Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (7)

Седма глава

Когато се върна от работа, Мак’Гайър завари Дъфи и Алис в кухнята. Дъфи се беше надвесил над готварската печка със силно намусена физиономия и съзерцаваше как се пече един голям бифтек.

Сам му хвърли един поглед и рече:

— Господи, пак се е занимавал с тази история.

Алис го изгледа със закачлива усмивка. Тя белеше картофи на мивката.

— Не иска да каже…

Дъфи съвсем се намръщи.

— Няма ли да млъкнете, за Бога?! Какво от това, ако приятелката ми се е държала по-грубичко? — подразни се той.

Мак’Гайър тъжно поклати глава. Подпря се на стената.

— Никога не съм срещал подобен тип… — каза му. — Не си ли в състояние поне от време на време да се грижиш за себе си?

— Известен ли ти е клубът „Плаза Уондърленд“? — попита Уилям.

— Чувал съм за него. — Сам стрелна Алис с очи.

— Няма как да не си. Познаваш всички долнопробни клубове — заяде го тя.

Мак’Гайър започна да протестира.

— Бъркаш ме с някого! — страстно отвърна той. — Никога не съм бил там! Чувал съм момчетата да говорят…

— Знам.

Сам изпъшка.

— Непрекъснато си въобразява разни щуротии — оплака се на Дъфи. — Като че ли ми е хвърлен пъпът в някой от тези „дворци“.

— Довечера ще го посетиш — успокои го Уилям, докато внимателно обръщаше бифтека.

Мак’Гайър наостри уши.

— Така ли? — учуди се той и отново погледна към Алис.

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че трябва да кажа „да“ — рече му. Дъфи се приближи и я потупа.

— Бъди добра — помоли я той. — Въпросът е чисто служебен. Налага се да си останеш у дома.

— Вие сте господарите — отвърна Алис, но не беше ядосана. Дъфи знаеше, че проявява разбиране. Такава си беше. — Не го забърквай в неприятности! — заръча тя и погледна Сам.

— Аз ли? — засмя се Мак’Гайър. — Това ми хареса. Него ли да забъркам в неприятности? Обзалагам се, че аз съм този, който ще налети на тях.

Уилям поклати глава.

— Ти си само за параван — каза. — Ще видиш.

След като се нахраниха, Сам бутна назад стола си и се взря въпросително в Дъфи.

— Искаш ли да тръгваме? — попита го. Той кимна.

— Да — рече. — Няма да е зле.

Мак’Гайър запали цигара и отиде да си вземе шапката. Шляпна я на тила си и се извърна към Алис.

— Няма да закъсняваме — стрелна той Дъфи с очи, който поклати глава. — Поддържай топло леглото, скъпа.

Тя поднесе лицето си към неговото за целувка, а Дъфи ги наблюдаваше с одобрение.

— Сигурно си била побъркана, за да се омъжиш за такъв уличник — подхвърли й той.

Сам се захили:

— По онова време имаше недостиг на мъже.

Алис го заплаши с парче франзела и той наведен се шмугна навън, за да изкара колата.

— Ще внимаваш, нали? — изрече тихо тя.

Дъфи изви глава и отвърна с престорено учудване:

— Ама разбира се, само ще се позабавляваме…

Алис стана от стола си и пристъпи към него.

— Стига, Бил! Пъхаш си носа в убийство.

Уилям сви рамене.

— Това не е особено важно — поясни той. — Намерих нишка към гаджето на Кетли. Би могла да снесе малко информация. Тази афера ме хвърля в недоумение. Има много неща, които не разбирам. Може би постъпих малко необмислено, като скрих трупа на онзи плъх. Не знам. Анабел е мръсница, и то не безобидна. Опасна е.

— Ще ми се да нямаше нищо общо с тази история. Сам също се тревожи.

Дъфи си сложи шапката.

— Трябва да стигна докрай. Не се безпокой за Сам, няма да го въвлека в нищо.

