Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (4)

Четвърта глава

Апартаментът на Дъфи се състоеше от три стаи на последния етаж на стара жилищна сграда.

Шофьорът на таксито отби до бордюра точно под уличната лампа. Уилям слезе, оставяйки вратата сама да се притвори.

— Т’ва ли е? — попита шофьорът.

— Да, точно тук е.

Онзи го изгледа.

— Май е паднала веселба, а?

Дъфи леко отмести глава, за да не диша в лицето му.

— Такова нещо не си и сънувал — отвърна.

— Стига ми това, което виждам наяве — отвърна шофьорът на таксито. Беше от тарикатите.

Уилям му плати и хлопна вратата. Блъсна я толкова жестоко, че таратайката се разтресе. Онзи се намръщи, но не рече нищо. Беше нахален, но не и глупав. Колата се отдалечи.

Дъфи изкачи външните стъпала, претършува джобовете си за ключа и взе да ровичка в ключалката. „Господи, уискито беше превъзходно!“ — каза си, като улучи дупката. Ключът хлътна рязко и той го превъртя. Коридорът тънеше в мрак, но пътят за нагоре му беше познат. Започна да катери стълбището, когато стенният часовник удари четири часа. Висеше в коридора. Притежаваше някаква сладникава, крехка напевност, която винаги дразнеше Дъфи. Като стъпваше предпазливо, сложил ръка върху парапета и едва докосвайки с другата отсрещната стена, той мълчаливо вървеше нагоре. Трябваше да изкачи четири етажа, но беше привикнал. Когато стигна до площадката пред жилището си, Уилям спря. В апартамента му светеше. Ярката светлина струеше изпод вратата.

Две неща му минаха през ума. Първо, че чистачката е забравила да угаси лампата, и второ, че Мак’Гайър го чака. Доста се стресна, щом се сети за него. Напълно беше забравил за бедния си приятел. Много лошо! Уилям поклати глава. Сигурно щеше да бъде адски обиден. Отново потърси пипнешком ключа си и отвори вратата. В първия момент светлината съвсем го заслепи.

В стаята, обърнати с лице към вратата, седяха двама мъже. Един друг стоеше прав до прозореца и гледаше към улицата, надзъртайки през транспаранта.

Дъфи атакува пръв.

— Обзалагам се, че сте дошли да ми откраднете уискито — каза той.

Мъжът, който гледаше през прозореца, бързо извърна глава. Беше едър. Имаше монголоидни очи и отпусната уста, физиономията му беше смачкана и брутална като на неуспял професионален боксьор.

Уилям го огледа, после отмести поглед към двамината, които седяха в креслата. По-близкият беше ниско човече със стиснати устни и студени, жестоки очи. Лицето му беше белезникаво като замръзнала овча лой и той бе застинал неподвижно, с ръце скръстени на корема.

Другият, който се намираше отдясно на малчото, беше младеж. По бузите му имаше мъх, а кожата му беше с онзи специфичен розов оттенък, за който повечето момичета мечтаят, но не притежават. Приличаше на опасен хулиган, защото беше събрал веждите си и ъгълчетата на устните му се бяха дръпнали надолу. Дъфи си помисли, че това бе само кинаджийско перчене.

— Най-сетне! — обади се мъжлето.

Уилям затвори вратата и се облегна на нея.

— Ако знаех, че ще наминете, щях да си дойда по-рано — отвърна му.

— Чухте ли? — попита дребосъкът. — Този умник твърди, че ако знаел за идването ни, щял да се върне по-рано.

Другите двама не казаха нищо.

— Но щом вече сте тук, какво значи всичко това? — рече Дъфи.

— Настоява да разбере какво значело всичко това — отново го дублира ниският.

Дъфи бавно стисна юмруци.

— Трябва ли да повтаряш всяка моя дума? — попита. — Онези две гълъбчета не разбират ли какво казвам?

Малкият се отпусна назад в креслото.

— Разбираш го, нали Клив? — обърна се той към младежа.

— Клив ли? — Уилям започваше да се ядосва. — Това име означава жълт нарцис, нали?

Хлапакът се надигна.

— Слушай, бастун такъв…

Дребосъкът се захили.

— Как възприемаш подобни неща? — каза.

— Защо сте тук? — настоя Дъфи. Погледна към бияча отсреща до прозореца.

— Хайде, хайде! — отвърна онзи, като изведнъж доби суров вид. — Дай го!

— Какво да дам, за Бога? — попита Уилям.

— Чу ли го, Клив? Иска да научи какво трябвало да предаде?

