера, от която ушите ти направо ще клепнат. Да бъдем откровени. Ти искаше да притиснеш Едуин Инглиш чрез дъщеря му, нали така?

Морган го съзерцава няколко минути с безизразен поглед, после рече:

— Да предположим, че да.

— Ако ти бях предал снимките на Кетли и момичето, ти щеше да си в състояние да счупиш черупката на Инглиш. Щеше да го уведомиш за условията си и той щеше да бъде принуден да ги приеме.

Морган отиде до един стол и седна, но не каза нищо.

— Познаваш ли Мърей Глисън?

— Да, познавам го. — По лицето на Морган премина тръпка на изненада.

— Какво знаеш за него?

— Какво целиш? — прояви внезапно нетърпение онзи.

— Ще ти кажа. Глисън върти на широка нога изнудване чрез наркотици сред някои от най-важните клечки във висшето общество. Държи ги толкова изкъсо, че направо пищят от страх. Нашият човек събира на техен гръб пенсийка от почти един милион долара. Това беше ли ти известно?

Морган поклати глава. Дебелите му устни леко се накъдриха.

— Едва ли е вярно — рече той. — Глисън е само дребен пласьор. Поне беше такъв по времето, когато го познавах.

Дъфи се изсмя.

— Не си актуален — каза. — Той се е вмъкнал във висшите кръгове, но е достатъчно хитър да го пази в тайна. Няма никакви изгледи някой от политическите босове да му издърпа ушите заради това, което прави.

— Глисън не ме интересува — заяви в крайна сметка Морган.

Уилям кимна.

— С положителност е така — съгласи се той. — Но не би се отказал от неговия бизнес, нали?

— Ако пожелая територията му, ще я превзема — каза Морган и тръсна голяма бучка пепел в пепелника.

Дъфи се облегна назад и впери поглед в тавана.

— Глисън притежаваше списък на всичките си клиенти и на сумите, които плащат за протекция — рече.

Другият го изгледа остро.

— „Притежаваше“ ли каза?

— Да, точно така. Сега е у мене — отвърна Дъфи, продължавайки да не откъсва поглед от тавана.

Морган се умълча, после се обади:

— Разбирам…

— И вече е пуснат в продажба — добави Уилям.

Онзи стана изкуствено небрежен. Дъфи едва не се изсмя в лицето му.

— Може да е от полза някому… — чу го да казва.

— Не разбра докрай идеята ми — отвърна той. Говореше бавно, като на дете. — Щерката на Инглиш е свързана с Глисън. Тя е пълно куку. Двамата заедно практикуват този рекет. И печелят от него баснословно. Благодарение на списъка ти би могъл да разстроиш малката им комбина, да хванеш Инглиш натясно и да си „завъдиш“ триста едри шарана, които да ти пълнят скута с мангизи срещу едното премълчаване на имената им.

Морган дръпна от пурата си.

— Звучи примамливо по начина, по който го представяш — рече той.

— Възможността е добра. Затова ти я предлагам.

— С какво съм заслужил жеста?

— Имаш пари…

— Колко искаш?

— Петдесет хилядарки — отвърна Дъфи. — Нямам предвид тридесет или четиридесет. Цената е петдесет, държа на нея.

Морган сви рамене едва видимо.

— Мисля, че никога няма да си пробуташ стоката за такава сума пари — каза.

Дъфи се изправи.

— Добре — съгласи се той. — Ще си получа парите от другата страна. Защо да ми пука?

— Почакай. Пропускаш нещо… — хвърли му лукав поглед Морган. — Ти ми предостави чудесна информация. В това няма съмнение. Помисли си дали сам би платил толкова много пари? Забравяш, че разполагам с три момчета, които ги сърбят ръцете за работа. Нямам намерение да плащам фантастични цени за подобни удари. Знаеш ли как бих постъпил аз, ако притежавах този списък?

— Какво би направил? — попита Дъфи.

Морган се ухили. Приличаше на вълк.

— Това, което си сторил самият ти. Щях да направя копия и да ги продам на двете страни.

По лицето на Уилям се изписа тотално объркване.

— Добра идея — успя да каже въпреки всичко.