— Притеснявам се за тебе.

— Забрави за това — помоли я той. — Всичко ще свърши добре.

Алис го изпрати до вратата.

— Не искам да се държа като страхлива глупачка.

Дъфи я потупа по рамото.

— Ти си чудесна! — увери я. — Всичко ще бъде наред.

Завари Мак’Гайър зад волана на малкия туристически автомобил, който помнеше и по-добри дни. Качи се до него.

— Къде все пак се намира тази дупка? — попита той.

Сам включи на скорост с трясък, колата подскочи напред и замря. Дъфи не каза нищо — беше свикнал. Мак’Гайър завъртя стартера, запали мотора и отново натисна съединителя. Автомобилът се отдели от бордюра с невъобразим шум.

— „Плаза“ ли? Близо е до Манхатънския мост.

— Познаваш ли заведението? — попита Уилям.

— Естествено — отвърна Сам. — Екстра местенце. Навремето се отбивах понякога. — Той винаги говореше за ергенските си години като за „доброто старо време“. — Опасно е и бъка от мераклийки. Ще се убедиш сам.

— Добре звучи — каза Дъфи и се облегна назад.

Минаха две преки в мълчание, сетне Мак’Гайър рече:

— Ще споделиш ли с мене новините?

Уилям му поднесе цигара.

— Днес посетих свърталището на Кетли. Появи се Анабел. Търсеше нещо. Намери го, а покрай нея и аз. — Той докосна драскотините с пръсти и се засмя. — Бас държа, че в този момент сладурчето е като побеснял стършел.

Сам кривна встрани, за да избегне един огромен „Кадилак“, улови ръчната спирачка и кресна на дебелия шофьор:

— Уличен рогач такъв!

Дъфи остана безучастен. И друг път се беше возил с него.

— Какво откри? — запита Мак’Гайър.

— Един малък бележник, пълен с имена на тежкари, който обаче не ми говори нищо.

— Така ли?

— Да. — Уилям се начумери от отражението си в огледалото за обратно виждане. — Важен е. Разбрах това, защото ми се наложи да се отнеса по-твърдо с Анабел, за да я направя сговорчива. Тази жена ме плаши, не е нормална.

— Мислех, че ги харесваш тъкмо такива — изненадан го погледна Сам.

— Гледай си пътя, глупако! — грубо отвърна Дъфи. — Трябва да видиш сам що за мадама е. Устата й се запенва, когато побеснее.

— Наистина ли?

— Опита се да ме довърши — каза Дъфи. — Побъркана е. Няма никакво друго обяснение.

Мак’Гайър мина бавно покрай Сити Хол, след това зави по Парк Роу и отново натисна педала на газта.

— Не е задължително да бъде луда, за да й се прииска да ти види сметката — рече той. — Предполагам, че ще спрем за по едно питие?

Уилям хвърли поглед към часовника си. Беше едва девет часът.

— Ще пиеш, когато пристигнем — отсече.

 

 

Клубът „Плаза Уондърленд“ се намираше на втория етаж над един железарски магазин. Входът беше откъм тясна уличка, осветена от неонови лампи. Те паркираха колата, прекосиха я и влязоха. В горния край на стълбището се продаваха билети за платените партньорки по танци. Дъфи купи половин дузина, след което двамата разтвориха мънистената завеса и прекрачиха в салона.

Заведението не се отличаваше с никаква самобитност. Беше мръсно и запуснато. Дансингът беше малък и човек трябваше да слиза по стълби, за да стигне до него. Беше заобиколен от наблъскани една до друга маси, а в дъното седяха момичетата зад нещо като оградка. Сам се взря в тях през цялото помещение и му се сториха доста свежа тайфа.

