Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (16)

Шестнадесета глава

Някакъв невидим часовник удари единадесет и половина, когато „Буикът“ плавно спря до тротоара. Дъждът ожесточено барабанеше по покрива.

— По дяволите! Каква нощ! — изруга Шеп.

— Не се ядосвай, няма жива душа — рече Дъфи, като свали стъклото и провря глава навън. Почувства ласката на дъжда — студена и бръснеща. Огледа в двете посоки пустата улица, после вдигна прозореца, отвори вратата и излезе навън. Гилрой го последва.

— Дебел, ти оставаш! — разпореди се той.

Шеп кимна с малката си глава.

— Това не ме устройва — отвърна. Извади един „Люгер“ от джоба на шлифера си и го положи напреко на коленете си.

Последен слезе Шулц. Тримата бързешком прекосиха улицата по посока на административната сграда.

— Да заобиколим отзад — рече Дъфи.

Те продължиха, свърнаха по една тясна алея и се спряха. Точно над главите им се намираше противопожарната стълба. Гилрой опря гръб на стената, кръстоса ръцете си отпред и кимна на Шулц. Той постави крак в сплетените ръце и негърът го повдигна. Пръстите му едва докоснаха стълбата.

— По-високо! — каза Шулц.

Гилрой изпъшка тихо, премести краката си и го изтласка още няколко инча. Ръцете на Шулц сграбчиха желязната стъпенка и той увисна с цялата си тежест на нея. Евакуационната стълба изскърца и започна бавно да се спуска.

Пръв се качи Дъфи, после Гилрой и накрая Шулц. На най-близката площадка Уилям се дръпна настрана, докато Шулц отвори прозореца. Той го направи като на шега. Всички се прехвърлиха в тъмния коридор.

— На първия етаж е — рече Дъфи.

Тръгнаха безшумно напред. Водеше Уилям, а другите двама бяха отстрани, на няколко стъпки по-назад. Той беше насочил към пода мощен прожектор. Държеше го ниско, но отражението на лъча осветяваше матираните стъкла на вратите. „Морган Навигейшън Тръст Къмпани“ прочете Дъфи в края на коридора.

— Тук е — каза.

Шулц се запозна с бравата, наведе се над нея, сетне се отмести назад.

— Влизайте — прошепна им.

Дъфи издърпа „Колта“ от колана си и полека открехна вратата. После прекрачи вътре.

Офисът беше огромен. Покрай стените бяха наредени стоманени картотечни шкафове. Имаше три широки като палуба на самолетоносач писалища. Върху трите секретарски бюра се намираха пишещи машини. Средното беше затрупано с телефони.

— Предполагам, че кабинетът на Морган е отсреща — рече Уилям.

Той отиде до вратата в дъното на помещението и мина през нея. Стаята беше по-малка от външния офис, но бе по-луксозно обзаведена. Заобиколи бюрото и седна. Провери чекмеджетата, но всичките бяха заключени. Погледна към Гилрой.

— Предлагам да не разбутваме нищо. Морган може да разбере. Само ще скрия банкнотите и изчезваме.

— Сигурно има куп мангизи в тази дупка — обади се Шулц. Думите му бяха пълни с копнеж.

Дъфи извади пачката подправени банкноти и ги разстла. Наведе се, взе поставения в рамка календар и махна задното покритие. След това сложи доларите върху календара и върна капака на мястото му.

— Одобрявате ли? — попита.

— Трудно ще ги открият — кимна Гилрой.

— Ще останеш изненадан… — Уилям придърпа телефона към себе си и набра някакъв номер.

Тримата останаха неподвижни, докато апаратът на другия край на линията звънеше. Единствен Гилрой издаваше притеснението си. Големите му очи непрекъснато шареха насам-натам. Оттатък се обадиха.

— Кой е? — рече Инглиш. Гласът му звучеше грубо.

Дъфи заговори провлечено в слушалката.

— Скроих номер на Морган — каза той. — Ако вашите хора се отбият до офиса му рано сутринта, със сигурност ще намерят в какво да го обвинят.

— Къде се намирате?