— Някога е била добра, но вече не е — поклати глава Морган. — Когато продадеш списъка на Глисън, аз ще намина при него и ще му го взема.

— Не си ли прекалено самоуверен? — отбеляза със студена усмивка Дъфи.

Другият за пореден път сви масивните си рамене.

— Ще ти кажа и още нещо — добави той, изтърсвайки пурата си в пепелника. — След като Глисън ти плати, ще изпратя Джо да прибере от тебе петдесетте хиляди. Това ще ти бъде за урок.

Дъфи се насочи към вратата.

— Мисля, че ние двамата няма да се разбираме особено добре за в бъдеще… — мрачно констатира той. — Съжалявам!

— Действително ще съжаляваш! — съвсем тихо рече Морган.

Уилям отвори вратата. Джо стоеше непосредствено пред нея. Погледна през рамо към Морган.

— Това беше всичко засега, нали?

Той поклати глава. После му хрумна нещо и отвърна:

— Чакай!

Дъфи се спря. Не се обърна изцяло с гръб към Джо, а само три четвърти, така че да може да го наблюдава с периферното зрение.

— Да?

Морган вдигна петте банкноти от масата.

— Предлагам ти да ги вземеш и да ми предадеш списъка.

— От къде на къде?! — Дъфи беше напълно изумен.

— Не можеш да влезеш в играта — рече онзи. — Слаб си. Какво би могъл да противопоставиш на организация като моята? Осъзнай се, дребен негодник такъв! Откъде ще дойдат парите за твоята защита? Кой ще се наеме да се сработва с един уволнен щракач на снимки? Трябва да си се побъркал, за да дойдеш при мене с подобна оферта. Ето, дай ми списъка и вземи петстотинте долара. Толкова струваш. Пък ще си спестиш и много мъки…

Изражението на Дъфи не се промени, но от погледа му изведнъж повея мраз.

— Слаб значи? Това ли било? — уточни той.

Морган сви рамене.

— Достатъчно време загубих с тебе. Пръждосвай се! Ще свърша работата сам. — Той пъхна петте банкноти в джоба си, след което рязко вдигна поглед. — Искам списъка до довечера — произнесе с безизразен глас. — Няма къде да мърдаш. Списъкът до довечера, или ще насъскам Джо след тебе!

Дъфи кимна. Промъкна се внимателно покрай бияча, който му се ухили, после се запъти към изхода и слезе по стълбите.

Олга го погледна и рече:

— Значи не се хвана…

Дъфи включи на скорост и подкара „Буика“ по улицата. Започна тихо да псува, без да отлепва устни. Олга сплете пръсти около коленете си и се зазяпа напред.

Уилям зави по Седмо Авеню и се понесе с потока от коли. На Лонгейкър Скуеър отби надясно и навлезе в Сентръл парк. Когато стигна до езерото, изключи мотора и спря.

— Не се ядосвай — каза Олга.

Той не отвърна нищо в първия момент, след това свали шапката си и я захвърли на задната седалка на колата.

— Тези типове наистина ме хванаха в крачка — рече Дъфи. На устните му се появи невесела тънка усмивка и той й стана много по-симпатичен.

— Разкажи ми — подкани го.

Уилям се извъртя на седалката си, така че да се обърне с лице към нея, и хвана облечената й с ръкавица ръка.

— Работата ще загрубее — каза. — Най-добре е да изчезнеш, преди да е започнала войната.

Олга леко присви очи.

— Защо не зарежеш истерията и не ми обясниш?

— Морган иска списъка — рече Дъфи. — Довечера трябва да му го предам, иначе…

— Безплатно ли? — прекъсна го тя.

— Точно така — безплатно — кимна той.

Олга замълча.

— А след това?… — попита го.

— Има грандиозни идеи. Въобразява си, че е единствената голяма клечка в града. Посъветва ме да се откажа от едрите пари с няколко комплимента в добавка.

Тя разпери пръсти и се зае да сваля ръкавиците си.

— Аз го очаквах, а ти? — рече. — Означават ли тези пари нещо за тебе?

— Какво разбираш под „нещо“? — отвърна Дъфи.

— Високомерни копелета от рода на Морган не могат да допуснат, че човек като тебе говори сериозно. Би трябвало да имаш репутация на убиец, за да се измъкнеш след предложението, което си направил.

