Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (15)

Петнадесета глава

Шеп се появи малко след пет часа. Дъфи чистеше своя „Колт“. Гилрой и Шулц седяха в креслата и го наблюдаваха.

Уилям го изгледа остро и попита:

— Намери ли я?

Шеп влезе, поклащайки се, седна и попи лице с носната си кърпа.

— Да — отвърна той. — Отгатни къде?!

Дъфи остави пистолета върху масата. Устата му се превърна в тънка черта.

— Къде? — предаде се.

Шеп се ухили самодоволно.

— Много е забавно — каза. — Тя си е паднала по хомосексуалистчето на Морган.

Веждите на Дъфи се повдигнаха.

— По Клив ли?

— Тъкмо сега е в апартамента на малкия мръсник — кимна мъжът. — Той е в леглото и пищи до Бога, защото някой го е засегнал на болното място.

Уилям се изправи.

— Веднага отиваме да я вземем — рече той, пъхвайки пистолета в колана си.

— Всички ли? — поинтересува се Гилрой.

Дъфи поклати глава.

— Предполагам, че само ние с Шеп — каза му.

— Добре — съгласи се онзи. Той прошепна нещо на Гилрой и шумно се изкиска.

— После ще прескоча до „Белмънт Плаза“ — добави Дъфи. — Надявам се, момчета, че ще бъдете там и ще държите под око фоайето. Не бива да поемаме никакви рискове с Морган.

Гилрой кимна.

— О’кей! — обеща той.

Дъфи и Шеп излязоха и се настаниха в „Буика“. Зад кормилото седна Уилям. Когато потегли по улицата, напомни на другия:

— Ако мацето стане агресивно, ликвидирай го…

Шеп потвърди с глава, че е разбрал.

— Страхотно парче е, нали? — После тъжно добави: — Мъчително е да си дебел…

Дъфи го стрелна с периферното си зрение.

— Нямаш представа кога ще стане белята лаконично отбеляза той. — Това женище си е чиста отрова.

Шеп му даде няколко указания за посоката, след което замечтано рече:

— Мисля, че не е лошо да ходи човек с такава сладурана!

Дъфи не отговори. Шофираше бързо. След десетминутно препускане попита:

— Това ли е улицата?

Шеп провря малката си глава през прозореца и се огледа.

— Точно тази е.

Уилям отби до бордюра. Двамата слязоха.

— На кой номер каза, че било?

Шеп порови в джоба си, намери парче хартия, присви очи и рече:

— 1469…

Дъфи се ориентира по близката къща.

— Намира се от другата страна, по-надолу по улицата.

Те прекосиха платното и закрачиха с небрежен вид.

— И двамата са опасни. Трябва да бъдеш внимателен с тях Шеп…

Шишкото се ухили.

— Уплашен съм до смърт… Направо умирам от страх! — каза.

Номер 1469 представляваше една висока, неприветлива жилищна сграда. Дъфи изкачи стълбите пред входа и провери списъка на обитателите.

— Клив Уесън — прочете той. Натисна съседния звънец, изчака да поддаде електронното резе, бутна вратата и влезе. Шеп се дотътри след него.

— Третия етаж! — рече Дъфи, снижавайки глас.

Те бавно се закатериха по стълбището. То беше чисто и широко.

— Добре си живеят тези боклуци, нали? — подметна Уилям.

Дебелакът не обели дума — пестеше силите си. На третия етаж Дъфи извади „Колта“. Държеше го хлабаво в ръката си, която бе отпуснал отстрани. Посочи с глава вратата в дъното на коридора.

— Ето там е — каза той. — Можеш ли да я отвориш?

— Мога да отворя всяка врата — отвърна Шеп. — Ти само стой и гледай. — Движейки се съвсем тихо, шишкото се доближи до вратата, разгледа ключалката, после извърна лице и засия. — Детска работа! — обяви.

— Не се мотай — измърмори Дъфи.