— Няма значение. Вижте, това е вътрешна информация. Морган държи двадесет и пет бона във фалшиви банкноти, скрити в настолния му календар. Ще успете ли да го заковете?

Инглиш замълча за момент, сетне отвърна:

— Сериозно сте се заловили за работа, а? Ще го пипнем без проблеми.

— В „Морган Навигейшън Тръст Къмпани“… — напомни Дъфи.

— Знам! — Инглиш затвори спокойно.

Уилям бутна телефона настрани и се изправи.

— Да вървим — рече.

Излязоха от канцеларията, като старателно заключиха вратата, и се спуснаха по противопожарната стълба под проливния дъжд. Шеп седеше на мястото си и галеше пистолета си. Качиха се в „Буика“ и Шулц запали мотора.

— Всичко наред ли е? — попита Шеп.

— Отпусни се — отговори му Дъфи и запуши. Морган ще получи доста силен шок утре.

— Инглиш ще се спука да злорадства, че е уличил в нещо това приятелче — обади се от тъмното Гилрой.

Уилям издуха тънка струя дим през ноздрите си.

— Той ще съумее да се справи с Морган — каза. — Ще видите.

— Връщаме се, нали? — рече Шулц.

Дъфи кимна.

— Да-а — потвърди той. — Трябва да поспим.

Когато Шулц пое на изток, Шеп тайничко прошепна на Дъфи:

— Струва ми се, че тази вечер ще имам нужда от жена. Как да ти кажа, просто за да отпразнувам петте бона.

Уилям сънливо кимна. Сети се за Олга.

— Противна нощ да си търси човек мадама, нали? — продължи унило Шеп.

Дъфи изсумтя. Щеше му се оня да млъкне. Шулц само слушаше.

— За Бога, шишко, за какво ти е жена? — закачи го той.

Шеп се усмихна стеснително и Гилрой се намеси.

— Има мангизи, защо да не се позабавлява? Остави го на мира — рече.

Отминаха в мълчание две преки и дебелакът запита Дъфи:

— Не си ли женен?

Уилям леко изви глава, физиономията на Шеп едва се виждаше, напомняйки побита върху раменете му ряпа, докато прелитаха покрай уличните лампи, които осветяваха на равни интервали от време.

— Ти мисли за собствените си проблеми! — студено прозвуча гласът му. — За моите ще мисля аз…

— Прав си — побърза да се извини Шеп. — Не исках да те обидя.

— Инглиш спомена ли нещо за пари, когато разговаряхте? — обади се Гилрой.

Дъфи поклати глава, после си даде сметка, че негърът няма как да го види, и каза:

— Не…

„Буикът“ се плъзна покрай бордюра, намали и спря пред клуб „Бронкс“.

— Изскачайте — рече Шулц. — Ще го прибера в гаража.

Мъжете излязоха и бързо заслизаха по стъпалата към сутерена под плискащия отгоре им дъжд. Гилрой отключи вратата и всички енергично се набутаха вътре. Коридорът беше тъмен. Негърът тихичко изпсува.

— Къде, по дяволите, се е дянал Джок? — потърси той мършавия тип. — Трябва да е още буден.

— Може да се е напил — предположи Шеп. — Бях му дал един десетак.

Гилрой намери пипнешком ключа за лампата и я запали.

— Ще дойдеш ли за по чашка? — попита той Дъфи.

— Да, краката ми са мокри. Един скоч би ми се отразил добре — рече Уилям.

Негърът тръгна по коридора и влезе в бара. Първото нещо, което прикова вниманието му, беше слабият мъж. Той лежеше по гръб с протегнати ръце и крака. Лицето му представляваше кървава маска.

— Ръцете! — рязко заповяда дребосъкът.

Гилрой и Дъфи вдигнаха ръце. С едно цялостно движение Шеп се смъкна на коляно, извади „Люгера“ си и стреля по джуджето. Джо се промъкна иззад вратата и го халоса с дръжката на револвера си в момента на изстрела. Шеп издаде кратко хриптене и падна на длани и колене. Приличаше на повален слон.

— Да не си посмял да го докоснеш пак! — процеди през зъби Уилям.

Джо го погледна учудено, сетне се изсмя.

— Господи наистина си голяма работа! — рече с възхищение.