По масите имаше много малко хора. Можеше да се преброят на пръсти. Всички вдигнаха глави, когато Дъфи се промуши покрай тях и стъпи на дансинга. Те проследиха с очи как го прекосява, следван от Мак’Гайър, и как си избира маса до стената непосредствено срещу входа. Той седна, а Сам се настани на съседния стол.

Оркестърът от трима души свиреше суинг без особен ентусиазъм. Просто постоянстваха, вперили празни погледи в пространството.

— Това ли ти е вълнуващият вертеп? — попита Уилям.

— Може да ги е ударила икономическата депресия — отвърна Мак’Гайър.

Дъфи започна неистово да дава знаци на келнера, който се приближи до тях, влачейки крака като дюстабанлия.

— Да си поръчаме бутилка ром — предложи Сам.

— Става — одобри идеята Дъфи. — Нека бъде бутилка ром!

Сервитьорът се отдалечи.

— Хвърли едно око на това! — рече той и плъзна малкия бележник по повърхността на масата.

Сам го взе и го заразглежда внимателно. След няколко минути му го върна.

— Не — каза. — Нищо не ми говори. Зад този списък се крият много пари. Бих рекъл, че всеки от компанията струва приблизително по един милион. Всички принадлежат към висшите кръгове, но повече нищо не ми хрумва.

Дъфи пъхна бележника обратно в джоба си.

— Може би по-късно ще науча необходимото — каза той.

Келнерът донесе рома и отривисто го тропна върху масата.

— Тази дупка се е променила — подметна Мак’Гайър.

Онзи го стрелна с очи.

— Още е рано, друже — отвърна му.

— Разбра ли? — обърна се Сам към Уилям. — Рано е.

— Добре де, рано било… Хайде да си хванем по едно маце и да им покажем как се правят някои работи.

На дансинга нямаше никой. Мак’Гайър си наля доза ром и я изгълта припряно.

— По дяволите! — възкликна. — Струва ми се, че съм нервен.

— Занасяш се — изгледа го Дъфи. — Искаш да се препарираш.

Сам се надигна от стола си и се запъти към кошарката с момичетата. Спря се и започна да се взира изпитателно във всяко поотделно, докато те не се разкискаха насреща му. Набеляза някаква блондинка, която му се понрави, и стремително я подгони по безлюдния дансинг. Дъфи си избра момиче от мястото, където седеше, после отиде и го покани. Беше с червеникавокестенява коса, нахално носле и широка шеговита усмивка. Момичето имаше закръглено твърдо коремче, което той усещаше през жилетката си. Каза си, че е симпатично създание.

Уилям умееше да танцува, когато беше в настроение, а ромът го беше развеселил порядъчно. Той се понесе с червенокосата в големи плавни кръгове и тя сякаш заплува с него. Мълчаха, докато траеше танцът, но щом съставът замлъкна, я похвали:

— Добра си!

— И тебе си те бива — дари го тя с ослепителната си усмивка. Акцентът й наподобяваше хвърлени по стълбище множество тенекиени кутии.

— Ела да седнем и да се напием — каза Уилям.

Сам вече беше на масата със своята блондинка. На Дъфи му се стори, че тя мирише лошо, и той се настани по-далече. Мак’Гайър си беше паднал по нея. Даваше признаци на подчертан интерес.

— Обичате ли ром, момичета? — попита Дъфи.

Двете започнаха да протестират. Искаха шампанско.

Сам поклати глава.

— Слушайте — рече им. — Ние сме манна небесна за женския пол. Щом ромът не ви понася, можете да си хващате пътя.

Уилям заяви, че е на същото мнение, така че пиха ром.

Заведението се пълнеше. Между масите непрекъснато се провираха хора. Едра брюнетка с пищни форми се опита да мине покрай Сам, но това не й се удаде съвсем лесно. Мак’Гайър вдигна поглед, зяпна я и каза:

— Ей, Бил! Току-що засякох специалния вагон…

Дъфи го изби пот. Помисли си, че Сам се е напил.