Момчето, което нарекоха Клив, мързеливо стана от креслото. Надвеси се над джуджето с побесняло от гняв лице.

— Така няма да стигнеш доникъде — рече то. — Насъскай срещу него Джо.

Здравенякът в ъгъла пристъпи напред. Личеше си, че се сдържа с усилие. Малкият махна с ръка към него.

— Рано е — каза му. — Не се налага да бъдем груби с този смотаняк.

„И тримата са смахнати!“ — мина през ума на Дъфи и той съжали, че беше изхвърлил плоското шише. Клив се отмести от дребосъка и се облещи срещу него.

Малкият тип отправи на Дъфи смразяващ поглед.

— Бъди разумен, хитрецо — каза. — Дошли сме за фотоапарата.

Дъфи килна шапката си назад към тила и изду бузи. „Това било значи…“ — помисли си. Отиде до количката с напитките и взе бутилка скоч.

— Ще пийнете ли, господа? — попита той.

В ръката на Клив се беше появил револвер. Уилям го погледна изненадан, след което се обърна към дребосъка:

— Кажи на тази фея да разкара пушкалото, че може да нарани някого.

— Пет пари не давам. Какво ме интересува?

— Нареди на хлапето да прибере тапешника си, или ще го направя аз вместо него, като му отпоря и ушите! — рязко се сопна Дъфи.

Клив издаде някакъв остър звук, наподобяващ конско цвилене. Изглеждаше като човек, който е на път да получи нервен пристъп. Стоеше с побеляло лице и помътнели от омраза очи. Уилям леко изтръпна при вида му.

— Махни го! — заповяда джуджето.

Младокът полека извърна глава и се взря в него.

— Ще го гръмна… — пискливо заплаши той, нанизвайки думите като в скоропоговорка.

— Казах да махнеш оръжието! — Миниатюрният джентълмен беше порядъчно шокиран, че му се налага да повтаря.

Клив се поколеба, примигна, после прибра револвера в джоба си. Позата му беше нерешителна, ръцете му се тресяха от възбуда. Тогава напълно неочаквано се разплака. Лицето му се набръчка като детска каучукова маска, стисната в шепа. Той се отпусна на стола, закри лице със своите тънки кокалести ръце и зарида.

Дребосъкът въздъхна.

— Виждаш ли как го разстрои… — каза на Дъфи.

Уилям хвърли шапката си на канапето и прокара пръсти през косата си.

Едрият побойник се отдалечи от прозореца и потупа Клив по главата. Не обели нито дума, а просто доста силничко го „приласка“.

Малчото се размърда притеснено.

— О, нямах нищо конкретно предвид — рече. — Не трябва да опушкваме този приятел, така че не бих могъл да ви разреша да го направите, нали?

Клив свали ръцете си и каза подсмърчайки:

— Да, но внимавай как ми говориш.

— Да, да, разбирам — усмихна се ниският мъж през своите стиснати устни. — Съжалявам! Пък и какво повече да кажа, а? Извиних се, а това е повече от достатъчно.

Клив се втренчи в дребосъка с гореща настойчивост.

— Обиди ме не онова, което ми рече, а начинът, по който прозвуча… — отвърна му.

— Ясно, причината е в моята интонация, нали?

Момчето ревна отново. Този път не закри лицето си, но стисна очи и избърса носа си с опакото на ръката.

— Да — призна то. — Виновен е тонът ти.

— Голяма работа е, нали? — обади се Дъфи, който се беше облегнал на стената и наблюдаваше с изключителен интерес.

— Остави го на мира — отвърна мъжлето. — Момчето си го бива, но е чувствително.

Клив спря да плаче и стрелна Дъфи с ненавистен поглед. Останалите двама го проследиха, сякаш току-що си спомняха, че Уилям съществува.

— Добре ли си вече? — попита дребосъкът Клив.

Младежът отвърна, че бил добре.

— Хайде! — подкани малкото човече Дъфи. — Губим време.

— Разочарован съм — каза Уилям. — Надявах се, че всички ще си оскубем косите от огорчение и ще се наплачем до насита.

Джуджето се ухили отначало, но след това млъкна и го изгледа с досада:

— Давай апарата, че скоро трябва да се омитаме.

Дъфи запали цигара и издуха облак дим към тавана.

— Не е у мене — рече.

Тримата онемяха.

— Слушай — търпеливо подхвана малкият тартор. — Дошли сме за фотоапарата и ще го вземем, разбираш ли?

Уилям вдигна рамене.