Шеп бръкна в джоба си, измъкна някакъв малък инструмент, вкара го в бравата и завъртя. Чу се как езичето се плъзна с глухо щракване.

— Дай ми две минути преднина и след това ела вътре — прошепна Дъфи в ухото на Шеп.

Той кимна и се дръпна настрани. Уилям полека натисна дръжката, открехна вратата и пристъпи напред. Озова се в неголямо антре, приблизително дванадесет на шестнадесет фута. Насреща му имаше две врати. Тръгна безшумно към тях и се ослуша. Стори му се, че долови говор зад дясната врата. Като вдигна пистолета на височината на кръста си, той я блъсна и нахълта изведнъж. След това попита с ледена интонация:

— Прелъсти ли го вече?

Анабел се извърна. Беше застанала до един диван, върху който лежеше Клив. Лицето му беше изкусно подлепено с лейкопласт. Някой си беше свършил отлично работата. Всичко, което Дъфи бе в състояние да зърне от физиономията на Клив, бяха две изпълнени с омраза очи.

— Не прави никакви опити! Не мърдай! — троснато рече Дъфи.

— Разкарай се оттук! — отвърна хлапакът със странен глас, сякаш имаше трета сливица в гърлото.

Анабел прокара пръсти през косата си.

— Мисля, че си симпатяга — усмихна се тя на Дъфи.

— Седни! — нареди й той.

Влезе Шеп. Спря поглед първо на Клив, сетне на Анабел. Изду бузи и свали шапката си. Тя се беше отпуснала на пода пред дивана.

— Кой е твоят благороден приятел? — прозвуча нейният задъхан глас.

Шишкото грейна и оправи вратовръзката си. Стрелна Дъфи с очи.

— Колко е сладка! — възкликна.

Уилям наблюдаваше Клив. Въпреки че беше облечен, върху него имаше одеяло, което скриваше ръцете му.

— Сложи си ръчичките някъде, където да мога да ги виждам! — рече му.

— Предполагах, че сме приятели?… — намеси се Анабел.

Дъфи леко изви глава.

— Ще дойдеш с мен — каза й той. — Приготвили сме ти дом, където ще се пренесеш.

— Веднага ли? — попита тя.

— Да, веднага! — отвърна Уилям.

Анабел се изправи.

— Дом ли? — рече изненадана. — Какво разбираш под „дом“?

— Ще узнаеш — успокои я Дъфи. — Кажи сбогом на гаджето си, защото повече няма да го видиш.

Тя погледна към Клив, сетне леко присви рамене.

— Нямам нищо против — съгласи се. — Той е доста разстроен. Само си губя времето с него.

Шеп се изсмя.

— На жена като тебе не й прилича да ходи с педи — сериозно заяви след това.

— Пръждосвайте се по дяволите! Всички! — настоя Клив с немощен глас.

— Може ли да си взема нещата? — помоли Анабел.

Дъфи поклати глава.

— По-добре ела както си — рече. — Искам да поговоря с тебе… хайде!

Тя се усмихна.

— Харесваш ми, когато се държиш така — отвърна му. — Да поговорим. Имам да ти разправям много неща — махна с ръка към Клив Анабел. — За него и Морган… Ще ги изгълташ на един дъх!

Гримаса оголи зъбите на момчето, след което то стреля в нея. Дъфи едва забеляза плавното движение под одеялото, когато револверът изтрещя. Завивката започна да тлее.

Уилям стреля в Клив, но от отката на голямокалибрения „Колт“ куршумът се сплеска в стената на два фута над главата му. С невероятно бързо движение Шеп се хвърли върху хлапака.

Дъфи предпазливо се доближи до Анабел, взря се в нея, после пъхна пистолета в задния си джоб и коленичи отстрани. Тя лежеше по гръб, силно притиснала ръката си отдясно. Отвори очи, срещна погледа му и заплака.