Брюнетката изви глава, хвърли поглед към него и се засмя.

— Много си сладък — рече му.

Сам се изправи и се поклони изискано.

— Целият съм твой, сестричке — обяви той.

Сега вече жената успя да се промуши окончателно. Придружителят й, някакъв недорасъл тип, изгледа кръвнишки Мак’Гайър, който вдигна два пръста на дясната си ръка за поздрав.

— Не можеш ли да се държиш прилично? — смъмри го Дъфи.

Сам изглеждаше огорчен.

— На дамата й беше приятно — каза той.

Неговата блондинка рееше поглед из салона, потрепвайки с крак. Беше ядосана.

— Хайде да потанцуваме — обърна се Дъфи към момичето с голямата уста.

Когато стъпиха на дансинга, той попита:

— Олга няма ли да бъде тук тази вечер?

То се взря в него, леко смръщвайки чело.

— Олга ли? — отвърна му.

— Да, Олга Шан. Бих искал да се срещна с нея.

— Тази вечер отсъства.

— По дяволите, трябваше да говоря с нея! — изруга Уилям.

Няколко минути танцуваха без да разговарят, сетне той рече:

— Искаш ли да спечелиш двадесет долара?

— Ще ти струва много повече…

— Имаме предвид различни неща — уточни Дъфи. — Предлагам ти двадесет долара за адреса на Олга.

Момичето доби разочарован вид.

— Господи! — нацупи се то. — Мен пък ми се стори, че ни е добре заедно.

— Дошъл съм по работа. Просто ми се налага да поприказвам с нея.

Партньорката на Дъфи плъзна поглед по цялата дължина на салона, преди да отговори:

— Ще ти го намеря.

Когато танцът свърши, тя го остави. Той стрелна с очи Сам, който се мъчеше да спечели отново своята блондинка, и се отби в тоалетната. Пусна водата и си изми ръцете. Тоалетната беше празна. Представляваше малко помещение, чиито стени бяха наполовина облицовани с напукани плочки. Дъфи подсуши ръцете си и пусна кърпата в коша. Вратата се отвори и влезе някакъв висок мъж. Косата му беше първото нещо, което привлече вниманието на Уилям, Беше лъскавочерна и с широк бял кичур, който се спускаше от челото до дясното му ухо. Той придаваше характерен вид на неговото сурово лице. Човекът носеше късо подрязани мустаци и имаше сивкава кожа.

Дъфи го огледа бегло и понечи да излезе навън.

— Чакай малко! — каза мъжът.

Той се спря.

— На мен ли говорите? — попита изненадан.

Онзи протегна ръка. Дъфи отмести поглед и видя, че държи двадесет и пет калибров автоматичен пистолет.

— Да не би да си си го купил преди малко? — рече Уилям, ставайки изведнъж много предпазлив.

— Бележникът е у тебе. Дай го! — Мъжът имаше странен глас — нисък и леко дращещ.

— Беше у мене, но сега пътува по пощата — отвърна Дъфи.

Точно тогава вратата се отвори и се появи Сам. Човекът прибра пистолета. Привидно не бързаше, но оръжието сякаш се изпари.

— Ето къде си бил… — каза той.

Мъжът се взря в Дъфи. Светлите му очи го фиксираха заплашително. После излезе от тоалетната.

— Кой беше този тип? — попита Уилям.

Мак’Гайър сви рамене.

— Откъде да знам — рече. — Може моята мацка да има някаква представа…

Дъфи бързо се запъти към вратата, а Сам го последва с озадачена физиономия.

— Видя ли приятелчето, което току-що си тръгна? — обърна се Уилям към блондинката.

— Разбира се — отвърна тя. — Това е Мърей Глисън. Истински хубавец е, нали?

Той попи лицето си с носната кърпа.

— Не съм сигурен — каза й. — Държахме се малко свенливо един към друг…

Сам обви с ръце русокосата.