— Как да постъпя, за Бога? — каза Дъфи.

Олга се наведе напред, натисна пружината в арматурното табло и извади автоматичния „Колт“.

— Един плъх по-малко няма да разплаче никого. Гръмни го, преди да те е гръмнал той.

Уилям погледна с отвращение пистолета и поклати глава.

— Не — рече той. — Мисля, че не бих отишъл толкова далече.

Тя остана неподвижна за миг, после каза:

— Морган е прав. Ти си слаб и страхлив.

Дъфи взе пистолета от нея и го постави обратно в тайника. Загледа се в острия като нож ръб на панталоните си.

— Няма пари, заради които си струва да се убие — рече. — Ако двамата с тебе ще я караме заедно, трябва да разсъждаваме по един и същи начин.

Олга сложи ръка на рамото му.

— Май се държа като мръсница — съжали тя.

— Няма нищо — каза той. — Бива си те!

— Не трябва да спираш. Следващият ход е твой.

— Хайде да притиснем Глисън. Ако изцедим малко парички от него, бихме могли да запрашим към крайбрежието. Дали ще ти хареса? Някое красиво, горещо местенце с купища жълт пясък… С истински синьо небе и само ние двамата?

— Звучи прекрасно! — облегна се назад тя.

— За предпочитане е пред това да те гонят ченгетата и да ти пострада хубавото малко задниче. Хайде, скъпа, да наминем при Глисън.

Дъфи запали мотора и излезе от Сентръл Парк, поемайки по Второ Авеню.

— Карай покрай реката — помоли го тя. — Там е приятно.

Той зави наляво при първата удобна възможност и излезе на Белвю Хоспитъл. Движиха се с общия поток до моста Уилямсбърг, след което Дъфи изви волана и се насочиха на изток.

Върнаха се в неговия апартамент точно когато късното слънце се скриваше зад покривите, хвърляйки дълги анемични сенки. Паркираха „Буика“ до бордюра и заедно тръгнаха нагоре по стълбите.

— Като че ли е минало безкрайно много време, откакто пих нещо за последен път — измърмори Уилям.

— Какво ще кажеш да си облечем новите дрехи и да ме поизведеш? — попита Олга.

Той сложи ръка на гърба й и леко я побутна.

— Тези стълби са ужасни, нали? Разбира се, че ще отидем някъде, но първо Глисън!

Отключи вратата на апартамента и влязоха вътре. Тогава Дъфи възкликна:

— О-о!

Стаята беше напълно опустошена. Мебелите бяха преобърнати, чекмеджетата бяха измъкнати и нахвърлени на камара върху пода, а съдържанието им беше разпиляно по килима. Тапицериите бяха разпрани и пълнежът беше изтръскан на купчини. Картините от стените бяха свалени и се търкаляха с разрязани гърбове. Помещението изглеждаше като връхлетяно от торнадо.

— Глисън се опитва да си спести малко пари — тихо рече Дъфи.

Олга обиколи стаята, стъпвайки предпазливо.

— Идеята ти за банката беше отлична…

Уилям кимна. Лицето му бе ожесточено и сурово.

— Ще го науча аз този хитър негодник! — закани се той.

— Време е — отвърна тя. — По-добре се пренеси при мене.

Обгърна с очи безпорядъка.

— Мисля, че няма нищо страшно. Утре трябва да сме изчезнали, така че какво толкова?! — Дъфи отиде в спалнята и хвърли намръщен поглед наоколо. Беше претършувана също толкова старателно, колкото и всекидневната. Имаше много повече боклук, защото дюшеците и възглавниците бяха изтърбушени.

— Любовното ни гнездо е унищожено — появи се на прага Олга.

— Да го вземат дяволите! — изруга Дъфи. — Откраднали са ми уискито. — Бръкна под кревата и издърпа два очукани куфара, посипани с пух. — Размърдай се! — й каза. — Свърши някаква работа за разтуха…

Точно тогава телефонът започна да звъни и той отиде да се обади, оставяйки я да отделя неговите ризи и вещи от общия хаос.

На другия край на линията беше Сам.