— Спокойно, ще се оправиш… — каза той, като я повдигна.

— Донеси я тук — рече Шеп. Беше изхвърлил Клив на земята. Онзи не помръдваше. Дебелакът го беше фраснал здравата в брадата.

Дъфи положи Анабел на дивана.

— Дай вода и нещо за превръзка — разтревожен заръча той. — Кърви ужасно силно!

Шеп излезе от стаята. Чуваше се как отваря чекмеджетата и тършува в съседната стая. Уилям извади джобното си ножче и разпори дрехите около раната.

— Побързай, да те вземат дяволите! — извика на Шеп, щом видя къде беше простреляна.

Той се върна с тромав бяг. Носеше няколко кърпи и кана вода. Дъфи ги пое от него.

— Телефонирай на Инглиш и го уведоми — каза му. — Раздвижи се, важно е!

Докато се грижеше за раната й, Анабел отново отвори очи. Погледна го. Забеляза лъщящата по лицето му пот и запита:

— Ще умра ли?

Уилям не беше в състояние да направи нищо, за да спре кръвта. Отговори й напълно безпомощен:

— Мисля, че това е най-добрият изход за тебе…

— Аз също — рече тя и заплака пак.

Той направи опит да тампонира раната, но съзнаваше, че е безполезно.

— Дай ми да пийна нещо — помоли Анабел.

Наложи се да придържа главата й, за да преглътне скоча.

— Съжалявам за всичко… — отрони Анабел.

Лицето на Дъфи беше сурово.

— Вие, малките момиченца, винаги съжалявате, когато става прекалено късно.

— Твоя е вината, че убих онази жена — каза тя.

— Най-добре беше да не го правиш — рече Уилям. Беше му невъзможно да си наложи да каже нещо повече.

— Няма друг мъж, който да ме е отблъсквал някога — говореше Анабел. — Помниш ли, че ти се предложих?

— Да, спомням си. Предполагах, че ще поискаш да изравниш резултата.

— Ако напишеш всички факти, бих могла да се подпиша под тях — предложи Анабел. — Бих се радвала…

Дъфи с един скок се озова до писалището, намери блок с хартия за писане и се върна обратно.

— Нали ще бъдеш бърз? — рече с отпаднал глас тя.

— Разбира се. Ти уби Кетли, нали? — започна той.

— Да. Кетли мамеше Глисън, съпруга ми. Никой не знаеше това. Глисън беше негодник, но правеше пари. Налагаше се да постъпя така. Научих, че Кетли прибира половината, и го бутнах в асансьорната шахта. Беше дребен човечец, съвсем лесно стана… Ти дойде с мене и ми помогна да го прикрия. После Макс… Разбираш ли, те всички ме тормозеха. Пробвах ги по веднъж просто от любопитство, но никой от тях не беше стока. Макс непрекъснато ме изнудваше. Когато се сдоби със снимките, ме покани в апартамента си, за да ги „изтъргува“ по обичайния начин, така че отидох и убих и него.

Дъфи живо записваше. Даде й още една глътка. Шеп влезе и застана зад него.

— Инглиш е на път — съобщи той. Уилям му даде знак с ръка да пази тишина.

— Мразех те — продължи Анабел. — Когато тръгвах за вилата на Олга Шан, за да търся бележника, предполагах, че няма да ви има и двамата. Видях те, че замина с колата, и реших, че тя е с тебе. Тогава се вмъкнах вътре, но тя започна да става нервна и я умъртвих.

— От което не спечели нищо, нали? — попита Дъфи.

Тя говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред.

— Така ми беше писнало от… Мърей… че когато се появи ти… си… помислих, че бих могла… да набедя тебе.

Дъфи драскаше скоростно. Пъхна писалката в ръката й.

— Ще можеш ли? — запита я притеснено.

— Аз… не виждам… — каза Анабел.

Уилям улови ръката й и нагласи перото върху хартията.