— Нали е страхотно това местенце, а? — включи се той. Беше доста наквасен.

— Искам да се махна оттук — рече Дъфи.

По коридора се зададе беловлас дребен джентълмен, запътен към тоалетната.

Мак’Гайър помъкна блондинката към него.

— Погрижи се за това сладурче — поръча му той. — Поразведи я наоколо. Много е схватлива…

Русокосата пое крехкия господин в обятията си и се разплака. Ромът я беше довършил окончателно. Дъфи и Сам се отдалечиха. Лицето на дребосъка сияеше.

— Човек трябва да е смахнат, за да ходи по такива дупки! — изруга Уилям.

— Струва ми се, че се понапих — каза Сам, размахвайки ръце. Двамата отново се върнаха в салона. — Абе тази русата не понамирисваше ли лекичко, или носът ми не е наред? — неочаквано запита той.

Дъфи го увери, че нищо му няма на носа.

Момичето с голямата уста беше застанало до входа и ги търсеше. Той се приближи до него.

— Взе ли го? — рече.

То кимна и му подаде късче хартия, върху което беше адресът. Уилям връчи на момичето двадесет долара. Банкнотите бидоха сгънати и пъхнати в чорапите. Сам надзърна любопитно.

— Великолепно си прекарвам! — констатира той.

— Някоя вечер ще дойда пак — каза Дъфи на момичето. — Ще се позабавляваме…

— Това съм го чувала и друг път — погледна го тъжно.

— Още си млада — обади се Мак’Гайър — Тепърва има да го чуваш.

Те заслизаха по стълбите към улицата. В края на тясната пряка Уилям се спря.

— Прибирай се, Сам — рече той. — Карай внимателно!

Мак’Гайър примигна насреща му.

— Толкова ли бързо свърши купонът? — учуди се.

Дъфи кимна.

— Предупредих те, че ще бъдеш само за прикритие — лаконично каза той. — Давам ти почивка. Сега си върви у дома и се погрижи за тази твоя така наречена съпруга.

— Тя вероятно е започнала да се чувства малко самотна вече — почеса се Сам по главата.

— Тръгвай!

— Ти няма ли да дойдеш?

— Аз ще се обадя на онази мръсница Шан.

Мак’Гайър се ухили цинично.

— Ще си пречим ли, ако сме трима?

Дъфи кимна.

— Позна, старче — отвърна му. Той проследи с поглед вървящия към паркинга Сам, след което се запъти към входа на метрото на Франкфърт Стрийт. Олга Шан живееше в Бруклин. Мястото му беше напълно непознато, така че когато мина Бруклинския мост, слезе от метрото и махна на едно такси.

Пристигна на адреса малко след единадесет часа. Поколеба се дали да не помоли таксито да изчака. После реши да го освободи.

Къщата представляваше двуетажна вила със симетрично оформена фасада, ориентирана по протежение на улицата.

Дъфи отвори портата и закрачи по късата, посипана със ситен чакъл пътечка. От един прозорец на втория етаж се процеждаше светлина. Той натисна звънеца с палец и се облегна на стената. Нямаше дори смътна идея какво ще каже.

Минаха около три минути, след което в антрето светна. Чу се плъзгането на осигурителната верига, после входната врата се открехна. Показа се някаква жена, която не я отвори докрай. Беше му невъзможно да различи чертите й, понеже тя стоеше с гръб към светлината.

— Мис Шан? — попита, сваляйки шапката си.

— Да предположим… — отвърна жената. Гласът й звучеше като на Грета Гарбо.

Уилям си рече, че посрещането е неприятно, но продължи нататък.

— Късно е за визити, но се надявам, че ще ме извините? — каза, опитвайки да се държи като пробивна личност.

— Какво има?

— Аз съм Дъфи от „Трибюн“. — Той извади своята журналистическа карта, показа я за миг и отново я прибра. — Бих искал да разменим няколко думи за Кетли.