— Успокойте се — с помирителен тон каза дребосъкът. — Не мърдайте. Не обичам да използвам това желязо, но ще се наложи да го сторя, ако ме принудите.

— Какво искаш? — запита Гилрой, движейки с усилие изтръпналите си устни.

— Трябва ни тоя хубостник — каза Джо. — Нали той уреди задържането на Клив? Е, много ми е нужен. Ще ми се да го поблъскам лекичко… — Той хвърли триумфиращ поглед към малкия гангстер. След това се запъти към Дъфи, широко ухилен. Направи финт с лявата си ръка и го цапардоса по ухото с ужасно мощен замах, тръгнал направо от глезените му.

— Изкарай му душата! — рече джуджето, кикотейки се. — Давай, Джо, скъсай го!

Биячът живо се приближи до Дъфи с дълги, ловки крачки. Протегна ръка към тялото му, сграбчи го здраво и го отлепи от пода. Повдигна го без никакво усилие и го хвърли на дъските, сякаш стоварваше чувал с въглища.

— Хайде да го измъкваме оттук — подкани го дребосъкът.

— Добре — отвърна Джо. Той улови Дъфи за краката и започна да го влачи към вратата.

Гилрой беше застинал като восъчна статуя. Единствено изцъклените му очи се въртяха панически в орбитите си. Джуджето се взря в него и стиснатите му устни се накъдриха в усмивка.

— Това е за тебе, черньо! — рече то и натисна спусъка. Револверът изгърмя. Гилрой кръстоса ръце пред корема си и полека подгъна колене. Неговата кожа с необичаен цвят на кафе заблестя от пот. Свлече се съвсем бавно. Отначало на колене, после настрани. Тазът му се блъсна силно в пода, следван от главата, която се разкървави от ръбовете на дъските.

Дребното човече се надвеси отгоре му и погледна към Джо.

— Да го довърша ли? — попита то.

Онзи се спря на прага и хвана Дъфи за предницата на ризата.

— Остави този боклук да му изтече кръвта — изръмжа. — Така ще умира по-дълго, нали?

Дребосъкът изхихика и пъхна револвера обратно в кобура.

— Досетлив си — рече му.

Джо се възхити от себе си.

— Нали!? — възкликна той, като пое по коридора, бутайки Дъфи пред себе си. Страхотно ще се позабавлявам с този негодник.

Малчото го следваше по петите. Той отвори входната врата и двамата едновременно се озоваха под леещия се порой.

Внезапният допир на студената, шуртяща като душ вода, свести Уилям. Той здраво запъна крака в стъпалата и напрегна тялото си. Това приближи Джо. Биячът изруга Дъфи, който слепешком нанесе удар в тъмното. Улучи Джо в носа и така го смая, че едрият главорез го пусна, политна назад, стъпи накриво и едва не се прекатури.

Дъфи бързо се изкатери нагоре точно когато Шулц започна да стреля от отсрещната страна на улицата. Неговият тридесет и пет калибров патлак избумтя три пъти. Уилям усети как един куршум се сплеска в стената над главата му.

Джуджето гръмна два пъти по Шулц. Пукотът на револвера му наподобяваше пращенето на сухи съчки, само дето беше малко по-силен. Дъфи опипа кръста си и издърпа своя „Колт“. Притаи се в мрака, опитвайки се да разбере къде е Джо. Дъждът го заслепяваше, а единствената улична лампа, намираща се на около петдесет фута, хвърляше само черни сенки.

Стискайки пистолета, той заотстъпва още по-назад в тъмното. Искаше да прекоси улицата и да се прехвърли при Шулц. По-нататък здрачът беше непрогледен. Помисли си, че ако се добере дотам, би могъл да пресече без да рискува. Чувстваше как сърцето му лудо блъска в гърдите, но не беше уплашен. Долови как през тялото му премина силна тръпка на възбуда.

Шулц отново откри огън. Три остри изсвирвания… Дъфи успя да забележи пламъчето на цевта. Пребяга през платното, превит надве. Някъде от далечния край на улицата смътно долетя слабият писък на полицейска свирка, последван от глухи удари на палка, която налага паважа.

