Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
He Won’t Need It Now, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
1343alex (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Вече е все едно…

 

Copyright © James Hadley Chase

Превод © Антонио Маринов

Художник © Силвия Артамонцева

с/о НиКа, София, 1993

ЗЕБРА 2001

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Дъфи се събуди стреснат. В отсрещния край на стаята слънцето се прокрадваше отстрани на щорите, хвърляйки оскъдни ивици светлина върху стените. Телефонът звънеше с угнетяваща истеричност.

— Върви по дяволите! — изруга той и се обърна на другата страна. Дръпна одеялото над ушите си, опитвайки се да се скрие от отвратителния шум, но настойчивото звънене продължаваше.

Изви се обратно и стана вдървено от кревата. Сграбчи телефона и изкрещя:

— Какво има, дявол да го вземе?

Оттатък Сам ревеше нещо. Беше толкова възбуден, че Дъфи не бе в състояние да разбере нито дума.

— Не те чувам. Какво е станало? — попита го.

Мак’Гайър заглъхна, после заговори по-спокойно.

— За Бога, Бил! — каза той. — Този път се е отприщил самият ад. Инглиш ти играе двойна игра. Лепнал ти е всички обвинения, които е в състояние да повдигне.

Дъфи изтръпна.

— Разказвай… — подкани го той.

— Арестували са Морган във връзка с някаква фалшификаторска история. След това Инглиш отишъл в полицейското управление и оттеглил протекцията си. Бях там по това време. Хвърлил те е на лъвовете. Търсят те за убийството на Олга, Глисън и Анабел…

Уилям се отпусна на леглото, като продължаваше да стиска слушалката.

— Мръсен плъх! — възкликна.

— Трябва да действаш предпазливо — притеснено рече Сам. — Те едва ли смятат да доказват всички тези престъпления.

Устата на Дъфи се изкриви от усмивка.

— Ще ме закарат в участъка, нали?

— Инглиш дърпа конците — рече Мак’Гайър — Чакат те само да побегнеш, за да те погнат, без да жалят барута.

— Това би позволило на оня тип да излезе съвсем сух, нали? Превърна ли се в труп, той ще може да издълбае целия гнусен скандал върху надгробния ми камък.

— Какво, по дяволите, възнамеряваш да предприемеш?

— Ще се изпаря — каза Дъфи. — Предполагам, че с „Буика“ ще успея.

— Сигурно вече наблюдават бърлогата ти… — рече Сам. — Новината дойде преди десет минути. Току-що са започнали акцията.

— Знаят ли, че си наясно със случая? — запита Уилям.

— Не. Дори не подозират, че те познавам.

— Ако се проваля, ще може ли да се скрия у вас?

— Разбира се! — отвърна без колебание Мак’Гайър Защо не дойдеш и не излезеш от играта, докато премине опасността?

— Първо ще се опитам да избягам — тихо каза Дъфи. — Благодаря ти, старче, ти си велик помощник! Предай на Алис цялата ми любов. Не й разкривай повече, отколкото е необходимо. — Той затвори и хвърли поглед към часовника. Минаваше десет.

Облече се хладнокръвно и бързо, без паника. Провери дали парите му са на сигурно място по джобовете, след което си взе шапката и застана до вратата. Дръпна резето и безшумно прекрачи навън в коридора.

Когато влезе в празния бар, дочу далечния вой на стремително приближаваща се сирена. Усмихна се тъжно, обърна се и затича към изхода. Излезе на улицата и бързо пресече платното без признаци на страх.

Вървеше като човек, който се кани да се заеме с ежедневната си работа, съзнавайки, че малко е позакъснял.

Видя как една дълга кола зави зад ъгъла в дъното на улицата. Сирената беше изключена. Енергично се вмъкна в тъмния вход на гаража и се запъти към „Буика“.

— Почакай! — рече Шулц. Гласът му беше някак остър.

Дъфи се озърна и го забеляза до един огромен „Пакард“, полуприкрит.

— Ченгетата се домъкнаха — прошепна Уилям. — Аз изчезвам. Искаш ли да дойдеш с мене?

Шулц поклати глава. Стоеше, без да помръдва. Дъфи отново погледна към него и замръзна. Мъжът държеше в ръцете си ловджийска пушка. Беше я насочил право към него.

— Какво означава това? — отрони се от изтръпналите му устни.