— Подпиши се! — подкани я той високо и грубо. Пръстите й изпуснаха писалката, а китката й се изплъзна от ръката му. Уилям се извърна към Шеп и го погледна.

— Ти би ли го преглътнал? — побесня Дъфи. — Това признание е моето спасение, и проклет да съм, ако тя не издъхна в ръцете ми, миг преди да го подпише!

— Лоша работа — отвърна Шеп.

Дъфи се изправи.

— Погледни я — обърна се към шишкото. — Едва ли би открил по-зла жена в цялата страна.

Шеп сви рамене.

— Какво значение има, щом е хубава?

— Добре ли е Клив? — подразни се Уилям.

— Ще отсъства духом още някой и друг час — кимна онзи.

Дъфи хвърли поглед към часовника. Видя, че беше шест без четвърт.

— Хайде, имаме среща. Ще оставим Инглиш да се оправя с тази бъркотия.

Шеп излезе след него от апартамента и го последва надолу по стълбите. Когато стъпиха на улицата, Дъфи рече:

— Морган ще ме намрази до смърт за това изпълнение…

Дебелакът се засмя, докато се качваше в колата.

— Така е — съгласи се. — Дали ще опърлят на стола педито?

Уилям вдигна рамене.

— Възможно е Инглиш да потули всичко. Но бъди сигурен, че ще лепнат нещо на този връткач, за да го приберат на топло.

Тъкмо преваляше шест часа, когато Дъфи залепи „Буика“ до бордюра пред „Белмънт Плаза“.

— Ела с мене — обърна се към Шеп.

Двамата влязоха в оживеното преддверие. В отсрещния край на фоайето зърна Шулц, който четеше вестник. Шулц с нищо не показа, че го е забелязал. Разбра, че все пак е така, по начина, по който мъжът сгъна вестника и го остави бесен и се намръщи срещу Дъфи.

— През някой от близките дни ще си имаш сериозни неприятности — подхвърли дребосъкът.

— Спести си приказките — отвърна му Уилям. — Да се залавяме за работа.

Той се насочи към бара. Малкият тип го последва, оставяйки Джо във фоайето. Шеп го изгледа сияещ, но замълча.

— Какво общо имаш с хората на Гилрой? — попита дребосъкът, щом се озоваха в бара.

Дъфи заби леден поглед в него.

— Скоро ще разбереш — успокои го. — Хайде да свършваме, мръсник такъв…

Джуджето се закиска. То бръкна с ръка под сакото си и извади един плик. Отвори го и изсипа пачка банкноти. Уилям наблюдаваше как ги брои. Двадесет и пет хилядарки. Тогава измъкна бележника и направиха размяна.

— Ами копието? — настоя малчото.

Дъфи се усмихна. Очите му бяха застинали.

— То е за щатската управа.

Дребосъкът мрачно поклати глава.

— Не биваше да го правиш — рече. — Морган ще излезе от кожата си, когато му разкажа.

— Морган нека се такова… — спокойно отвърна Дъфи.

Джуджето отново се захили.

— Това също ще му го предам — пъхна той бележника в джоба си. — Банкнотите са фалшиви — добави след кратък размисъл.

Уилям извади плика и внимателно се взря в една от банкнотите. Стори му се напълно редовна.

— Не думай! — възкликна.

Малкият тип енергично закима.

— Така е. Морган не би платил на отрепка като тебе с истински пари.

Дъфи прибра доларите. Беше му хрумнало нещо.

— О, за Бога! Ама ти тихомълком ли ще ги вземеш, а? — попита онзи.

— Послушай съвета ми и си обирай крушите — рече Уилям.

Дребосъкът го погледна и кимна.

— Ние, разбира се, пак ще се срещнем — сбогува се с извинителен тон.

— По-скоро, отколкото допускаш — каза Дъфи.

Той задържа погледа си върху малкия гангстер, който излезе, следван от Джо, сетне даде знак на Шеп и поръча две ръжени уискита.