— Ченгетата! — извика му Шулц.

Уилям отново се затича, придържайки се плътно до стената, без да се отделя от тъмните сенки. От един вход Шулц го дръпна на закрито.

— Трябва бързо да изчезвам оттук — каза той. Копоите ме познават!

— Гилрой е мъртъв — отвърна Дъфи. Говореше така, сякаш бе участвал в маратон. — Полицаите не могат да те пипнат с пръст. Аз съм под протекция.

Шулц изръмжа в мрака.

— Патлакът ми е горещ — възрази той.

Уилям протегна ръка.

— Да се разменим — предложи му. — Моя едва ли биха го проверявали.

Шулц подаде оръжието си и взе това на Дъфи. Чу се вой на сирена и една мощна закрита кола се появи иззад ъгъла. Уилям застана насред улицата и махна с ръка. Автомобилът изсвири със спирачките и спря.

Отвътре се втренчиха в него четири охранени физиономии, изпълнени с подозрение. Усети скритата заплаха на револверите, които, макар и невидими в тъмнината, бяха прицелени в тялото му. Дъфи беше напълно неподвижен.

Тогава един от мъжете каза:

— Всичко е наред, познавам този човек.

Уилям пристъпи към колата.

— Шайката на Морган току-що уби Гилрой — с мъка рече той, поставяйки крака си на стъпалото. — Бях там. Дойдохте тъкмо навреме…

Трима от полицаите колебливо слязоха от автомобила и смутено останаха под дъжда, после се обърнаха и поеха към „Бронкс“. Дъфи махна с ръка, давайки знак на Шулц, и тръгна след тях. Движейки се с престорена предпазливост, онзи прекоси улицата и се присъедини към него.

Вътре в заведението трите ченгета се скупчиха да зяпат Гилрой, след което се размърдаха и побутнаха Шеп с крак.

— Нищо му няма — констатира единият. — Само е зашеметен.

Сержантът забеляза Шулц и лицето му помръкна. Дъфи ясно видя как неприязнен, враждебен израз напълно заличи всякакво безразличие.

— Ти къде беше? — запита полицаят.

— Той няма нищо общо — обади се Уилям. — Паркираше колата ми…

Сержантът изгледа Дъфи, намръщи се и рече:

— Засега си чист, но внимавай! — В интонацията му се долавяше зловеща заплаха. Това разтревожи Уилям.

Шеп се раздвижи. Протегна великанските си крайници и изпъшка. Болезнено повдигна глава. На Дъфи му мина през ума, че както лежи, прилича на заседнала в пясъка костенурка.

— Всичко е наред — каза му.

Шеп впери в него размътен поглед, надигна се и започна да разтрива тила си. Ругатните му се посипаха — тихи и вулгарни. Щом съзря Гилрой, веднага млъкна. Изви глава и се взря в Дъфи. След това стана прав. Сержантът беше дал нареждане да повикат линейка. Той сновеше из помещението, подозрително душейки във всяко кътче.

— Избягаха под прикритието на дъжда — обърна се Уилям към Шеп.

Шишкото закри лице с длани и притисна слепоочията си, сякаш се опитваше с груба сила да възвърне своето нормално зрение.

— Ще ги оправя тези плъхове, ще видиш! — закани се той със своя тенекиен глас. Говореше тихо и пресипнало. — Ще им видя сметката, да знаеш!

Шулц притеснено наблюдаваше ченгетата.

— Хич не се държат дружелюбно приятелчетата измърмори под носа си той.

Дъфи прекоси салона и приготви чаши.

— Момчета, искате ли нещо за пиене, докато чакате? — попита ги.

Двама от полицаите вдигнаха погледи. Глуповатите им лица се разведриха.

— Зарежи това! — рече сержантът. — Сам знаеш защо.

Дъфи остана учуден с чаша в ръка, но не каза нищо. Тогава пристигна линейката. Чу се сирената й, после двойка облечени в бяло служители грабнаха Гилрой и го отнесоха. Сержантът се приближи до Шулц.

— Имаш ли пушкало? — го попита.