— Сложи всичките си мангизи на пода! — заповяда Шулц. — После можеш да си плюеш на петите…

— Полицаите са отсреща. Нищо няма да направиш — отвърна Дъфи.

Лицето на Шулц беше побеляло. Капчици пот покриваха ръцете му.

— Не дрънкай! — каза той. — Бързо пусни сухото на земята!

Уилям полека бръкна под сакото си. Почувства хладната дръжка на „Колта“. Нещо го караше да издърпа оръжието. Някакъв вроден инстинкт да защити собствеността си. Пръстите му се сключиха около пистолета и тялото му се стегна. Извади го, като в същия миг плонжира встрани.

От двуцевката се разнесе пронизителен трясък, и нещо удари Дъфи, запращайки го върху омасления бетонен под. Болката се заби в мозъка му като нажежено до бяло острие, предизвиквайки гадене и замайване. Беше неспособен да мисли за каквото и да е, с изключение на острата й, разтърсваща гърдите му паст.

Смътно долови нечии ругатни, сетне някакви ръце го обърнаха на едната и на другата страна. Когато след ослепително ярката светкавица очите му отново прогледнаха, той видя Шулц, който тичешком излезе от гаража, здраво стиснал пистолет в ръката си.

Дъфи се изправи на крака, подпирайки се на „Пакарда“. Чу как Шулц стреля веднъж, после още веднъж. Екотът от пистолета му беше сподирен от по-силен гърмеж, щом полицаят в колата откри огън. Другите ченгета бяха все още в заведението.

Като измина, клатушкайки се, разстоянието до „Буика“, Уилям се качи вътре и запали мотора. Усети в устата си вкус на кръв и се закашля. Мъчителна, раздираща кашлица, която накара мозъка му да подскочи в черепната кухина. Почувства как кръвта се стича отстрани по тялото му, по крака му и пълни обувките. Той улови здраво волана, даде газ, включи с удар скоростния лост и изхвърча на улицата. Шулц продължаваше усърдната си канонада срещу ченгето иззад една паркирана кола. Когато Дъфи профуча покрай тях, и двамата стреляха по него. Куршумите покриха стъклото с паяжина от пукнатини, но това беше всичко. В огледалото за обратно виждане зърна как Шулц рязко разпери ръце и падна като отсечено дърво. Времето не му стигна да види нещо повече, понеже се озова на главната улица.

Караше бързо, здраво стиснал волана с две ръце. Беше се навел напред и гърбът му не подпираше облегалката. В главата му кънтяха ковашки чукове, а в гърдите му сякаш някой отделяше плътта от костите. Дъфи впи зъби в долната си устна и продължи да шофира. Водеше го единствено мисълта да се добере до жилището на Сам. То беше наблизо и бе безопасно. Каза си, че ако издържи още мъничко, ще успее. Криволичейки и рязко сменяйки посоката, той разбра, че на първо време се беше отървал от преследване. Полицаят в автомобила надали е смогнал да запомни номера на „Буика“ под обстрела на Шулц. Във всеки случай Уилям се надяваше на това. Приближи се към апартамента на Мак’Гайър откъм гърба на сградата и спря в тясната уличка, която минаваше зад аварийните изходи.

Усещаше тялото си необичайно горещо и омекнало и се запита как ли, по дяволите, ще се замъкне до апартамента. Раната май беше спряла да кърви и той с лека гримаса погледна покрития със засъхнала кръв костюм. Сетне се пресегна и дръпна пардесюто си от задната седалка. От усилието целият плувна в пот и се наложи да замижи, когато сградата като пияна се люшна пред очите му. Остана така няколко секунди, после отново се закашля. Дълбока, разкъсваща кашлица, от която болеше.

Отне му доста време, докато отвори тежката врата. С изненада установи колко е немощен. Стъпи на земята и мигновено падна на колене. Набра се нагоре по вратата, псувайки тихо. От устата му рукна поток от цинизми, стояли дълбоко погребани в подсъзнанието му. Дъфи запази равновесие и облече палтото, скривайки подгизналия от кръв костюм. След това с несигурни къси крачки заобиколи откъм лицевата страна. На три пъти спира, докато стигна до асансьора, но успя. Затвори вратата, натисна бутона и се сгърчи на пода.