Шеп се приближи.

— Получи ли парите? — попита.

Дъфи отдели една банкнота и му я подаде. Мъжът я стрелна с очи, грейна от удоволствие и рече:

— Нима беше толкова лесно, а?

Уилям побутна чашата към него, енергично пресуши своята и кимна на бармана:

— Още едно!

— Много си бърз — подметна Шеп.

— Какво ми пука, при положение, че не прекалявам?

Шишкото свъси вежди.

— Все тая, нали? — отвърна той. Върна неохотно банкнотата на Дъфи. Уилям я сложи при останалите.

— Да вървим — каза.

Гилрой и Шулц седяха в „Буика“ и ги чакаха. Когато колата потегли, Гилрой запита:

— Нямаше ли ядове?

Дъфи протегна парите към него.

— Ето… — рече му.

Негърът ги преброи и подсвирна.

— Не изглеждат редовни — каза.

— Може и да не е така — зазяпа се през прозореца Дъфи.

Гилрой старателно провери банкнотите, след което заключи:

— Фалшификати!

— Да-а, това ми каза и оня, преди да си тръгне кимна Уилям.

— Сега какво?

Той се извърна така, че да може да вижда Гилрой.

— Мисля, че с тях ще скалъпим обвинение срещу Морган. Ще ни струва двадесет и пет хиляди да го пипнем. Инглиш ще заплати точно толкова за работата.

— Как ще го… скалъпим?

— Тази вечер ще наминем към жилището му и ще подхвърлим мангизите. За подправяне на банкноти в такива големи размери е предвидено хубаво наказание. След като ги скрием, ще сигнализираме на Инглиш и той ще довърши останалото.

— По-добре парите да бяха истински — рече Гилрой.

Дъфи вдигна рамене.

— Човек не може да има всичко… — отвърна.

Шеп само слушаше разговора. Той изви глава назад.

— Ей, аз действително се вързах на тези хартийки. Защо да не ги пуснем в обращение? Бихме ги пласирали без проблеми.

— Не, нашата игра не е такава — каза Уилям. — Ще си получите сухото, но ще отнеме малко повече време. Затова пък парите ви ще са чисти.

Щом се върнаха в „Бронкс“, Дъфи телефонира на Инглиш.

— Хванахме Уесън — рече политикът.

— Какво стана с Анабел?

— Няма значение. Внесох още пет хиляди долара на сметката ви. Ще стигнат за известно време.

Дъфи се засмя вътрешно.

— Слушайте, Инглиш — рече му, да не сте задържали Клив Уесън по обвинение в убийство?

— Убийство ли? — Онзи изглеждаше изненадан. — Той е опандизен за контрабанда на кокаин.

Уилям се ухили и намигна на Гилрой.

— Обзалагам се, че джобовете на приятелчето са били препълнени с прашец — подхвърли.

— Полицията откри достатъчно инкриминиращи улики за един обоснован арест — лукаво издекламира Инглиш.

— Убеден съм, че е така — отвърна Дъфи. — Ами Анабел?

Последва пауза, след което политикът изрече с едва доловима враждебност в гласа:

— Вие знаете… Моята нещастна дъщеря е била убита от шофьор, който избягал.

— Истинска трагедия — рече Дъфи. — Скоро ще имам още работа за вас. — Той затвори и се обърна към Гилрой: — Този тип е предпазлив. Изработили са Уесън, прикривайки смъртта на Анабел. Оформили са я като прегазване от неизвестен водач.

Гилрой поклати кръглата си глава.

— Трябва да се пазиш от него!

— С Инглиш сме в един и същи отбор — сви рамене Уилям. Отиде и си наля да пийне. — Хубаво е да имаш фигура като него зад гърба си!