Забеляза как тя изтръпна, сетне му рече:

— Я да я видя тази журналистическа карта!

Уилям повторно измъкна документа и й го подаде. Жената хлопна вратата и го заразглежда вътре на светло. След това я отвори широко и го покани:

— Най-добре ще е да влезете.

Дъфи я последва в малкия хол. Беше модерен, но обзавеждането бе евтино. Вгледа се с любопитство в нея. Първото нещо, което му направи впечатление, бяха веждите й. Те придаваха на лицето на жената изражение на вечна изненада. Беше безспорно красива. Големи очи с дълги мигли, аленочервени, пълни устни, горната сякаш ужилена от пчела. Гъстата кестенява коса беше коприненомека и добре поддържана. Дъфи много я хареса.

Беше облечена в тъмнокафява копринена рокля, която подчертаваше нейните стегнати гърди и стройни бедра.

— Защо да говорим именно за Кетли? — запита тя.

Той постави шапката си върху масата.

— Сигурно ще прозвучи крайно непрофесионално, но умирам за едно питие…

Олга Шан поклати глава.

— Не мога да ти помогна! — Беше категорична. — Кажи си урока и изчезвай!

— Боже, Боже! — възкликна Дъфи. — Вие, гаджетата, ставате все по-трудни от ден на ден.

Тя се размърда нетърпеливо.

— О’кей! — поде припряно Уилям. — Търся Кетли.

— Защо точно аз трябва да знам къде е?

— Ами нали си неговата приятелка?

— Не съм го виждала от месеци — отвърна му тя и поклати глава.

— Той достатъчно често се е сещал за тебе, щом е държал името и адреса ти в бележника си.

Олга вдигна рамене.

— Много мъже пазят имена на момичета в своите бележници, без това да означава нищо.

Дъфи си помисли, че е напълно права.

— Добре де — рече й. — Изглежда, съм тръгнал по грешен път…

Тя отиде до вратата и я отвори.

— Няма да те задържам — подкани го.

Уилям чу как отвън спира някаква кола.

— Идват ти гости.

Видя, че в погледа й се появи объркване, но жената каза:

— Значи ще бъде най-добре да си вървиш.

Звънецът отекна пронизително. Олга леко се сепна.

— Може ли да изляза през задния вход? — попита Дъфи. — Имам чувството, че ще си навлека неприятности.

Тя се подвоуми, сетне рече:

— Чакай тук!

Гласът й умоляваше. Звънецът се обади отново — дълго и настойчиво.

— Искаш да остана ли? — уточни Дъфи.

— Да… Нямам представа кой е.

Олга излезе от стаята, оставяйки вратата отворена. Уилям се огледа, съзря една друга врата, приближи се и я открехна. Озова се в малка кухня. Притвори след себе си и впери поглед в хола през тесния процеп.

Чу как жената стигна до входната врата, след което долови думите й:

— О, здрасти, Макс!

— Сама ли си? — дрезгавият глас, който зададе въпроса, накара Дъфи да се вцепени. Беше му познат. Първоначално си помисли, че е на Джо, но после си даде сметка, че има известна разлика. Беше го слушал преди неговия.

— Да… Какво има? — отвърна Олга. По посока на хола се чуха стъпки. Входната врата се затвори.

— Какво искаш? — интонацията й беше нервна и задъхана.

Във всекидневната влезе широкоплещест мъжага с черна широкопола шапка. Дъфи го позна моментално. Беше човекът, който задигна фотоапарата.

Уилям стисна юмруци. Тъкмо пиленцето, дето му трябваше!

Олга пристъпи напред и застана до масата. Лицето й беше бяло, а на шията й трепкаше някакъв мускул.

— Но, Макс…

Мъжът огледа помещението подозрително, след това се взря в нея. Жестоките му очи я опипаха от глава до пети.