Кабината с дрънчене и скърцане се понесе нагоре. Уилям седеше неподвижен на пода и дишаше с накъсани, плитки хрипове. Опитите да си поеме нормално въздух бяха придружени от ужасна болка. Мина цяла вечност, преди асансьорът да спре. Успя да стане на крака, вкопчил пръсти в решетъчната врата. Увисна на нея като човек, който се възправя срещу бурята, без да е сигурен в силите си. Накрая запази равновесие върху възглавничките на палците на краката си и се пусна. Дръпна решетката и със залитане прекрачи в коридора.

Апартаментът на Мак’Гайър беше отсреща. Уилям се затътри до там и почука на вратата. Алис се показа почти моментално. Лицето й просветна, щом видя кой е, но още в същата секунда изражението й стана тревожно.

— Какво е станало, Бил?

Преди да успее да отговори, кашлицата пак го нападна и той се преви, подпирайки се с рамо на вратата.

— О, Боже! — възкликна тя едва чуто, прегърна го с ръка и го вкара вътре. Затръшна вратата с крак и като прикрепяше тялото му, го преведе през хола и влезе с него в спалнята.

— Цветята са красиви — пресипнал отбеляза Дъфи.

Алис го положи на леглото и пъхна възглавница под главата му.

— Какво се е случило? — запита.

— Дай да сръбна нещо, скъпа — промълви той с внезапно пресъхнало гърло.

Тя с несигурни крачки изтича в съседната стая и се върна с бутилка и чаша. Наля му едно голямо уиски и повдигна главата му, докато пиеше. Алкохолът мобилизира волята му и Уилям успя да се усмихне.

— Махни ми дрехите, бебчо — рече й. — Надупчи ме цяла шепа сачми…

Събличането вървеше бавно. Трябваше да му дава непрекъснати почивки, докато най-накрая се добере до ризата. Алис едва не припадна при вида на съсирената кръв.

— Не се бой! — окуражи я Дъфи. Чувстваше се много по-силен. — Не мисля, че е опасно. Само дето доста боли.

Тя на бегом донесе от банята марли, вода и кърпа. Наложи се да разреже ризата. Върху дясната половина на гърдите му имаше шест дупки от сачми. Кървенето беше спряло. Алис го зяпаше с разширени и уплашени очи.

— Слушай, малката, ще трябва да ги извадиш… рече Уилям.

— Не мога — отвърна тя. — Не знам как.

— Имаш ли пинсети? Нали си разкрасяваш веждите? — Тънка усмивка разтегна устните му. — Опитай с тях.

Алис го погледна и поклати глава.

— Важно е, бебчо… — настоя Дъфи.

При тези думи тя дълбоко въздъхна и отиде до тоалетната масичка. Той посегна към шишето и отпи продължително. На връщане пинсетите бяха в ръката й.

— Обгори ги с клечка кибрит — каза Уилям.

Докато Алис се занимаваше с това, той глътна още малко уиски. В момента, в който операцията започна, беше вече порядъчно замаян. Болката се впи в него като стоманена жица и по челото му рукна пот. Но Дъфи лежеше без да помръдва, затворил очи, без никакви външни признаци, че страда.

— Събрах ги всичките — най-сетне рече тя. Гласът й звучеше толкова далечно, че той полека изви глава и я потърси с поглед.

Алис беше пребледняла, големите й очи бяха потънали в орбитите си. Подпряна на ръба на една ниска масичка, тя видимо се олюляваше пред погледа му.

— Съвземи се! — каза Дъфи. Опитваше се да говори рязко, но просто не беше в състояние. — Бързо пийни нещо, че май ще припаднеш!…

Алис се отпусна на пода.

— Ще… ще се оправя… — отвърна му, свела глава. — Не се безпокой. Само… една минутка.

С трепереща ръка той ливна малко уиски в чашата и я побутна към нея.

— Хайде! Изпий това! — настоя. От усилието му се зави свят.

Чуваше се как чашата потраква в зъбите й, докато преглъща. След това Алис се изправи със залитане и я постави върху масата.

— Вече съм добре — рече му.

— Сложи някаква превръзка на раната и ме остави да си лежа… — подсети я Дъфи.

Тя приседна на кревата.

— Ще бъде ли рисковано, ако доведа доктор?

Той поклати глава.

— Да! Сега съм беглец, бебчо.

Алис започна да изрязва мека подложка за пластира, хапейки устни, за да спре сълзите си. Уилям лежеше по гръб, вперил поглед в тавана, с леко въртяща се от алкохола глава.

— Ще го прикрепя с лепенка — каза тя.

— Страхотна си! — похвали я Дъфи.