— Не мога да ви услужа — отвърна лаконично. — Не е у мене.

— Ти май не схвана правилно — възрази онзи. — Казах, че играчката ни трябва и ще я имаме.

— Напротив, разбрах те още първия път. Уверявам те, че при мен я няма.

Зъбите на момчето се показаха изпод горната му устна.

— Казах ти, че нищо няма да постигнеш с това копеле…

Дъфи се отблъсна от стената. Тръгна на бавна обиколка из стаята. Очите му не се отделяха от тримата мъже, които също го наблюдаваха.

— Внимавай — предупреди той Клив. — Съвсем скоро някои от зъбите ти могат да се окажат изкуствени.

Клив хвърли поглед към шефчето си.

— Пусни му, Джо! — рече възбудено. — Нека да съдере от бой този кучи син!

Дъфи беше вече съвсем близо до него. Даваше си вид, че разсеяно гледа нанякъде.

— Не ме наричай така! — извика гневно и неговият десен юмрук описа траектория от нивото на кръста му до устата на хлапака. Притесняваше го здравенякът.

Реши, че ако неутрализира другите двама, би имал някакъв шанс срещу него, но не беше сигурен.

Клив се преобърна, повличайки креслото със себе си. Остана легнал на една страна, като съскаше през пръстите на ръката си, с която беше притиснал уста.

Останалите бяха прекалено сащисани, за да реагират. Дъфи удари дребосъка в основата на носа. Движението беше трудно, защото онзи беше седнал, но в него бе вложена много сила. Джуджето отхвръкна назад и се прекатури с трясък. Простря се, напълно зашеметено.

Уилям мина в стойка с леко протегнати напред ръце и прибрани към тялото лакти.

Едрият бияч се загледа в Клив, после се втренчи в малкия тип. Усмихна се, откривайки два реда равни, снежнобели, ситни зъби.

— Господи! — възкликна пресипнало. — Сега ще си го получиш!

Той се надигна, мощен като приливна вълна, и се понесе с пружинираща зигзаговидна стъпка. Дъфи моментално си даде сметка, че е далеч под класата на този мъжага. Отскочи и започна да отстъпва, докато петата му не срещна с тъп звук стената. Великанът приближаваше — решителен и самоуверен. Главата му беше наведена, а брадата добре прикрита зад рамото. Дъфи замахна. Ударът беше хубав и разсече въздуха със свистене. Онзи се отмести. Едва забележимо, но достатъчно, за да улучи юмрукът на Уилям празното пространство. След това биячът го светна под сърцето. Разнесе се звук като при кълцане на месо със сатър. На Уилям му се стори, че къщата се сгромолясва отгоре му. Почувства как коленете му омекват, но здравенякът му позволи да се вкопчи в него. Дъфи го обхвана с ръце, държейки го така, че да не може да го удари отново.

Онзи го остави да се съвземе.

— Беше екстра тупаник, а? — подметна му.

Дъфи пусна захвата и бързо се дръпна назад, но се блъсна в масичката и се преметна презглава. Трескаво се изправи на крака. Джо му даде много време. После започна да се приближава с напористата си, шикалкавеща походка, изплъзна се от неговия юмрук и го фрасна повторно в ребрата. Беше дяволски болезнено. Дъфи отново подгъна колене. Този път гладиаторът замахна странично към главата му, и Уилям рухна на една страна, оставайки неподвижен. Приземи се съвсем близо до малкия тип, който току-що беше успял да се попривдигне. Дребосъкът извади револвер от вътрешния джоб на сакото си и като го улови за цевта, се наведе напред и хакна Дъфи в слабините с все сила.

Той се сви на кълбо, но не извика. Почти прехапа устната си, но не издаде стон. Тогава усети как вътрешностите му се качиха в гърлото и повърна.

Джуджето се размърда ядосано.

— Вижте! — каза. — Онова копеле за малко не ме довърши! — Беше порядъчно нервирано от това обстоятелство.

— Най-сетне действаш правилно — одобрително рече Клив.

Тримата се бяха наредили около Дъфи и го съзерцаваха. Малкият джентълмен внимателно притискаше с пръсти основата на носа си, а очите му плуваха в сълзи. Клив беше коленичил на пода с подути устни. Чувстваше как предните му зъби леко се клатят, когато ги докосваше с език. Джо стоеше, провесил лапи като куче, на което са отнели кокала.