Шулц измъкна „Колта“ на Уилям от кобура и го подаде. Полицаят го разгледа внимателно, очите му се присвиха, а устните изтъняха.

— Ще го проверим — заяви той. — Може да фигурира в картотеката.

Дъфи направи крачка напред и издърпа пистолета от ръката на сержанта.

— Предай на Инглиш, че е у мене — рече с твърд глас. — Това оръжие ми трябва за известно време.

На шията на ченгето се издуха дебели червени вени. Воднистите му сини очи се изцъклиха. Вместо да каже нещо, сержантът си тръгна, като даде знак с глава на другите двама.

След като се махнаха, Шулц се обади разтревожен:

— Тези юнаци като че ли ни мразят…

Уилям намръщен съзерцаваше пода.

— Това не ми харесва — рече той. — Сигурно Инглиш е започнал да губи самообладание.

Отиде в стаята си и набра телефонния му номер. Щом Инглиш вдигна слушалката, Дъфи рече:

— Тук имахме малка престрелка… — Гласът му беше нервен и напрегнат. — Хората на Морган пречукаха Гилрой и се опитаха да премахнат и мен. Успяха да избягат.

— Трябва да бъдете внимателен — отвърна Инглиш.

Дъфи тъжно се усмихна в слушалката.

— Щом вие го казвате… — съгласи се той. — Онова, което искам да знаете, е, че ченгетата ми се струват някак агресивни. Вие ми осигурявате закрила. Неприятно ми е да ви го напомням. Те едвам си сдържаха ръцете да не ме докопат.

— Търсен сте за убийство — любезно възрази Инглиш. — Не бива да очаквате прекалено много.

Уилям се втренчи в отсрещната стена.

— Колко дълго ще продължи протекцията ви, след като Морган изчезне от хоризонта?

— Няма от какво да се боите — незабавно занарежда политикът. — Подготвям документите, за да дам утре ход на делото, което ще ви оневини. Както разбирате, утре ще отпаднат всички обвинения срещу вас.

— Видяхме сметката на Морган — рече Дъфи. Склонен ли сте да прехвърлите двадесет и пет хиляди на моята сметка?

— Естествено — увери го Инглиш. — Ще го направя веднага щом спипат Морган.

— Сбогом — каза Дъфи и затвори. Отиде до прозореца и погледна навън, като дръпна синята щора от стъклото. Успя да види само мъждеещата се улична лампа. Пусна щората и се върна при телефона. Той започна да звъни. Изненадващата му настойчивост го озадачи. Приседна на ръба на кревата и вдигна слушалката.

— Ох, Бил! — разнесе се гласът на Алис.

— Какво има, за Бога? Почти два часът е. Защо ми се обаждаш по това време?

— Сам току-що научи… — беше развълнувана. — Съобщиха, че имало престрелка в клуб „Бронкс“. Толкова се уплаших! Помислих си, че ти се е случило нещо.

— Къде е Сам?

— Повикаха го. Отиде в централата. Ти добре ли си?

— Да, добре съм. Няма причина за безпокойство… — Дъфи направи пауза, сетне добави: — Слушай, скъпа, ти си права. Така нищо няма да постигна. Ще сложа точка. Имам скътани деветнадесет бона. Утре към тях ще се добави още една прилична пачка и тогава край. Инглиш ме държи под крилото си и всичко ще приключи прекрасно.

— Аз… аз се радвам — рече Алис. — Нещата наистина ли са наред, Бил?

Стори му се, че тя заплака.

— Сама ще видиш — отвърна той. — Утре ще празнуваме — ти, Сам и аз. Ще бъде хубаво. И още нещо… Ще намина след обед и двамата с тебе ще отидем на пазар. Ще можеш да си купиш целия свят. Ще се издокараш и ще изненадаш Сам. Какво ще кажеш?

— Няма да имам миг покой, докато не се появиш у дома! — Загрижеността не беше изчезнала от гласа й.

— Лека нощ! — сбогува се Дъфи. — Напразно се тревожиш.

След като затвори, той седна на ръба на леглото и се замисли. Неочаквано по тялото му премина лека тръпка, която го накара припряно да се изправи.

— Дявол да го вземе! — каза. — Краката ми май че са подгизнали…