Неопитните ръце на Алис го бинтоваха съвсем спретнато. Той я наблюдаваше, изтегнат, и щом превръзката стана готова, й рече:

— Дай ми някой от костюмите на Сам.

Очите на жената се ококориха.

— Какво си намислил?

— Ще се махна оттук…

— Ааа, не! — спря го Алис. — Ще останеш!

Уилям с раздразнение поклати глава.

— Не смятам да те замесвам в тази афера. Очаква те присъда, ако ме открият тук.

— Не се прави на корав тип. Оставаш! — рече тя, изпълнена с решителност.

Той затвори очи.

— О’кей — каза немощно. — Но само за малко…

Алис се наведе и целуна горещото му чело.

— Съжалявам — извини му се тя.

Дъфи с мъка повдигна клепачи.

— Аз започнах тази история… Мисля, че е нормално да свърши така. — После се сети за нещо и енергично рече: — Провери сакото ми! Трябва да има малко мангизи…

Алис отиде и внимателно прегледа дрехата.

— Няма нищо — установи.

Уилям стисна устни.

— Шулц ги е задигнал — каза той. Безпокойството му отне прекалено много сили и очите му се затвориха.

— Опитай се да поспиш — каза тя.

— Дясната ми обувка! Там има скрити три хилядарки! За тебе са…

— Няма нужда — отвърна Алис.

Дъфи вдигна глава и трескаво се взря в лицето й.

— Събуй ми обувката и вземи парите! — настоя той. — Те са всичко, което измъкнах от тази бъркотия… За тебе са!

Тя развърза обувките му и ги свали. Намери смачканите банкноти, натъпкани в едната от тях. Застана неподвижно, с малката топка хартийки в ръка. По лицето й се стичаха сълзи.

Главата му падна обратно на възглавницата.

— Права си, скъпа — с мъка изрече той. — Парите нямат никакво значение…

— Сега ще те оставя — каза Алис. — Трябва да спиш. Ако имаш нужда от мен, повикай ме. Ще бъда оттатък.

— Добре — сънливо отговори Дъфи. — Не се обаждай на Сам. Чувствам се във форма, като изключим умората.

Тя го зави с едно тънко одеяло. Уилям се пресегна и улови хладната й ръка.

— Оказах се лош играч — призна й той.

Алис здраво стисна зъби, за да потисне риданието, което се надигаше в гърлото й. Погледна надолу към бледото му измъчено лице и с усилие на волята накара своите треперещи устни да се усмихнат.

— Ти… ти вече си добре — каза тя. — Забрави станалото. Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Остави го да лежи на кревата. Жегата от улицата, която проникваше през прозореца, го накара да се чувства упоен и вял. Пулсирането на раненото място не беше силно. Изведнъж му се прииска да заспи…

Нямаше представа колко дълго е траял сънят му. Можеше да е няколко минути или няколко часа. Събуди се изведнъж с прояснено съзнание, изпълнен със странното предчувствие за близка опасност. Вдигна глава, разходи очи из стаята и ги спря на прозореца. Когато погледът му обхвана рамката на стъклото, Дъфи разбра защо се беше събудил. Джо и дребосъкът бяха застанали на евакуационната стълба и го наблюдаваха. В мига, в който ги забеляза, Джо вдигна прозореца и прекрачи в стаята.

— Видяхме автомобила и просто се отбихме — прошепна.

Джуджето седна върху перваза и кимна на Уилям.

— Търсехме те… — каза то.

— Нали няма да й причините нищо лошо? — посочи с очи към вратата Дъфи.

Джо се ухили.

— Ако остане там — не! — отвърна той с тих глас. — Но влезе ли, чака я изненада…

Дъфи отпусна глава на възглавницата.

— Заключи вратата — рече му.

— Зарежи това, Джо! — спря го дребният тип. — Едва ли ще крещи, щом знае, че жената може да влезе. Той се усмихна на Уилям — леко и непроницаемо.

Биячът се приближи до леглото и дръпна завивката. — Бруталната му физиономия засия, щом забеляза превръзката.

— Ранен ли си? — попита той. — Колко неприятно!…

Дъфи не каза нищо. Само фиксираше гангстера с пламнали очи. Каквото и да правеше Джо с него, Алис не биваше да чуе.

Онзи протегна ръка. Уилям се напрегна, после си даде сметка, че е безполезно и само продължи да гледа Джо в очите. Той сграбчи превръзката с ръка и я откъсна заедно с лейкопласта.