Дъфи бавно вдигна глава. Лицето му лъщеше от пот. Меката светлина от абажура на тавана падаше върху позеленялата му кожа. Беше ужасно зле, но продължаваше да се владее и да потиска болката. От устата му течеше кръв надолу по брадата. Усещаше нейния солен вкус.

— Дай го! — каза малчото.

Уилям не отговори нищо. Не беше сигурен, че му е останал глас. Лежеше, вперил очи с омраза в него.

— Не ти ли беше достатъчно? — попита дребосъкът.

Дъфи не наруши мълчанието си. Онзи вдигна ръка.

— Накарай го да поомекне! — обърна се той към Джо.

Здравенякът се усмихна. Доставяше му истинско удоволствие да се държи като месомелачка. Той протегна ръка и пръстите му сграбчиха отпред ризата на Уилям. Последва леко дръпване. Дъфи пое нагоре сякаш беше коркова тапа, която вадеха от шише. Тихо изсумтя от болка. Отворената му длан зашлеви Джо през очите. Бандитът примигна.

— Видяхте ли какво ми направи? — попита той.

— Умира да се бие, а? — отвърна джуджето.

Дъфи вяло замахна към Джо. Ударът му не би зашеметил дори дете. Биячът се ухили.

— Осъзнай се, приятелче! — рече. — Ти си напълно безвреден.

— Защо просто не го „погалиш“ тук-таме, Джо? Нямаме много време… — обади се малкият тип.

— Разбира се — отвърна онзи.

Задържа Дъфи на една ръка разстояние и го прасна между очите. Юмрукът му летеше с убийствена бързина. Уилям зърна приближаването му, но не беше в състояние да го избегне. В главата му нещо експлодира и го заслепи ярка светкавица. Искаше му се да легне на пода, но някаква сила не му позволяваше.

— Няма нужда да го налагаш прекалено грубо — коригира го дребосъкът. — Само го понаплескай. — Гласът му се стори на Дъфи безкрайно далечен.

— Сетих се за какво говориш — рече великанът и започна да брули физиономията на Уилям с тежки, звучни плесници.

— Ако ти прилошава, можеш да извърнеш глава — обърна се малкият тартор към Клив.

— Добре съм — отвърна той. — Де да бях голям като Джо!

Дребосъкът потупа ръката му.

— Аз пък не бих искал… — рече.

— Да опитаме ли пак? — попита Джо, когато се измори.

— Не би било зле — каза ниският господин.

Биячът пусна Дъфи, който падна в насипно състояние на пода. Лицето му беше тъжна картина. Джуджето коленичи до него.

— Къде е фотоапаратът, умнико?

Уилям измънка нещо, но устата му беше толкова подута, че то нищо не разбра.

— Сложи го на дивана, Джо, ще трябва да го вкараме във форма.

Гангстерът повлече Дъфи за ръката по пода и го тръшна върху мекия диван.

— Клив, донеси вода и кърпа! — нареди малкият.

Хлапакът излезе от стаята и отиде в банята. Дъфи лежеше със затворени очи и дишаше, разтърсван от хрипове.

Джо се приближи до количката с напитките и си наля една чаша. Изгълта я на екс без вода, след което се тупна по гърдите с юмрук.

Клив се върна с мокър пешкир. Дребосъкът протегна ръка, но момчето се запъти към Дъфи.

— Остави на мене.

— Брей, чу ли го, Джо?! — изненада се той. — Клив желае да действа.

Момчето застана на коляно отстрани до Уилям и започна да бърше отеклото му, натъртено лице с кърпата. Той го изгледа през подпухналите си очи. Тогава Клив сложи ръка върху бузата на Дъфи, разтвори пръсти като граблива птица и заби нокти в лицето му.

Джуджето притича през помещението и дръпна хлапака настрани. В ъгълчетата на устата му се беше появила пяна.

— Това ще му е за урок! — пискливо каза момчето. — Повече няма да ме удря изневиделица.

— Можеше да си счупиш хубавите нокти — остро рече малкият. — Не е този начинът да напреднем.

Дъфи се надигна и спусна крака на пода. Джо го наблюдаваше, широко ухилен.

— Голяма напаст е, нали? — каза с възхищение.

Другите двама също се извърнаха и го загледаха. Уилям седеше с клюмнала на гърдите глава. Остана така в продължение на няколко минути, сетне се оттласна с две ръце от дивана и се изправи. Лицето му представляваше кървава маска. Олюлявайки се, той се втурна към Клив, който енергично се скри зад малчото.

Джо препречи пътя на Уилям.

— Още ли си търсиш белята? — попита го.