Негърът кимна и си тръгна. След като излезе, Дъфи седна и се отдаде на кратък размисъл. Накрая се изправи, пристъпи към малкото бюро и отключи най-горното чекмедже. Извади купчинката долари, които държеше там, и се загледа в тях. После отиде до вратата и завъртя ключа. Настани се до масата и внимателно преброи парите. Разполагаше с тридесет и четири хиляди и малко дребни. Надипли върху масата три снопчета от по пет хиляди долара. Оставаха му деветнадесет бона. Раздели ги на четири части. Първата потъна в задния му джоб, втората в страничния, а третата в предния джоб на панталона му. Четвъртата част от три хиляди долара Дъфи сгъна и грижливо натъпка в обувката си. Наложи му се да я събува и обува два пъти, преди да я усети удобно на крака си.

Отключи вратата, взе парите от масата и се запъти към бара. Гилрой разговаряше с Шулц и Шеп. Тримата пиеха бира. Те вдигнаха поглед. Върху физиономиите им личеше едва забележимо очакване. Дъфи се облегна на бара.

— Ето вашите дялове — каза им любезно той, връчвайки на всеки от мъжете парите, навити на стегнато руло. — Пет хилядарки! Не ги бройте сега…

Шеп взе чашата си и изля бирата отстрани на пода.

— Дай ми шампанско! — поръча на бармана. — Смятам да се повеселя.

Шулц щипна с пръсти своя пай и го пъхна в джоба на панталона си. Отправи празен поглед към Уилям, кимна и си тръгна. Гилрой изви глава, наблюдавайки го как прекосява помещението.

— Този приятел е изключително внимателен с парите — обади се той. — Не бих казал, че е стиснат. Просто е пестелив.

Дъфи хвърли поглед към часовника.

— Ще отида да подремна — рече им. — Потегляме около единадесет часа.

— Ще паднат ли някакви мангизи от това? — полюбопитства Гилрой.

Уилям кимна.

— Разбира се — увери го. — Ще ми се, момчета, да печелите пари докато сте живи.

Шеп измъкна късия си тлъст нос от чашата.

— Ама че шибан начин на изразяване! — подметна той.

Дъфи се ухили.

— Не очакваш пари във вид на подарък, нали? — каза.

— Естествено, но няма и да се изтрепем от работа.

След като се върна в стаята си, Уилям позвъни на Сам.

— Да имаш чувството, че си ми направил услуга? — попита го.

— Ох, забрави за това, моля те! — отвърна Мак’Гайър Алис е малко глупавичка. Не осъзнава какво е да копнееш за нещо.

Усмивка разтегли устните на Дъфи.

— Остави на мира Алис. Тя е права. Разбираш ли? Дяволски права! Ако живеех с усещането, че съм въшливец, щях да си гледам работата, вместо да се правя на голям бос. Е да, ама нямам такова усещане. Нещо повече — изритват ме заради това. Онова, което искам да направиш, е да си държиш ушите отворени в централата. Не изпускай от око Инглиш. Този тип е прекалено ловък мошеник, за да съм в състояние да спя спокойно. Ще го направиш ли Сам?

Мак’Гайър изглеждаше смутен.

— Дадено — съгласи се той. — Бих свършил всякакви подобни дреболии.

— Дръж ме в течение — поръча Дъфи. — Ако се зададе нещо, ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се — рече Сам. Сетне добави: — Наясно ли си какво правиш? — Гласът му звучеше разтревожено.

— Заловил съм се с нещо, което привидно не ми е по силите, но всъщност не е така. Сбогом, старче! — каза Дъфи и остави слушалката върху вилката.

Отвън се носеше плющенето на дъжда. Той отиде при леглото и се протегна, като провеси единия си крак. Почеса леко с нокът бузата си. „Чудно дали…“ започна да разсъждава наум, когато чу как някой мина покрай вратата му.

— Тя не носи бельо. Това спестява време… — говореше Гилрой. Шеп отвърна нещо с пискливия си глас, но Дъфи не го разбра.

Не след дълго мелодията на дъжда го приспа.