— А-а, Сам! — зарадва се Дъфи. — Чудесно е, че те чувам.

— Слушай, нехранимайко такъв — гласът на Мак’Гайър звучеше ядосано, — само не ми разправяй, че си изпратил онова пожароопасно парче вкъщи при мама и тате!

— Тя е в съседната стая — прошепна Уилям в слушалката.

Сам изсумтя.

— Тази мадама ще те забърка в неприятности. Виж, Бил, защо, за Бога, не зарежеш цялата история? Дочух, че „Пост“ се кани да те вземе на работа… Напълно в твоето амплоа плюс отлична екипировка в добавка!

— Благодаря ти, приятелю, но съм се заловил с нещо голямо — отвърна Уилям. — Не пари за семки, а сериозен удар! Утре заминавам и ще прескоча до крайбрежието. Когато похарча всичко, ще се върна. С Олга добре ще си поживеем.

— Алис ще ме убие, ако тази вечер не се прибера с тебе. Поръча ми да те довлека за косите — рече Сам.

— Време е да я напуснеш, щом е започнала да разговаря така с тебе — засмя се Дъфи. — Не, няма да се откажа. Когато се опаричим, ще ви поканим да ни навестите.

— Чисти ли са мангизите? — В тона на Мак’Гайър се долавяше тревога.

— Има ли бързи пари, които да са чисти? — попита го Уилям. — Недей да се потиш от притеснение заради мене — аз съм добре.

— Алис хубавичко ще ме подреди довечера — оплака се Сам.

— Кажи й за Олга. Тя ще разбере. Кажи й, че Олга е прекрасна, и тя ще спре да ме очаква.

— Такава ли е? — полюбопитства Мак’Гайър.

— Каква?

— Прекрасна…

— О, Господи! Тази сладурана е… — Дъфи млъкна, когато Олга влезе в стаята. — Добре, Сам, до скоро виждане! Недей да правиш нищо, от което ще се чувстваш неудобно, ако го науча. — И той остави слушалката върху вилката.

— Всичко чух — усмихна му се тя. — Щастлива съм!

— Събра ли ми багажа?

— Току-що свърших. Има толкова много боклуци…

— Зарежи ги. Няма да се връщаме тук.

Дъфи я обгърна с ръце.

— Много те харесвам — рече й той.

Олга жадно притегли лицето му към своето.

— Наистина ли се оказах подходяща за тебе? — прошепна.

— Ъхъ! — отвърна Уилям.

Тя залепи устни върху шията му.

— Най-подходящата от всички ли? — попита го, захапвайки кожата му между зъбите си.

Той я притисна към себе си и рече:

— Разбира се!

Останаха така дълго време, погълнати изцяло от прегръдката. Дъфи изпитваше удоволствие от допира на нейната коса до лицето си. След това нежно я отблъсна и я задържа между протегнатите си ръце.

— Питам се дали не сме откачени, за да се захващаме с шайка като тази на Морган — каза той. — Бих могъл веднага да си намеря работа и да се оженим.

— Изиграй Глисън и да офейкаме — прекъсна го Олга.

Дъфи сви рамене. Отиде при куфарите и ги затвори, здраво стягайки каишите.

— Да-а, ти не си като Алис, нали? — рече й.

Тя го изгледа озадачена.

— Като Алис ли? — попита го. — Каква е Алис?

Уилям се усмихна, но умът му беше другаде.

— О, няма значение… Тя е глупачка. Парите не означават нищо за нея. Интересува я единствено любовта.

Олга вдигна рамене.

— Тази порода е на изчезване — каза тя с лека насмешка, — но човек все още ги среща тук-там.

Дъфи се изправи и обгърна с поглед стаята, хванал по един куфар във всяка ръка. Стоя така, докато Олга не го побутна.

— Хайде да вървим, наркоман такъв — подкани го тя.

— Добре — рече той. Запъти се към вратата, после отново спря. — Никога повече няма да видя тази бърлога!

Олга се провря покрай него и излезе в коридора.

— Кого го е грижа? — запита тя, тръгвайки надолу по стълбите.

Дъфи погледна подире й. Остави единия куфар на земята, затвори вратата, вдигна го отново и заслиза след нея.