Дъфи замахна тромаво с ръка, но онзи го издумка в ребрата, като пристъпи напред и го разтърси изненадващо. Устата му се отвори и с едно „Ох!“ той се свлече на колене.

Точно тогава иззвъня телефонът. Тримата се сепнаха и погледнаха към него. Звъненето продължаваше.

— Това не е добре — обади се дребосъкът, добил разтревожен вид.

Стояха и чакаха, с внимание изцяло погълнато от телефона. Той продължи да кънти още няколко секунди, след което замлъкна.

Джо за втори път завлече Дъфи до дивана. Вдигна го и погледна към шефчето си.

— Свести го! — нареди то.

Великанът започна да тегли ушите на Уилям. Беше хванал във всяка ръка по едно и дърпаше така, сякаш доеше крава. Жертвата му простена и се опита да освободи главата си.

— Вече е на себе си — докладва Джо.

Джуджето застана съвсем близо до Дъфи.

— Хайде, изплюй камъчето! — кресна силно. — Къде е проклетият фотоапарат?

— Открадна го някакъв тип — изломоти Уилям почти в безсъзнание.

Малкият отстъпи назад.

— Исусе Христе! — възкликна. — Чухте ли само? Твърди, че някой го бил откраднал. Това пиленце навярно е смахнато, за да се запъва толкова дълго.

Телефонът започна отново да звъни.

— Може би е мистър Морган — изтърси Клив.

— Тихо! — каза дребосъкът и хвърли поглед към Дъфи. Той лежеше със затворени очи, но чуваше отлично. Мозъкът му не беше в състояние да мисли, ала запомняше добре. Портативният гангстер се поколеба, после отиде до телефона. Вдигна слушалката от вилката.

— Ало? — прозвуча строго гласът му. Известно време стоя и слуша, сетне рече: — Сбъркал си номера, мой човек! — И затвори. Поклати глава. — Някакъв юнак търсеше нашия герой — посочи той с палеца си Дъфи. — Май ще трябва да направиш още един опит, Джо.

Клив направи крачка напред.

— Защо да не го поопърлим малко? — предложи. — Това си е чисто губене на време.

Джуджето погледна към Джо.

— Смяташ ли, че си в състояние да изтръскаш всичко от него? — попита го.

Биячът се ухили.

— Да — отвърна той. — Само ми дай малко време. Този хубавец си мисли, че се занасям с него. Така ли е, умнико?

Дъфи се чувстваше замаян, но краката му постепенно се зареждаха със сила.

— Чакайте малко — пророни с мъка. — Не вярвате ли на това, което ви казвам? Някакъв непознат задигна апарата, преди да напусна проклетата сграда. Прибрах се направо. Не е у мене, не виждате ли?

Малкият тип хвана Джо за ръката.

— Възможно е да казва истината — рече.

Здравенякът поклати глава.

— Това приятелче не би открехнало истината дори на свещеник — отвърна му.

Дребосъкът хвърли поглед към часовника върху полицата на камината.

— Виж колко е часът — каза.

— Само приказки… приказки… приказки… приказки! — намеси се Клив.

Малкият го потупа по ръката.

— Какво да сторя, щом фотоапаратът не е у него?

Дъфи бавно се вдигна до седнало положение и внимателно прекара ръка по лицето си. До него, върху подлакътника на дивана имаше пепелник. Едно от онези изобретения, които се залавят с облечени в кожа метални притяжки за облегалката. Беше доста масивен предмет. Дъфи постави ръката си отгоре, после с едно цялостно движение го дръпна и го запрати в прозореца. Стъклото се разби, издрънчавайки силно. Част от него се посипа долу върху улицата.

— Умник е, нали? — подхвърли джуджето.

Клив се втурна към вратата.

— Да се омитаме, преди да са се качили ченгетата — рече.

— Разбира се, че ще си ходим — отвърна то. След това стрелна Дъфи с очи. — Ще се върнем, хитрецо!

Човечето последва Клив навън от стаята.

Джо халоса Уилям отстрани по главата. Ударът го изхвърли от дивана на пода.

— Скоро ще се срещнем пак — каза той, като бързо тръгна към вратата. След това се спря и се вгледа в проснатото тяло на Дъфи. Върна се и го ритна жестоко в ребрата.

Дребосъкът надникна от прага.

— Хайде, Джо! — подкани го. — Трябва да изчезваме оттук.

Великанът излезе след него от стаята, безшумно затваряйки вратата след себе си.

Дъфи остана да лежи на пода, притиснал колене към брадата си. Мина известно време, преди да започне тихо да стене.