Джуджето се изкиска. Дъфи заби зъби в долната си устна. Беше съвсем блед. От шестте малки ранички започна да капе кръв и да се стича по ребрата му върху чаршафа.

Джо седна до него на леглото.

— Слушай, хитрецо — каза той. — Първо натопи Клив, след това подреди Морган. Доста ти се събра, нали?

— Свършвай!… — процеди през стиснати зъби Уилям. — Само да е бързо!

— Да, Джо, свършвай — обади се малчото.

— Ще ми се да разглобя на части този тип и да видя какво го движи — отвърна онзи.

— Жената ще влезе — напомни му дребосъкът.

Джо се намръщи.

— Ще й разпилея карантиите върху този боклук! — закани се той.

Дъфи лежеше по гръб и гледаше тавана. Лицето и гърдите му лъщяха от пот. Страхуваше се не за себе си, а за Алис. Гангстерът постави огромната си ръка върху гърлото му и стисна. Джуджето се смъкна от перваза на прозореца и пристъпи напред, за да вижда по-добре. Устата му зееше леко отворена. Застана в другия край на леглото с присвити очи и зачака.

— Поеми си малко въздух, смотаняко — рече Джо и отслаби натиска. После отново стегна хватката.

Дребосъкът неочаквано наостри уши.

— Я чуй… — каза.

Другият застина неподвижен. Ръката му леко се отпусна. Единственият шум идеше от глухо тупкащите върху кревата крака на Дъфи — мускулна реакция, над която той нямаше контрол. Откъм външната страна на вратата идеше трополенето на Алис, която сновеше насам-натам, местейки разни съдове.

— Приготвя му обяд — обади се малкият тип.

Джо се захили.

— Той си е загубил апетита вече… Нали, умнико?

От постоянния напън лицето му беше леко зачервено. Внезапно, оголвайки с ръмжене зъбите си, той се хвърли с цялата си тежест напред и зверски стисна.

Джуджето неспокойно пристъпваше от крак на крак. В помещението се възцари абсолютна тишина, с изключение на тежкото дишане на Джо. След това той стана от леглото и протегна дебелите си пръсти.

Малкият тип направи крачка към прозореца, след което рязко отскочи назад.

— Джо…

Някакви силуети затъмниха прозореца и трима полицаи с револвери в ръце се появиха на противопожарния изход. С парализираща всякаква съпротива скорост те се прехвърлиха в стаята.

Джо стоеше неподвижно, отворил уста. Бялото на очите му изведнъж беше пожълтяло от ужас.

— Не стреляйте — каза той и конвулсивно вдигна ръце.

Сержантът си проби път напред. Малките му очи се облещиха.

— Хубава компания! — констатира той.

Дребосъкът се усмихна. Беше застанал до стената с протегнати нагоре ръце.

— В нищо не можете да ни обвините — рече той с побелели устни.

Сержантът пристъпи към леглото и хвърли един поглед. Другите двама полицаи не помръднаха, насочили заплашително револверите си.

— О, Господи! — възкликна сержантът.

Той направи крачка към джуджето и стовари дръжката на оръжието си право в лицето му. Главата му с тъп удар се блъсна в стената, краката му се разтвориха и то се свлече на пода. Малкото човече закри лице с шепите си, но не беше в състояние да издаде звук. Явно се канеше да припадне.

Коленете на Джо омекнаха.

— Добре, шефе — заговори с разтреперан глас той. — Не искахме да ви обидим…

Сержантът сви рамене.

— Разбира се, че не си искал, мръсен плъх такъв! — рече той. — Отдавна чакам да те закова. Е, сега ще си го получиш! — Даде знак с глава на другите двама. — Изведете оттук тези негодници…

В същия миг вратата се отвори и Алис застана на прага. Сержантът се изпречи отпреде й и я избута в кухнята. Тя отстъпи с разширени очи.

— Не можете да го отведете… той е много зле… Моля ви… — рече му.

— Мъжът в леглото Дъфи ли е? — попита полицаят.

Алис кимна мълчаливо.

— Прострелян е… Не е добре… Моля ви, оставете го тук. Вижте, правя му супа. Готова е… Ще му позволите ли да я изяде?

Сержантът килна шапката на тила си и изду бузи. Нейното уплашено лице го караше да се чувства неудобно.

— Няма нужда от супа — каза той. Засуети се с револвера си, докато го напъха в задния си джоб. После добави: — За него вече е все едно…

Край