— Отдавна не съм те виждал — каза той. — Изглеждаш чудесно. — Тонът му беше лишен от всякаква живост. Звучеше като школска декламация.

Тя понечи да се усмихне, но устните й се бяха парализирали. Успя само да произнесе:

— Много мило от твоя страна.

Онзи приседна на ръба на масата и се загледа в ръцете си.

— Знаеш ли, че на Кетли са му светили маслото? — запита.

Олга притисна с ръка гърлото си.

— Не… не знаех нищо — отвърна.

Макс повдигна леко глава и се зазяпа във вратата на кухнята. Дъфи изтръпна. Мъжът рече:

— Ти май беше хлътнала по този тип навремето, а?

— Беше ми безразличен — поклати глава тя.

— Така ли?

— Мотаехме се заедно насам-натам, но само толкова.

— Мотаели сте се заедно ли? — Макс нахлупи шапката над очите си. Гледаше встрани.

— Точно така… но защо… защо ме разпитваш за това?

— Просто съм любопитен. — Той приглади с длан късите косми на тила си. — Кетли споделяше ли с тебе разни нещица?

Дъфи ясно видя каква паника обзе жената.

— Не ми казваше нищо… не ми казваше нищо…

Мак се надигна от масата и отиде до полицата на камината. Взря се изпитателно във фотографиите и докосна с пръсти изработените от слонова кост слонски фигурки. После сви рамене. Изглеждаше крайно отегчен.

— Аз пък предположих, че може и да е разговарял с тебе — рече безучастно. Бръкна с ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади къс копринен шнур. Беше тъмночервен на цвят. Той го нави около пръстите си.

Олга го следеше с очи, както зайче би гледало някоя змия.

— Красива вещ, нали? — каза Макс.

— Какво е това? — попита тя.

— Това ли? Проклет да съм, ако знам. Намерих го. — Той продължи да си играе с шнура.

— Наистина ли? — полюбопитства Олга.

— Май е време да се пръждосам… — тръгна към вратата мъжът.

— Но… но не искаш ли?…

— Изчезвам — каза й, спирайки се на прага. — Помислих си, че сигурно ще ти бъде интересно да научиш, дето Кетли са го очистили. Виждам, че не ти е.

Тя явно си отдъхна.

— Съжалявам, разбира се — започна Олга, — но толкова отдавна не съм го срещала, че…

— Всичко е наред — прекъсна я Макс. — Радвам се, че те видях. — Безизразният тон на гласа му караше думите да звучат като реплики във второразредна пиеса.

Той се беше подпрял отстрани на вратата и тя тръгна да отвори входа. Когато минаваше покрай него, Макс надяна копринения шнур на врата й мълниеносно като нападаща змия и го стегна. Опря коляно на кръста й и увисна с цялата си тежест на връвта.

Дъфи се измъкна като сянка от кухнята и с широк замах нанесе на Макс удар по ухото. Застанал само на един крак, онзи падна като отсечено дърво. Олга се свлече на ръце и колене и от гърлото й излезе звук, наподобяващ крясък на дива гъска.

Макс се претърколи два пъти, преди стената да спре тялото му, след което трескаво затърси под сакото си револвера. Дъфи грабна един стол от хола и го стовари отгоре му. Стената пое по-голямата част от силата на удара и облегалката се счупи с трясък. Мъжът пресрещна Уилям с дългия си крак и обувката му го улучи в пищяла. Той се отпусна на коляно с разкривено от болка лице и тогава Макс го светна странично в главата. Ударът не беше никак мощен, тъй като мъжът лежеше на една страна, но извади Дъфи от равновесие и той падна.

Макс отново бръкна за револвера си и този път успя да го извади, обаче Уилям замахна с крак и ходилото му се заби под брадичката на другия. Револверът гръмна с невъобразим пукот. Куршумът шибна тавана и порой от мазилка се изсипа върху пода. Макс изпусна оръжието и се пльосна по лице.

Псувайки необуздано, Дъфи сграбчи револвера и с мъка се изправи на крака. Отстъпи заднишком, но едрият гангстер явно беше в безсъзнание. Предпазливо се приближи до Олга, чието лице бе започнало да посинява. Свали с едно движение копринения шнур й й помогна да стане на крака. Тя продължаваше да диша с хриптене. Побутна я към всекидневната.

— О’кей, малката — каза той. — Вече си в безопасност.

Настани я в едно кресло. Затръшването на входната врата го накара да изхвърчи от хола с проклятие. Макс беше изчезнал. Чу как отвън заработи мотор на кола и когато стигна до изхода, успя да зърне само отблясъците на задните габарити, които се стопиха зад завоя на пътя. Дъфи тресна вратата и се върна в стаята. Олга се беше надигнала и опипваше гърлото си. Плачеше тихо.

— Имаш ли нещо за пиене тук? — попита я той.

Тя посочи към кухнята.

— В килерчето за провизии… — отвърна му дрезгаво.

След като се поразтърси, Дъфи откри една голяма глинена бутилка с ябълкова ракия. Взе две чаши и се появи обратно в хола. Напълни ги и й подаде едната.

— Изпий това! — рече. — Имаш нужда.

Той пресуши своята чаша до дъно. Ябълковата ракия заслиза по хранопровода му, а щом стигна до стомаха, експлодира. Наложи му се да се хване за масата, понеже му се зави свят. Дъхът му секна. За миг помисли, че ще умре, после изведнъж се почувства добре. Погледна шишето с изумление.

— Сякаш вдишах огън — каза Уилям.

Наля си отново, но сега прояви повече предпазливост. Изгълта питието на три пъти. Хвърли бегъл поглед към Олга.

— Ще дойдеш с мен у дома, сестричке — обърна се към нея той. — Това място вече не е здравословно.

Алкохолът я беше поободрил. Виждаше се как лицето й възвръща бледия си оттенък. Тя отново докосна наранения си врат.

— Не мога — отказа му.

Дъфи пристъпи към нея.

— Събирай си нещата в някоя чанта и да вървим! — настоя той. — Трябва да побързаш! Онова пиленце може да долети пак…

Очите на жената се разшириха от страх и тя енергично се изправи. Стана нужда да я подкрепя, докато стигне до вратата — краката не я държаха. След това, когато се увери, че може и сама, Дъфи я остави да се качи горе. Върна се и си наля още една чаша.

Когато Олга отново слезе долу, той беше полупиян.

— Това е най-свястното средство против отпадналост, на което някога съм попадал — размаха насреща й бутилката Уилям.

Тя се спря на последното стъпало, колебаейки се.

— Ще ми повикаш ли такси? — попита го. — Ще отида на хотел.

Дъфи се приближи и пое чантата й.

— Идваш с мене! — заяви той. — Недей да спориш, за Бога!

Излезе навън на улицата и се огледа в двете посоки, но не се виждаше никакво такси.

— Да повървим пеша до края на улицата — предложи Уилям. — Там ще хванем някое.

Олга загаси лампите и хлопна вратата. Тръгнаха заедно по платното. Дъфи усещаше краката си така, сякаш стъпваше в необработен памук. Тя не обели дума, докато не стигнаха дъното на пряката. Сетне тихо каза:

— Благодаря ти.

Дъфи махна на едно такси. Помогна й да се качи и даде адреса на Мак’Гайър После влезе и се настани до нея. Продължаваше да държи в едната си ръка ябълковата ракия, а в другата багажа й.

— Не се безпокой, сестричке. Толкова ме беше шубе, че съвсем не помислих за тебе. — Той отпуши шишето и отпи поредната глътка. След това я изгледа мнително и рече: — Тази чудесия няма да ме накара да изглеждам като палячо, нали?

Олга извърна лицето си настрани и заплака.

Дъфи заспа.